Майкъл Морпурго
Боен кон (15)

Четиринайсета глава

И така Фридрих яздеше с нас онзи есенен ден, когато тръгнахме отново на война. По обед артилерийската част спря да отдъхне под приятната сянка на голяма кестенова гора, която покриваше двата бряга на бистра, проблясваща в сребърно река, пълна със смеещи се мъже, които пляскаха и бухаха с ръце. Когато навлязохме сред дърветата и откачиха оръдията, видях, че цялата гора е пълна с почиващи войници, хвърлили настрани своите каски, раници и пушки. Те седяха, подпрени на дърветата, и пушеха или лежаха по гръб и спяха.

Както и очаквахме, една група от тях отиде при двата златисти хафлингера да ги погали, но един млад войник се приближи към Топхорн, спря се на няколко метра от него и остана загледан в нямо възхищение.

— Ето това е кон! — каза накрая той, обръщайки се към свой приятел. — Ела да видиш този хубавец, Карл. Виждал ли си някога по-красиво животно? Има глава на арабски ат, бързите крака на английски чистокръвен кон и силния гръб и шия на хановерската порода. Или с две думи, притежава най-доброто от всичко. — Младежът протегна ръка и потърка нежно юмрук по носа на Топхорн.

— Не мислиш ли за нещо друго, освен за коне, Руди? — каза другарят му, оставайки на мястото си. — От три години те познавам и не е минал нито ден, без да ме занимаваш с твоите пусти коне. Знам, че си отраснал с тях във вашия чифлик, но така и не разбирам какво толкова виждаш в тях. Това са просто едни четирикраки създания с глава и опашка, управлявани от много малък мозък, който не мисли за нищо друго, освен за сено и вода.

— Как можеш да говориш така? — рече Руди. — Просто го погледни, Карл. Нима не виждаш, че в него има нещо специално. Това не е просто някаква стара кранта. В очите му има благородство и целият му вид излъчва едно царствено достойнство. Не е ли той символ на всичко онова, което хората се опитват да бъдат и никога няма да бъдат? Казвам ти, приятелю, в коня има нещо божествено и особено в кон като този. Бог е постигнал своя шедьовър в деня, в който ги е създал. И да зърна такова животно в разгара на тази проклета война, за мен е все едно да видя пеперуда върху купчина с тор. Ние и това създание просто не принадлежим на една и съща вселена.

Колкото повече напредваше войната, толкова по-млади ставаха войниците и Руди не беше изключение. Под късо подстриганата си коса, все още влажна от каската, той изглеждаше почти на същата възраст като моя Албърт, какъвто го помнех. И също като много други сега, когато беше без каската си, Руди приличаше на дете, облечено като войник.

Когато Фридрих ни поведе към реката на водопой, Руди и приятелят му тръгнаха с нас. Топхорн сведе глава над водата до мен и я разтърси силно, както правеше обикновено, обливайки цялата ми муцуна и шия с пръски, които носеха сладостно облекчение от жегата. Той пи дълго и дълбоко, а после ние двамата известно време гледахме войниците, които лудуваха в реката. Възвишението, по което поехме след това, беше доста стръмно и неравно и затова не беше изненада, че Топхорн се препъна един-два пъти — той никога не бе имал моята устойчивост — но всеки път успяваше да остане на крака и продължи да се бъхти редом с мен нагоре по баира. Въпреки това забелязах, че се движеше някак уморено и отпуснато и че всяка следваща стъпка му струваше все повече и повече усилия. Дишането му стана някак немощно и хрипливо. А когато се приближихме към сянката на едни дървета, Топхорн изведнъж се препъна, падна на колене и не се изправи повече. Спрях се, за да му дам възможност да се надигне, но той не го направи. Остана да лежи, дишайки тежко, сетне повдигна глава и ме погледна. Това беше зов за помощ — виждах го в очите му. После той падна напред по очи, претърколи се и остана неподвижен. Езикът висеше от устата му, а очите му гледаха нагоре към мен, без да ме виждат. Потърках муцуна в неговата, бутнах шията му в отчаяно усилие да го накарам да помръдне, да го накарам да се събуди. Но инстинктивно знаех, че вече е мъртъв, че бях изгубил най-добрия си и най-скъп приятел. Фридрих беше на колене до него, притиснал ухо до гърдите му. Той поклати глава и седна на земята, вдигайки очи към групата мъже, които се бяха стекли около нас.

— Мъртъв е — прошепна Фридрих тихо и сетне добави с нотки на гняв: — За бога, той е мъртъв! — Лицето му беше потъмняло от мъка. — Защо? — рече Фридрих. — Защо тази война трябва да унищожи всичко красиво и прекрасно? — Той закри очите си с ръка, а Руди му помогна нежно да се изправи на крака.

— Нищо не можеш да направиш, старче — каза младежът. — Той поне се отърва от цялата тази лудост. Хайде. — Но старият Фридрих не позволи да бъде отведен. Аз се обърнах отново към Топхорн и продължих да го ближа и да търкам муцуната си в неговата. И макар да съзнавах и да разбирах, че смъртта е нещо окончателно и безвъзвратно, в мъката си исках да бъда с него, за да го утеша.

Ветеринарният офицер на нашата част дойде, тичайки надолу по хълма, следван от всички офицери и войници, които бяха чули какво е станало. След кратък преглед той също обяви Топхорн за мъртъв.

— Така и очаквах. Казвах ви — говореше той почти на себе си, — те не могат да издържат такова нещо. Твърде много работа, малки дажби и цяла зима, прекарана на открито. Това не се случва за първи път. Кон като този не може да понесе повече. Сърдечен удар, бедното животно. Всеки път, като се случи подобно нещо, се вбесявам. Не трябва да се отнасяме към конете си по такъв начин — дори за машините си се грижим повече.

— Той беше мой приятел — каза Фридрих простичко, коленичейки отново над Топхорн, за да махне юлара му.

Войниците стояха смълчани наоколо, гледайки простряното тяло на Топхорн, в миг на спонтанна почит и тъга. Познаваха го толкова отдавна и по някакъв начин той беше станал част от техния живот.

Докато седяхме смълчани на хълма, чух над главите ни първия писък на снаряд, който се взриви по-долу в реката. Изведнъж гората като че ли оживя, навсякъде наоколо се чуваха викове, тичаха войници и падаха снаряди. Полуголите мъже във водата побягнаха с крясъци към дърветата, а взривовете като че ли ги следваха. Дънери се сгромолясваха с грохот на земята, коне и войници се бяха устремили към хребета над нас.

Първият ми импулс беше да препусна с тях, да избягам от снарядите и ужаса, но Топхорн лежеше мъртъв в краката ми и аз нямаше да го изоставя. Фридрих, който ме държеше сега за юздите, се опита да ме отведе, за да намерим прикритие зад хълма. Той ми викаше и крещеше да го последвам, ако искам да живея, но никой човек не може да помръдне кон против волята му, а аз нямах желание да вървя. Когато бомбардировката се усили и Фридрих откри, че е изостанал твърде много от другарите си, които пъплеха нагоре по хълма, той пусна юздите ми и се опита да се спаси. Но беше прекалено муден и се забави твърде много. Така и не стигна до гората. Беше поразен от шрапнел само на няколко крачки от Топхорн, претърколи се няколко пъти надолу и остана да лежи непосредствено до него. Последното, което видях от моята част, бяха подскачащите бели гриви на двата малки хафлингера, които теглеха с мъка оръдието между дърветата неколцина от войниците ги дърпаха като обезумели за юздите, а други напрягаха мишци и гърбове, за да ги избутат отзад.