Владимир Набоков
Други брегове (56)

1

За пръв път видях Тамара — избирам й псевдоним с цветовите нюанси на истинското й име, — когато тя бе на петнайсет години, а аз на шестнайсет. Около нас като че нищо не бе се случило, бляскаше и се браздеше вирското лято. Втора година продължаваше далечната война. Две години по-късно прословутата промяна на държавния строй щеше да премахне познатата, кротка обстановка в имението — и вече тътнеше задкулисният, гръм в стиховете на Александър Блок.

В началото на лятото и в течение на цялото предишно името „Тамара“ се появяваше (с онази престорена наивност, която е толкова присъща на съдбата, когато пристъпва към нещо важно) в различни места из нашето имение. Намирах го изписано с химически молив върху бялата врата или с пръчка върху червеникавия пясък на алеята, или недоизрязано върху облегалката на пейката, сякаш самата природа, скришом от стария ни пазач, който водеше вечна борба против нахлуването на летовници в парка, с тайнствени знаци ме предупреждаваше за приближаването на Тамара. През този юлски ден, когато най-сетне я видях, застанала съвсем неподвижно (движеха се само зениците й) сред тюркоазната светлина на брезовата горичка, тя сякаш се бе родила от петната на тези акварелни дървета с беззвучната внезапност и съвършенство на митологично въплъщение.

Изчака да кацне невидим за мен стършел, шляпна го и доволна, през оживялата и разиграла се горичка хукна да настигне сестра си и приятелката си, които я викаха настойчиво; малко по-късно от обрасналите с малинак стари гробища, слизащи странишком като сакат човек по стръмния склон към реката, видях как и трите минаха през моста, като еднакво потропваха с високите си токчета, еднакво мушнали ръце в джобовете на тъмносините си жилетки и за да пропъждат мухичките, еднакво разтърсваха глави, нагиздени с цветя и панделки. Много скоро чрез проследяване изясних къде майка й е наела виличка: тя бе скрита зад кичести ябълки. Всеки ден на кон или на велосипед, минавах покрай тях и при завоя на единия или другия път нещо ослепително избухваше под лъжичката ми и аз задминавах Тамара, както вървеше покрай пътя с дейно целеустремен вид. Същата природна стихия, която я бе произвела сред топящия се блясък на брезака, тихомълком отведе най-напред приятелката й, а сетне и сестра й; лъчът на съдбата ми явно се бе съсредоточил върху тъмнокосата глава ту с венец от метличини, ту с голяма панделка от черна коприна, с която бе вързана на тила сгънатата на две кестенява плитка, но едва на девети август по нов стил се реших да я заговоря.

През грижливо избърсаните стъкла на времето красотата й гори все така близко и жарко, както бе горяла някога. Тя не беше висока, бе с лека склонност към напълняване, което благодарение на гъвкавата й снага и на тънките й глезени не само не нарушаваше, а, напротив, подчертаваше нейната пъргавина и грация. Примесът от татарска или черкезка кръв обясняваше вероятно особената форма на веселите й черни очи и румената мургавина на бузите й. Профилът й на светлината бе очертан от онзи скъпоценен мъх, с който са обвити плодовете на бадемовите овошки. Омайната й шия бе винаги открита дори през зимата — по някакъв начин си бе издействувала разрешение да не носи якичка, каквато всички гимназистки трябваше да носят. Имаше най-неочаквани поговорки и огромен запас от второстепенни стихове — сред тях и на Жадовска, и на Виктор Гофман, и на К.Р., и на Мережковски, и на Мазуркевич, и бог знае на още какви дами и мъже, по чиито текстове се пишеха романси от рода на „Вашето кътче украсил съм с цветя“ и „Христос воскресе, пеят в храма“. Щом кажеше нещо смешно или твърде лирично, тя, силно изпухтявайки през нос, произнасяше иронично: „Ама че хубаво!“ Хуморът й, дивното безгрижно прихване, бързината на говора й, неясното „р“, блясъкът и хлъзгавата гладкост на зъбите, косата, влажните клепачи, нежната гръд, старите обувчици, леко гърбавият нос, евтиният сладък парфюм, всичко това се смесваше и бе съставило необикновената, възторжена омара, в която напълно потънаха всичките ми чувства. „Добре де, нали сме еснафки, значи нищо не знаем“ — изричаше тя с такава цъкаща усмивчица, сякаш люпеше семки, но всъщност беше по-изтънчена, по-добра, по-умна от мен. Твърде смътно си представях семейството й: баща й бил на служба в друга губерния, майка й носеше моминско име като в пиеса на Островски. Животът без Тамара ми изглеждаше физическа невъзможност, но когато й казвах, че ще се оженим още щом завърша гимназия, тя твърдеше, че много греша или нарочно приказвам глупости.

Още през втората половина на август брезите пожълтяха; през брезака тихо проплаваха, едва помахвайки черно крило, траурници, големи кадифени пеперуди, обрамчени в светложълто. Срещахме се оттатък реката в парка на съседното имение, което принадлежеше на вуйчо: през онова лято той бе останал в Италия и ние с Тамара владеехме изцяло този обширен парк с неговите мъхове и урни, и есенния лазур, и русата сянка сред шушнещите алеи, и градината, пълна с месести, розови и пурпурни гергини, и беседките, и пейките, и терасите на заключената къща. Моят и на брат ми гуверньор — Волгин, който поради зрелостта на годините ни бе редно, разбира се, да ограничава услугите си само с участие в тениса и в писането вместо нас на онези сатанински училищни теми, които се даваха за през ваканцията (а вместо него ги пишеше някакъв негов роднина), се мъчеше да се крие из храстите и едва ли не цяла верста да следи мен и Тамара с тромавия далекоглед, който бе изровил на тавана на вирската къща; вуйчовият управител Евсей почтително ми доложи това и аз се оплаках на мама — тя знаеше за Тамара, храстът и далекогледът също толкова я оскърбиха, колкото и мен. Когато вечер заминавах сред плътната чернилка на верния си „Суифт“, тя само поклащаше глава и заръчваше на лакея да не забрави да остави кисело мляко и плодове за завръщането ми. В тъмнината шуртеше дъжд. Зареждах велосипедния фенер с магични парчета карбид, бранех клечката от вятъра и затворил белия пламък в стъклото, предпазливо потъвах сред мрака. Кръгът светлина избираше влажния изгладен край на пътя между живачния блясък на локвите по средата и сивкавите треви отстрани. Като колеблив призрак моят блед лъч подскачаше по глинестата стръмнина на завоя и отново напипваше пътя, по който потраквах едва чуто към реката. Оттатък моста пътечката, обрамчена от мокър жасмин, стръмно поемаше нагоре; налагаше се да слизам от велосипеда и да го тикам, по ръцете ми капеше. Горе мъртвешката светлина на карбида се мярваше по лъщящите колони, които образуваха портика откъм задната страна на вуйчовата къща. Там, в приветливия ъгъл до затворените кепенци на прозореца, под аркадата, ме очакваше Тамара. Загасвах фенерчето и пипнешком се изкачвах по хлъзгавите стъпала. Сред неспокойната нощна тъма стогодишните липи скърцаха и шумно кипяха от вятъра. От водосточната тръба, отстрани на благосклонните колони, припряно и неуморно шуртеше вода като в планинско усое. Понякога случаен допълнителен шумол, надвил ритъма на дъжда сред листака при допира на два мощни клона, накарваше Тамара да извърне лице към въображаемите стъпки и тогава различавах тайнствените й черти, те сякаш излъчваха собствена фосфоричност; но с нас бе само дъждът и тихо въздъхнала, тя отново притваряше очи.