Владимир Набоков
Други брегове (23)

5

Бърнес беше снажен, светлоок шотландец с права жълта коса и с лице на цвят като прясна шунка. Заран преподаваше в някакво училище, а за останалото време вземаше повече частни уроци, отколкото можеха да се поберат в един ден. При пътуването от единия край на града до другия той зависеше изцяло от жалките, жвакащи из калта брички и пак добре, ако попаднеше на първия урок със закъснение до четвърт час, а за втория закъсняваше два пъти повече; за урока в четири стигаше вече към пет и половина. Всичко това правеше чакането още по-отегчително; часовете му бяха твърде скучни и аз все се надявах, че поне този път свръхчовешката упоритост на закъснелия пътник няма да превъзмогне сивата стена на фъртуната, която се сгъстяваше пред него. Това бе само присъщо на осемгодишната възраст чувство и възобновяването му едва ли се предвиждаше през зрялата възраст; обаче ми се случи да изпитам нещо твърде подобно след двайсет и пет години, когато в чуждия, омразен Берлин, принуден аз самият да преподавам английски език, седях вкъщи да чакам един особено настойчив и бездарен ученик, който се появяваше в края на краищата с каменна неизбежност (и невероятно грижливо сгъваше палтото си с хубава подплата като пакет върху стола) въпреки всичките барикади, които мислено издигах по дългия му и труден път.

Самата тъмнина на зимното свечеряване над улицата ми се струваше допълнителен резултат от усилията на мистър Бърнес да стигне у нас. Явяваше се камериерът, щракваше електричеството, безшумно спускаше пищносините щори, изтракваха халките на цветните завеси и той си отиваше. Силното тиктакане на достолепния стенен часовник с медно махало в нашата класна стая постепенно придобиваше тягостна интонация. Късите панталонки ме стягаха в слабините, а черните ръбести плетени чорапи ми жулеха под коленете, на всичкото отгоре чувствувах и желание да отида донякъде, но ме мързеше да го удовлетворя. Имах нужда — както се изразяваше бавачката на сестрите ми, която следваше тяхната англичанка по техническите въпроси — от „набава̀н“ (number one, за разлика от по-сериозното „набату̀“, number two — дано не ме укори благоприличният руски читател заради изобилието от хигиенни подробности в тази глава: няма детство без тях). Тягостно минаваше цял час — Бърнес още го нямаше. Брат ми отиваше в стаята на Mademoiselle, тя там му четеше вече познатия ми „Генерал Дуракин“. Излизах от горния, „детския“ етаж и вяло прегръщах лакираната балюстрада в мътен транс, с леко зяпнала уста се плъзгах надолу по нажежаващите се перила на стълбището към втория етаж, където се намираха стаите на родителите ми. („Интересно, ще се хване ли на тази примамка фройдистът с гнил мозък?“) Обикновено по това време ги нямаше: мама често излизаше, татко беше в редакцията или на заседание — и в здрачното вцепенение на кабинета му младите ми сетива се подлагаха — не зная как да се изразя — на телеологично, целесъобразно въздействие, сякаш събраните в полумрака познати предмети съзнателно и далновидно се мъчеха да създадат един определен образ, който и сега е отпечатан в мозъка ми: често чувствувах тази безшумна дейност на вещите спрямо себе си в минутите на празно, неопределено свободно време. Часовникът на писалището ме гледаше с всичките си фосфорични очички. Тук и там, с отблясък върху бронза, с петно като око върху черното дърво, с лъскавина върху стъклото на фотографията, с гланц по платната на картините се отразяваше в полумрака случаен лъч, проникнал от улицата, където вече горяха лунните глобуси на газта. Сенки, сякаш сенки на самата виелица, сновяха по тавана. Нервите ми се опъваха от сухия звук по мрамора на масичката — ако паднеше листенце от престарялата хризантема.

Будоарът на мама имаше издадена част, която се наричаше еркер, и оттам се виждаше Морская чак до Мариинския площад. Притиснал устни до тънката дантелена завеса, лекичко се наслаждавах през тюла на студеното стъкло. Само след десет години, в началните дни на революцията, наблюдавах от този еркер улична престрелка и за пръв път видях убит човек: носеха го, кракът му висеше и някой от живите се мъчеше да смъкне ботуша от него, а другите грубо го пъдеха, но сега нямаше какво да наблюдавам освен утихналата улица, лилавотъмна въпреки наниза от ярки луни, увиснали над нея; около най-близката от тях плаваха снежинки и леко се въртяха в някакво изящно, едва ли не нарочно забавено движение, сякаш да покажат как се прави това и колко е лесно. От другия еркерен прозорец се заглеждах в по-гъстия валеж на осветения сняг и тогава стъклената ми издатина започваше да се издига като балон. Рядко минаваха файтони; премествах се на третия прозорец и ето че една шейна се спираше точно долу и ми се мярваше неприличният лисичи калпак на Бърнес.

Изпреварвайки нахлуването му, бързах да се върна в класната стая и вече оттам чувах как по дългия коридор се приближават енергичните крачки на изпитания бързоходец. Какъвто и студ да стягаше вън, челото му цяло блестеше в перлена пот. Урокът протичаше така: през първия четвърт час мълчаливо поправяше домашното ми от предния път, втория четвърт час посвещаваше на диктовка, а сетне, трескаво сверил джобния си часовник със стенния, се захващаше да пише поредното упражнение с бързия си закръглен почерк, като натискаше със страшна сила плюещото перо. Точно преди да си тръгне, изпросвах любимото си мъчение. Хванал в юмрука си като пушен бут моята малка ръка, той декламираше един лимерик (нещо като частушка от пет стиха с много строга форма) за lady from Russia^[1], която пищяла, screamed, когато я стискали, crushed her, и чарът се състоеше в това, че при повтарянето на думата „screamed“ Бърнес все по-силно ми стискаше ръката, така че никога не издържах лимерика до края. Ето го перифразиран от мен:

Ето странната дама от Краков:

тя пищи от ръкостискане всякакво,

пищи предварително,

пищи изумително —

но пищенето и не е все еднакво.