Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Улица „Консервна“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Thursday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954

 

John Steinbeck

SWEET THURSDAY

The Viking Press, New York, 1954

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

7. БАРУТЪТ СИ Е БАРУТ

Йосиф-Мария Ривас харесваше и дори се възхищаваше от Фауна. Но му се струваше, че е малко неприлично за жена да притежава „Мечешко знаме“ — заведение, което носеше най-редовна печалба. Да го управлява — да, но да го притежава… Доходите й внушаваха на Йосиф-Мария, че е нужно в дъното на всичко да стои мъж, който да прибира парите. От наблюденията си бе установил, че достъпът на жените до пари ги прави малко нервозни. Здрава жена за него беше сиромашката жена. А жена с пари приличаше на мъж, комуто нещо липсва. Такива жени преставаха да се правят на жени, а както всеки знае, най-хубавото на жената е, че е жена.

Йосиф-Мария не веднъж бе размишлявал как да отърве Фауна от отговорността да прибира печалбите. Ако например той притежаваше „Мечешко знаме“, а Фауна го управляваше, естествено би се дошло до някакво практическо равновесие. Досега Фауна все измисляше как да се измъква от неговата филантропия, но Йосиф-Мария не се отказа, особено пък след като във всичко това нямаше нищо опасно.

Добрият търговец, като си купи вестник, чете само финансовата страница и търси там името на своята компания, но за всеки случай поглежда и останалите цени. По такъв начин гледаше Йосиф-Мария на „Мечешко знаме“. Знаеше, че ще дойде ден, когато Фауна ще откъсне за миг поглед от сметководните книжа. Тъй като собствените му работи се нареждаха добре, той си позволяваше да хвърля по някой благосклонно хищен поглед и наоколо. Разбра за Сузи преди още да е изпрала за пръв път бельото си и почувствува, че Фауна този път се е подхлъзнала.

— Защо ти е тази бекасина? — попита той Фауна веднъж. — Ще си имаш неприятности.

— И аз тъй си мисля — отвърна Фауна.

— Тогава защо я взе?

— Защото от време на време си позволявам по някоя и друга грешчица — каза Фауна. — За оная работа не е много добра, но като я шлифовам, ще стане жена и половина, само за съпруга.

— Не усещаш ли, че те прави на будала? — попита Шефът.

— Всеки трябва от време на време да бъде по малко будала — каза Фауна. — Човек нищо не разбира от живота, ако сегиз-тогиз не го излъжат. Едно време бях мисионерка в Южна Америка.

— Защо?

— Не си спомням.

— С какво се занимаваше там?

— Учех ги да се любят друг друга.

— А те?

— Научиха ме как да изсушавам глави.[1]

— Диваци! — възмути се Шефът.

— Напротив. Ловците на глави са много мили хора, честни хора. Когато ти продават изсушена глава, искат сносна цена. Между тях винаги ще се намери по някой умник като Ататулагулу. Беше главолов по рождение. И откри, че е по-добре да изсушава маймунски глави. Избръсваше ги до голо и много-много не ги пристягаше. А хората купуват всичко.

— Това ми е известно — рече Шефът.

— Тогаз пристигна епископът — продължи Фауна — и изля върху мене свещения си гняв, дето съм купувала маймунски глави!

— Искаш да кажеш, че наистина си ги купувала?

— Разбира се, купувах. Под навеса за дърва имах дял сандък. Всички казваха, че съм будала, но аз им взех парите.

— Как?

— Ей тъй. Постъпих честно и ги накарах да сушат само човешки глави. Я си представи, че изнесат по-голяма пратка и оня шегобиец Ататулагулу вземе та пъхне вътре две-три от маймунските? Хората ще изгубят доверие. И в най-хубавите глави ще почнат да им се привиждат маймунсурати. Изкупих маймунските и по тоя начин отървах пазара от тях. Трябваше да мисля и за доброто си име.

— Добре де, ами тоя шегобиец …

— Зная какво искаш да кажеш. Той се досети. Бях му в ръцете. Взе да ми иска повече за маймунските глави, отколкото за човешките. Усети се навреме.

— Така си и мислех. Всеки би се досетил — отбеляза Шефът.

— Но работата потръгна. Хората знаеха, че купят ли глава, тя ще е човешка и е най-доброто, което може да им се предложи.

— Да, ами шегобиецът?

Фауна дръпна чекмеджето на писалището си и измъкна оттам някакъв красив малък предмет, черен и лъскав като полирано дърво, не по-голям от лимон.

— Ето как свърши той, чудесно, нали? — рече Фауна. Шефът отмести смутено очи.

— Трябва да си вървя. Оставил съм племенника сам в магазина.

— Не свири ли вече с тромпет?

— Подлудява ме — каза Йосиф-Мария. — Купил си е нов и не му слиза от ръцете. Карах го да репетира долу, на брега. И си мислех, че морските вълни и тюлените ще го заглушат. Оная вечер надал с тромпета поздрав за разминаване на един военен катер, че и досега търсят с кого са се разминали. Но най-лошото стана снощи. Свирил си на брега и взел, че насочил тая дяволска тръба в каналната галерия. Тъй се получавал резонанс, разправя. Де да знам получава ли се, или не, но разбрах, че от всички нужници в квартала почнало да се носи „Бурно време“[2]. Старата госпожа Сомърс тъкмо си правела клизма. Хората разказват най-различни неща, но не вярвам. Да си тръгвам. Току-виж оня хлапак ми изпочупил стъкларията с високите си тонове.

— Заповядай пак някой ден — каза Фауна.

— А ти помни какво ти казах за Сузи.

— Добре — каза Фауна.

Колкото и да е смешно, човек никога не купува от собствения си магазин. В отсрещния цигарите са винаги по-пресни. Тъй и момичетата от „Мечешко знаме“ никога не си купуваха цигари от автомата в своето заведение. За „Лъки Страйк“ и безалкохолната напитка „Севън ъп“ те прескачаха до Шефа. По тези причини почти всеки от улица Консервна почти всеки ден ходеше почти навсякъде.

Йосиф-Мария още не бе влязъл в бакалницата, когато се появи Сузи. Макар че никой не би препоръчал Йосиф-Мария като удостоен с най-висшия дар на бога, красотата, дойдеше ли работата да се направи експертиза на някое момиче, от него по-добър не можеше да се срещне. И ако не се намесваха чувствата му, сигурно би бил прав. Докато Сузи развали едрите пари и натисна бутончето за „Лъки Страйк“ върху автомата, и двамата успяха да се огледат и да преценят резултатите.

Преценката на Сузи беше: „Мазен, умен и подъл. Внимавай да не му поискаш нещо! Човек на процента. Смее се само с устата. Очите му — като на змия. Един ден от много ум ще си изпати.“

Йосиф-Мария си каза: „Жив риск за публичен дом. Момиче с характер. Не признава правилата на играта и току-виж почнала да печели. Твърде приятна. Но хареса ли някого, ще си пожертвува заплатицата.“

Шефът не би я търпял в „Мечешко знаме“. Знаеше, че единственият човек, комуто можеш да вярваш абсолютно, е егоистът. Той е винаги в подходяща форма.

И всеки момент знаеш какво може да очакваш от него. Но срещнеш ли човек със скрита доброта, рано или късно ще те подведе. Единственият задоволителен будала е онзи, който от главата до петите е егоист.

С такива винаги си добре. А Фауна се излагаше на опасност.

Йосиф-Мария разгледа Сузи от всички страни, сякаш купуваше автомобил на старо. Хубава фигура, стройни крака и тънки глезени, твърде лека в бута и твърде тежка в бюста. И това беше лош признак. Добрата проститутка е плоска в гърдите. И лицето й беше хубаво.

Показваше настроението й. Щом е хубаво, значи се чувствува добре. А добрата проститутка носи маска и изглежда еднаква за всички: симпатична, но на сутринта вече не можеш да си спомниш как е изглеждала. А Сузи не се забравя лесно. Риск, и то какъв риск! Сузи или харесваше хората, или не ги харесваше. И това не беше за добро.

Племенникът на Шефа, Какауете, бършеше напрашените лавици и метна златнозъба усмивка към Сузи. Сузи грейна. Не се засмя, а се ухили. Усмихнеше ли се със своите сочни устни и широка уста, очите й се присвиваха и от нея се отделяше нещо топло, което палеше. Рисковано! На всичко отгоре имаше твърдост, но не тъпата безразсъдна твърдост. Не че беше много умна. Йосиф-Мария реши, че той и минутка не би търпял Сузи. Сигурно ще е от тия, дето без думица да кажат, се влюбват, без да се досетят да проверят банковата сметка на мъжа. Беше от тия, мислеше си Шефът, които носят купища главоболия на мъжете, но в занаята за нищо не ги бива. В нея имаше нещо, което му напомни Док. И Шефът реши отново да предупреди Фауна. За един публичен дом такова момиче можеше да се окаже чист провал. Такова беше искреното мнение на Йосиф-Мария, а Йосиф-Мария в тези неща беше професионалист. Ако за болестите човек трябва да слуша съветите на лекаря, то за курвите най-сигурен беше съветът на Шефа. Е, разбира се, понякога и единият, и другият допускаха грешки. Преценката и анализът бяха извършени почти за едни миг, тъй че щом Сузи разкъса пакета, извади цигарата и я запали, присъдата на Шефа бе вече готова.

— Как се чувствувате? — попита Йосиф-Мария.

— Добре — каза Сузи. — Фауна иска от вас жълта хартия за писане и два-три по-меки молива.

Йосиф-Мария подаде исканото.

— Много пише Фауна — рече той. — За един месец е изхабила шест топа хартия.

— Занимава се с гадателство. Астрология.

— А вие вярвате ли?

— Не, но това никому не пречи.

— Познавам един, който само от това живееше.

— О, тя не взима пари.

— Знам — каза Шефът, — но не разбирам защо. Фауна не е вчерашна.

— Разбира се, че не е — потвърди Сузи.

В този миг в бакалницата нахълта Док с две празни бирени бутилки.

— Дай ми две ледено студени, може ли? — каза той. Сузи го погледна, преглътна и отмести поглед. Брадата му малко я смути. Нарочно не се зазяпа в него — хората обикновено избягват да гледат изроди.

— Защо не си купиш хладилник? — попита Шефът. — Тогава ще си купуваш по цяла каса.

— По ми е лесно да използвам твоя лед — каза Док.

— Познаваш ли Сузи? Новата в „Мечешко знаме“.

— Приятно ми с — измърмори Док.

— Приятно ми е — каза Сузи. Всекиму другиму би рекла „Здравейте“.

Док излезе и Шефът каза:

— Оригинал.

— Всякакви ги има — додаде Сузи.

— Да, ама той знае неща, които не си сънувала — Шефът защитаваше Док като всички останали.

— Малко тра-ла-ла? — попита Сузи.

— Нищо подобно! Така си приказва. Такъв си е.

— Какви ли ги няма.

— Събира от океана буболечки и разни работи и ги продава.

— Кому?

— Има хора, дето всичко купуват — рече Йосиф-Мария.

— И аз тъй мисля. Но защо всички не са такива?

— Отрудени са хората, всеки търси каквото му трябва.

— А защо си е пуснал тая брада? Познавах един борец, той носеше брада.

— Не знам. А борецът защо?

— Въобразяваше си, че изглежда по-як.

— Може би и Док затова… но не, той не иска да изглежда як. В казармата — продължи Шефът — имаше един с брада и го накараха да я обръсне. Хората пускали брада, за да се отличават от другите, а в казармата никой не е прокопсал от това.

— Да, сигурно — съгласи се Сузи. — Нямам нищо против оригиналните, стига да не са много по-различни от останалите.

— Жените приемат бради — рече Шефът. — Не ги харесват, но ги приемат. Аз май много се разприказвах. Работа ме чака.

— Мексиканец ли сте? — попита Сузи.

— Американец. Баща ми беше мексиканец.

— Говорите ли тоя шантав език?

— Да.

— Парле-ву?

— А, това е друг език.

— Довиждане — отсече Сузи, излезе и пусна вратата да се тръшне.

„Не е лошо момичето — помисли си Шефът, — но бих я изритал от «Мечешко знаме» като нищо.“

 

Док надникна през прозореца на Западната биологична. Видя Сузи. Тя мина през празното място и стигна верандата на „Мечешко знаме“. Готвеше се да изкачи стъпалата, но внезапно се обърна и се огледа. Стори й се, че някой я наблюдава. Но не забеляза Док.

Бележки

[1] Изсушаването на човешки глави, придружено със свиването им до необикновено малки размери, е типичен ритуал за някои индиански племена в Ю. Америка

[2] Известен шлагер