Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (24)

23. ЕДНА ЛЮБОВНА НОЩ

Съни Бой е наистина единственият грък, роден в Америка, който е бил назоваван Съни Бой. Той държи ресторант и бар на пристанището в Монтерей. Съни Бой е шишкав и все по-шишкав става. Макар че е роден в Сутро Парк, Сан Франциско, и е посещавал прогимназията, Съни Бой собственоръчно поддържа загадката на Егея. Топчестото му лице навява спомени за Ориент-експреса, за красиви шпионки. Сухият му глас е по рождение поверителен. Съни Бой е в състояние да каже „добър вечер“ тъй, че да прозвучи като международен заговор. Приятелите си печели чрез ресторанта, чрез него се издържа. Може би в известен смисъл Съни Бой носи дълга черна наметка и вечеря с балканските княгини там, дето две морета целуват Златния рог, но иначе държи добър ресторант. Той положително знае много повече тайни от всеки друг в обществото, тъй като неговото мартини представлява комбинация от еликсир на истината с детектор на лъжата. Истината е не само във виното, тя редовно си пробива път и вън от него.

Док спря стария си автомобил пред заведението на Съни Бой, слезе, заобиколи колата, отвори другата врата и подаде ръка на Сузи.

Тя бе малко изненадана, но замълча. До гърлото й се надигна изречението „Да не ме мислиш за саката, бе?“, но си спомни съвета на Фауна — прошепна го и се отказа. Допирът на ръката му до лакътя й извърши с нея чудо — тласна назад раменете и повдигна брадичката й. Дрезгавата светлина на съпротивата угасна в погледа й.

Док открехна вратата на бара и застана встрани, да даде път на Сузи. Редовните посетители по високите столчета се извърнаха да видят. Очите им пропълзяха от красивото лице до красивите крака, спирайки по пътя върху белките. За миг тя изпадна в паника, но разбра, че никой от присъствуващите не я позна.

Съни Бой се обърна с рамото напред, за да може да се измъкне иззад бара.

— Добър вечер, хора — каза той. — Масата ви е готова. Как ще обичате да пиете коктейла тук, или до ви го пратя там?

— По-добре да седнем на маса — рече Док.

Съни Бой се поклони и поведе Сузи към ресторанта. Тя тръгна пред него с прелестната си походка. Търкаляйки месата си покрай Док, Съни Бой конспиративно зашепна:

— Обади се вашата секретарка, Док. Тя уреди всичко. Имате ли секретарка, Док?

Док превъзмогна изненадата и отвърна:

— Само сутрин.

— А коя е дамата? Не е от тоя край.

— Не е от тоя край — потвърди Док и настигна Сузи.

— Отсам — каза Съни Бой. Отведе ги до една кръгла маса пред каменната камина. По средата на масата имаше ваза с диви перуники. В две чаши, подредени като войници, стърчаха хлебни пръчки. Салфетките бяха сгънати като коронки. Това бе най-хубавата маса в заведението, уж усамотена, но близо до сцената и добре осветена.

Сузи обходи помещението с очи. На никоя друга маса нямаше цветя. С нея стана някакво чудо. Тя не заобиколи масата и не седна веднага, а почака и когато Док й предложи стол, настани се, вдигна усмихнато поглед към него и рече:

— Благодаря!

Съни Бой се суетеше край масата.

— Добре че телефонирахте — нареждаше той. — Малко се поизмъчих, додето намеря помпано^[1], но накрая намерих. Какво ще кажете, по едни коктейл? Виното се изстудява.

— Едно време пих тук … — почна Док.

— Спомням си! — подскочи Съни Бой. — Рецептата Уебстър Ф. Стрийт с отлагане! Мартини с шартрьоз вместо с вермут. Чудесно!

— Много ефикасно, доколкото си спомням — каза Док. — Две двойни.

— Идват! — рече Съни Бой. — Поръчах на Тони да свири на пианото, но се разболя.

Док погледна Сузи, да разбере дали знае, че Фауна е наредила всичко това. Не знаеше.

По всяка вероятност, дори и да не беше поръчал два Уебстъра Ф. Стрийт с отлагане, Док и тъй и тъй щеше да ги получи. Те пристигнаха с бързина, която по-казваше, че са били вече забъркани.

Неудобството от вратовръзката постепенно напущаше Док. Усмихна се на Сузи и се зачуди: „Какво е туй нещо красотата у момичето?“ Тази Сузи не приличаше ни най-малко на грубата уличница, която крещя в лицето му снощи. Той надигна чашата с коктейла.

— Ти си хубава и се радвам, че дойде с мен. Да пием за нас двамата.

Сузи едва преглътна първата глътка, сдържа сълзите и изчака отминаването на страшния гърч в устата си.

— Трябваше да те предупредя — каза Док. — Говорят, че това питие се правело от змийска отрова и суров опиум.

Сузи пое дъх.

— Хубаво е, но аз нали зяпам по звездите, насадих се мръсно. — „Не трябваше да казвам това“, рече си тя наум, „Всичко забравих!“ Но в същото време разбра, че на Док му е приятно и се успокои.

Сузи забеляза келнерът внимателно да пристъпва наоколо надавайки ухо. Бе открила нещо, което досега не знаеше: съмняваш ли се, карай бавно. Обърна се към келнера и той изчезна. Зарадва се на откритието си — всичко да става бавно! Бавно надигна чашата, грижливо я огледа, после сръбна и преди да я върне на масата, я задържа малко в ръка. Бавно — тъй всяко нещо добиваше смисъл, изглеждаше изпълнено с достойнство. Спомни си лишените от самоувереност и спокойствие хора, които познаваше — те всички подскачаха, въртяха се, суетяха се. Като си налагаше да действува бавно, тя почна да усеща непозната досега увереност. Само да не забравя, казваше си тя. Не забравяй! Не забравяй! Бавно!

Док й предложи цигара, драсна кибрит, но тя се наведе тъй бавно, че когато палеше, пламъчето вече гореше пръстите на Док. По тялото й плъпна приятна топлина. Почувствува се храбра, естествено не отбранително храбра, но поне сигурна.

— Тук знаят ли коя съм? — попита тя. Питието действуваше еднакво на всички.

— Знаят, че си с мен — каза Док. — От туй повече не им е нужно. Да пием още по едно?

Още не вдигнал ръка, чашите пристигнаха. Щом се касаеше до конспирация, Съни Бой трябваше да участвува. И за радост да станеше дума, той пак би участвувал.

— Обичам огъня — обади се Сузи. — По едно време живеехме в къща с камина …

— Ти си чудесна! — прекъсна я Док. — Боже мой, колко си хубава!

Сузи преглътна първите думи, които й дойдоха на езика, преглътна и вторите и отвърна с навеждане на очи и тихо:

— Благодаря!

Келнерът, който донесе кофичката лед с бутилка шампанско, бе придружен лично от Съни Бой. Съни Бой огледа масата и попита:

— Как е, Док?

— Идеално!

— Готови ли сте за вечерята?

— Когато пожелаете — каза Док.

Откритието на Сузи продължаваше да важи: карай бавно, дръж очите си отворени, а устата — затворена.

Студеният счукай рак и помпаното бяха непознати за пея. При това те изискваха трапезна техника, каквато тя не владееше. Ето защо почна по малко да изостава след Док, а той не се и досети, че тя следи всяко негово движение.

Когато плодовете и сиренето пристигнаха, Сузи осъзна, че непременно трябва да остане насаме със себе си. Определената мисъл се бе връщала в главата й с такова постоянство, че коленете й вече трепереха, а кръвта туптеше в слепоочията. Бавно! Полека-лека! Тя хвърли поглед към пламъците, подскачащи в камината, и изви глава към Док.

— Ще ме извиниш ли? …

— Моля! — Док скочи да й дръпне стола. Сузи се отправи с достойнство към дамската тоалетна. Стори й се, че нозете й изобщо не докосват пода.

Док се загледа подире й. „Странно! Странно! — мислеше си той. — Какво ще е това? Като че точната дума тук е «девица». Някаква самотна и ужасна скромност.“ От какво бе дошла промяната? Нагласено е, досети се той. Фауна е подучила Сузи. Но и това не беше вярно. Защото преструвката лесно щеше да проличи. Преструвката не би допуснала изчервяването на бузите. Док завъртя бутилката шампанско с кофичката и се улови, че би искал Сузи да не се бави. Погледът му най-сетне намери стъкло, което отразяваше вратата на дамската тоалетна.

Зад тази врата Сузи намокри една книжна салфетка и я притисна до челото си. Погледна се в огледалото и не се позна. Сети се за вечерята. „Мразя риба“ — рече тя гласно. „Повръща ми се от нея, а не повърнах.“ Сега вече тя бе готова да разчовърка мисълта, която я доведе тук, символа, загадката, крайпътния знак, сочещ с неумолимия си показалец. Беше ясно като бял ден и никой не би пропуснал да го отбележи. Съдбата не само сочеше пътя, но ги и тласкаше. Спомни си в какъв вид бяха отнесли чиниите от ястията с купче от крачета и клещи на раци и кости от… Та те бяха изяли своите зодии! Рак и риби!

„Всесилни боже!“ — възкликна тя и се отпусна в ръцете на съдбата.

Съни Бой приближи до масата.

— Всичко в ред ли е?

— Чудесно — каза Док.

— Както наредихте.

— Какво?

— Нали вашата секретарка …

— Да, чудесно — овладя се Док. — Точно както исках.

Сузи се върна укрепнала. Човек може да се бори със съдбата само до известно време. Оставиш ли й се, изведнъж се чувствуваш силен, защото цялото ти същество се устремява в една посока.

Док помогна на Сузи да седне, след това измъкна запушалката на шампанското и я помириса.

— Мога ли да я задържа? — попита Сузи.

— Разбира се.

Тя заобръща тапата — беше много красива. После я скри в чантата си и взе една перуника от вазата.

— Обичаш ли шампанско?

— Обожавам! — каза тя и се запита какъв ли ще е вкусът му. Наистина й хареса.

— Знаеш ли — почна Док, — там сред пясъчните дюни има долчинки, в които растат борове. Някой път, когато можеш, ще си вземем месо и разни работи и ще идем там да си сготвим вечеря. Много е хубаво.

— Сигурно камината те подсети.

— Колко си умна! Тъкмо тя.

— Док, разкажи ми някой ден за своята работа.

— Непременно! — Обхвана го прилив на нежни чувства. Ала все още се боеше от ужасната й скромност. Той отмести поглед от очите й към перуниката в ръката й. — Има една стара уелска приказка. За бедния рицар, който си направил жена от цветя….

Виното бе хванало Сузи. Преди да го изрече тя си повтори изречението два пъти.

— Надявам се, не е увяхнала.

Ниският глас в червата на Док най-после гръмна:

— Много съм самотен. — Каза го като нещо съвсем просто, каза го и се учуди. После се извини. — Аз май че се понапих. — Досрамя го. Напълни чашите. — По дяволите! Да пийнем и малко бренди, какво ще кажеш?

Сузи извърна глава и профилът й се очерта върху ярките пламъци на борината.

— Знаеш ли го това място, дето спомена… при пясъчните дюни?

— Да.

— Не може ли да го разгледаме?

— Щом поискаш.

— Като се прибираме?

— Ще ти се развалят обувките.

— Знам — каза Сузи.

— Но можеш да ги събуеш.

— Ще ги събуя — каза Сузи.