Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (15)

14. НЕСРЕТНА СРЯДА

Някои дни просто се раждат грозни. Още с първия лъч на светлината проличава, че независимо от времето, денят ще бъде лош. И всички го разбират. Никой не знае каква е причината, но в такива дни хората с неохота стават от леглото си, а когато станат, стават със задника нагоре. Вдигне ли ги гладът или службата, те веднага разбират, че чувството не ги е излъгало, че предстои несретен ден.

Невъзможно е в такъв ден да свариш хубаво кафе, връзките на обущата се късат, чашите сами подскачат от лавиците и се разбиват на пода, децата — обикновено честни — почват да лъжат, а добрите деца развиват кранчетата на газовата печка, изгубват ги и се налага да ядат пердах. В такъв именно ден котката решава да се окоти, а домашните кученца се напикават върху килима в гостната.

Ужасно е в такъв ден! Раздавачът донася разписки за неплатени в срока сметки. Ако денят е слънчев, превръща се в нетърпимо слънчев, а мрачен ли е… но кой обича мрачното време?

Мак усети, че денят ще бъде точно такъв. Не можа да намери панталоните си. Препъна се в един сандък, нарочно наместил се на пътя му. Изруга всички братя от приюта „Палас“ и като прекосяваше празното място, кривна встрани да ритне едно разцъфнало глухарче. Еди го свари да седи умислен на тръбите. Естествено тръгнаха към Дебелата Ида. Мак се повъртя, докато Ида се скрие някъде, за да може тогава Еди да му налее. Но Дебелата Ида се облягаше на тезгяха и ругаеше по адрес на някакво писмо.

— Данъци — извика тя. — Всеки път щом ти тръгне и данъците се увеличават. Щастливец си ти, Мак. Никому нищо не дължиш, пък и нищо не печелиш. Все ще ти е добре, додето не почнат някой ден да искат данъци и за кожата на гърба ти.

— А на тебе какви данъци искат? — попита Мак.

— Градски, околийски…

— Върху какво?

— Върху кръчмата. На всичко отгоре внасям пари и за нов Понтиак.

Подобна декларация обикновено би събудила определено съчувствие у Мак, заедно с умереното самодоволство, че не е натоварен с данъчното бреме. Но сега го обзе досадна тревога. Върна се в „Палас“ — там можеше да се тревожи при по-големи удобства. Седна и наум си преповтори историята на приюта.

Едно време той беше собственост на Ли Чун. Дълго преди войната Мак и момчетата се нанесоха тук като наематели срещу пет долара месечно и, разбира се, никога не плащаха. Ли Чун щеше да припадне от изненада, ако извадеха пари да му платят. После Ли Чун продаде бакалницата на Йосиф-Мария. И „Палас“ ли влизаше в тази сметка? Мак не знаеше, но и да влизаше, Шефът нямаше представа за това. Той не беше като Ли Чун. Би си искал наема. Но ако „Палас“ принадлежеше на Шефа, сигурно щяха досега да му пратят сметка за данъка. А получеше ли такава сметка, той веднага би стъпил на врата на Мак и момчетата.

Шефът не беше от тия, които пилеят парите си, без да си ги взимат назад. Това поне бе сигурно.

Стори му се съвсем несправедливо. Техният дом, тяхната сигурност, общественото им положение, ако щете — всичко това да влезе в някакви там баланси? Мак лежеше по гръб и разсъждаваше — какво може да се направи? Да речем, Шефът си поиска наема за миналите години, именно години? Можеш ли да вярваш на човек като него? Какъв долен ден! Мак не беше в състояние да измисли изход; затова свика момчетата на събрание и дори изпрати Хейзъл да доведе Еди от кръчмата на Дебелата Ида.

Тъжно, опечалено събрание. Мак изясни въпроса откъм всичките му страни тъй, че най-сетне Хейзъл сякаш проумя опасността. Момчетата закършиха ръце, зяпнаха тавана, подпряха бради. Еди дори стана от мястото си и обиколи веднъж стола, та дано мисълта му потече както трябва.

Най-после Хуити Втори се обади:

— Да му крадем пощата, че да не получава никакви данъчни съобщения.

— Не е практично — възрази Мак, — макар че не е престъпление.

— Да го убием тогава — предложи Хейзъл.

— А не си ли чувал, че това е противозаконно? — попита го Мак.

— Защо, можем да го направим уж случайно — продължи Хейзъл. — Представете си, че падне от нос Лобос.

— Тогава друг ще наследи имота и я разберем нещо, я не.

Полека-лека ги обхващаше цялата измама в теорията за частната собственост на недвижими имущества.

— Да накараме Док да говори с него? Той уважава Док — каза Хунти Първи.

— Така само ще привлечем вниманието му. И току виж — възпротиви се Мак — взел, че дигнал наема.

— Ами ако се помъчи да си събере парите? — запита Еди.

Хейзъл се включваше в темата с бавно, но затуй пък силно горене. Зазяпа се в белосаните стени на приюта „Палас“, спря поглед върху календарите с хубавиците на кока-кола, върху огромната древна печка, върху часовника и портрета на Роми Джакс^[1]. Очите му се напълниха с искрени бистри сълзи.

— Не го е срам, кучи син! Толкова труд — и да ни отнеме дома, единствения дом, в който някога съм бил щастлив! Как е възможно човек да бъде толкова подъл?

— Той още нищо не ни е сторил — успокои го Мак. — Сигурно съвсем и не подозира.

— Представяте ли си къщата да беше на Док? — каза Еди. — С него никога няма да си имаш неприятности.

Мак се обърна към него като ужилен.

— Отде ти дойде на ум?

— Ами че Док не си отваря писмата със седмици. Док ще забравя да си иска наема, няма да разпечатва разписките за данъците …

В погледа на Мак заблестя възбуда.

— Еди — каза той, — Еди, ти сложи пръст в раната.

— Каква рана? — попита Еди.

— Това трябва да се обмисли — рече Мак. — Но трябва да признаем, че нашият Еди е цял гений.

— Какво толкова съм направил? — Еди се изчерви от удоволствие.

— Сега не мога да ти кажа.

— Но моля ти се, Мак, искам да зная какво съм направил.

— Мъдро! — отговори Мак. — Просто пристъп на чудотворна мисъл. Я дайте сега да поговорим за Шефа. Какво мислите, има ли достатъчно кураж?

— Уха! — обади се Хейзъл. — И акъл има.

Мак заговори бавно, сякаш мислеше на глас:

— Да видим: Йосиф-Мария, казвате, е умно момче в общия смисъл на думата…

— Много хубаво се облича — допълни Хейзъл.

— А умният човек — продължи Мак — не си създава неприятели, освен ако не е решил да се маха от града. Той винаги гледа да е добре с хората, на приятелски начала.

— Стига си го усуквал, Мак! — избоботи Хуити Първи. — Кажи какво си намислил!

— Слушайте, момчета — предупреди Мак, — ако сега ви издрънкам всичко и после нищо не излезе, ще ме вземете на подбив. Искам всичко добре да обмисля — как най-сигурно да се отървем от него. Но ако стане всички ще помагате.

— Какво да помагаме?

— Оставете ме на мира, момчета! — заповяда Мак, върна се на леглото си, сключи длани под главата и се загледа в гредите на приюта „Палас“. Хейзъл безшумно се приближи до него.

— Нали няма да позволиш никому да ни отнеме къщата, Мак?

— Обещавам! — разпалено отвърна Мак. — Къде е Еди?

— Върна се при Дебелата Ида.

— Направи ми една услуга, Хейзъл.

— Дадено, Мак!

— Вземи оная тенекия от мас и кажи на Еди да я напълни с бира, но никой да не разбере. Трябва ми, да мисля по-добре.

— Ще получиш, каквото искаш — обеща Хейзъл. — Ти само не преставай да мислиш, Мак. Кажи Мак, как става тъй, че на Еди винаги му идват гениални мисли, без сам да знае това, а на мен никога не ми идват?

— Какво, какво? Я повтори!

— Как става тъй… е, нищо, нищо! — отказа се Хейзъл.