Николай Райнов
Княз и чума (45)

45. За змея с четиридесет глави и пленените девойки

Князът се спрял в тази широка стая — докле обмисли, накъде да тръгне. Не можел да реши, в коя посока ще е най-добре да върви. Умът му работел тежко, нищо не можел да измисли; усещал се затъпял, като че ли са го ударили с брадва по главата.

Докле седял до стената и мислел, ето че из водата изплувал грамаден змей с четиридесет глави. На всяка от главите му имало по една корона. Ръцете му били осемдесет — и във всяка ръка той държал по една мома.

Всички осемдесет моми били хубави, но бледни, с измъчени лица. Те гледали скръбно, а някои дори плачели. На главите им имало корони. От очите им капели едри сълзи във водата, а от устата им се късали въздишки. Някои съзрели княза и почнали да го молят да ги избави, но той нямал никакво оръжие, та не можел да им помогне. Голяма скръб му притиснала сърцето, като видял страдалческите им лица и чул горчивите им въздишки. Но — що да прави? Погледнал ги с жал и навел очи от срам, че е безсилен.

В това време змеят излязъл от водата и толкова силно тръснал опашката си, че вълните плиснали в стената и отвлекли княза във водоема. Момъкът едва успял да се вкопчи с две ръце в един камък. Като се обърнал, той видял, че змеят влиза в същия коридор, през който бил минал преди това самия той.

Князът побързал да излезе от водата и се затекъл по дирите на чудовището. Изминали голяма част от коридора. Змеят завил в широк проход, който водел надолу, и се спрял пред една затворена врата. Момъкът се боял, да не би да го забележи чудовището и да го разкъса, но той искал и да узнае — какво ще стане с девойките. Затова решил да се примъкне в тъмнината полека до змея и предпазливо да се покачи на опашката му. Това той успял да направи, без да го усети страшилището. Покатерил се и седнал между крилете му.

В това време змеят надал силен рев — и вратата се отворила. Влязъл в широко подземие, дето се виждали високи бесилки, а на тях висели трупове на мъже.

Една от пленените моми прошепнала на княза: „Тук висят обесени онези, които искаха да убият змея и да ни освободят“.

Сетне змеят влязъл в друга стая. Тя била кръгла и широка. Там четиридесет крилати духа пазели по една врата. Друга от пленените девойки рекла тихо на момъка:

„Зад тези врати змеят крие вълшебните оръжия, дрехи и колесници на онези, които видя обесени. Там са заключени и съкровищата му.“

Подир това чудовището влязло в трета стая — дълга, като коридор. Там се виждали четиридесет врати, една до друга. Пред всяка от тях се извивала по една голяма змия, която съскала и не давала никому да се приближи.

Отново една от момите прошепнала на княза:

„Ето, — тук са нашите килии, в които змеят ни затваря, по две в килия, през деня, а през нощта ни изнася, за да се разхожда с нас из градините, стаите и коридорите на тоя проклет лабиринт. Денем той ни пази, да не би някой да ни отнеме. С никакъв меч не може да се пробие бронята му. Но при него живее магьосник; ако се сприятелиш с него, той може да те научи, как да умъртвиш змея. Сега недей слиза от гърба на чудовището, ами влез с него в стаята му, защото иначе змиите ще те разкъсат.“