Николай Райнов
Княз и чума (35)

35. За новините от родното царство на княза

Пажовете заобиколили княза.

Един му полял да се измие, друг го избърсал, трети му разтрил лицето, врата и ръцете с ароматен балсам, от който му станало добре.

Те поискали да му съблекат бронята, за да го облекат в разкошни дрехи, що били донесли, но той не дал. Тогава му облекли новите дрехи над бронята. Един го натъкмил, а друг обърнал към него огледало от излъскана мед — да се огледа.

Князът бил пременен в чудновати дрехи от кадифе, коприна и кожа, които падали на много дипли; по тях висели накачени разни украшения от злато и сребро — сърца, звънчета, луни, верижки, топчета и други. Всичко това му се видяло смешно, ала нямало що да прави — трябвало да се покори на странните обичаи в тая подземна страна.

След това пажовете украсили момъка с огърлица от едри късове корал и седефени плочки, а на ръцете му закопчали широки гривни от сребро и скъпоценни камъни. С тия накити той станал още по-смешен.

Но в тоя миг на момъка не било до смях. Той се бил замислил дълбоко. Много му се искало да се махне от тоя дворец, населен с неприятни люде, да се върне в родната земя, да заживее отново като по-рано, да забрави всичко това, което бил видял и преживял, откак напуснал бащиния си дворец. Но как да излезе от подземното царство, като му няма костеният меч, с който би могъл да извика хвърковатия кон? Князът почнал да се безпокои. До кога да чака Великия Дух на Водата? Няма ли синът на Морския Цар, като наследи бащиния си престол, да забрави обещанието си и да се не върне?

Докле момъкът размислял за всичко това, тринадесетте пажа изчезнали. Съмнало се. Тогава четвъртият черен великан извадил своя меч, застанал пред княза и му казал със сух глас:

„Господарю! Защо мълчиш? Всички гости си отидоха. Довечера те ще се съберат отново в двореца, но всички са много наскърбени, че не си поискал да кажеш никому от тях нито една дума. Сега се свърши моята стража и аз си отивам. Какво ще ми заповядаш?“

Ала и нему князът не отговорил нищо.

Исполинът се изгубил и момъкът останал сам. Било вече съвсем светло, но слънце нямало; в подземното царство слънце никога не изгрева. И князът се затъжил за своята родна земя, дето слънцето е голямо и светло, горите са росни, прохладни и зелени, а езерата — бистри, студени и бляскави. Нищо подобно нямало в подземното царство. Там той виждал през прозореца вкаменени сиви гори, замръзнали мъртви езера, широки каменливи пустини и изгорели, като пепел, полета. Тежка скръб го нападнала и той дори заплакал. Едра сълза капнала от окото му.

Там, дето паднала тя, върху голямата тигрова кожа, постлана на пода, избухнало изведнъж пламъче — и веднага се явил черният роб, който държал юздите на вълшебния кон.

Робът се спрял пред момъка и го погледнал зачудено. Очевидно, той го смятал за магьосник, а знаел, че и магьосниците — като населниците на подземното царство — не плачат никога и за нищо.

— Не скърби, господарю! — рекъл му робът.

— Аз ти нося новини от твоята родна земя. Прати ме нашата господарка, годеницата на Великия Дявол, да ти кажа важни неща. Твоят баща, царят на голямата страна, дето зреят нарове и смокини, се върна тая нощ от война. Чумата вече не мори народа в онова царство и всички са щастливи. Но господарката ми поръча да те помоля да се върнеш бързо, защото баща ти имал на гърдите си ужасна рана. Магьосникът не можел да му помогне с нищо. Тия дни щели да се съберат лекарите и знахарите от цялата царщина — да видят, кой що може да направи. Старият инок бил казал, че само ти си можел да излекуваш баща си. Господарката ми каза да ти напомня, че след седем деня се навършва твоето пълнолетие, та трябвало да се върнеш в двореца, защото никой не знаел, къде си се изгубил, и всички били отчаяни, че не могат да кажат на баща ти, къде си. Тя ме замоли да ти кажа още едно нещо. У тебе имало някакво сандъче. Да го не отключваш тук, а да го отнесеш на нея.

Като казал това, черният роб изчезнал.

Князът останал, като гръмнат, на местото си.