Николай Райнов
Княз и чума (26)

26. За годежа

Всеки от тия годежари се спирал пред царкинята-чума, ухилвал й се, говорел й усмихнато, като правел при всяка дума дълбок поклон, и я гледал хитро в очите, за да разбере, дали й се е понравил.

Момата се покланяла леко на всекиго от тях и му давала знак да отмине.

Тъй се изредили всички. Дъщерята на чумата не избрала никого. На пръста й още стоял големият златен пръстен с изображение на човешки череп и с два рубина в очните дупки. От всички мъже не бил минал само князът. Той стоял и не знаел — да отиде ли при царкинята, или — не.

Всички гости гледали към него. Царицата-чума го укорявала с поглед за неговата нерешителност, па и дъщеря й поглеждала от време на време към него. Той разбрал, че трябва да отиде, за да не оскърби домакинята.

С решителни крачки се приближил момъкът към стола на царкинята, целунал й ръката и я погледнал в очите. Тя му се сторила отблизо още по-хубава. Той се изчервил от смущение и навел поглед надолу.

Момата запитала княза, кой е. Той показал мълчаливо образа на черната перуника на лявото си рамо и своя кожен меч. Момата кимнала одобрително с глава. После го попитала, отде иде. Той посочил с ръка нагоре, а сетне поклатил китката си; искал да каже, че е пътувал дълго, защото е от далечно царство. Момата одобрила и това. След това запитала княза, като го погледнала втренчено в очите, би ли имал смелост да живее с нея в подземното царство, дето е страшно, па и животът не е като на земята. Момъкът хванал дръжката на меча си, направил смела крачка напред и погледнал момата упорито в очите. Ней се харесало и това. Най-после, като се позасмяла, запитала го, защо мълчи: ням ли се е родил, отсетне ли е онемял, или е дал дума да не говори известно време. Князът си кръстосал двата показалеца пред устните, а после ги разделил и пак посочил образа на перуниката и меча си. От тоя знак всички разбрали, че — додето рицарят носи бронята и меча, той е длъжен да не проговаря дума.

Дъщерята на чумата се съгласила и с това. Сетне извадила пръстена от пръста си и го сложила на пръста на княза. Той и поблагодарил с поклон, но нямал свой пръстен — да й даде в замяна; и през ума му не минавало дори, когато тръгвал от бащиното си царство, че ще се сгодява, та да си вземе пръстен.

А момата очаквала мълчаливо. Па не само тя, а и майка й, че дори и гостите разбрали смущението на рицаря. Жените го съжалявали с погледи, а мъжете почнали да се побутват един друг; те се подсмивали злобно и подхвърляли:

— Я го вижте — тоя годеник: дошъл на годеж без пръстен!… Хи-хи-хи! Ха-ха-ха!… Без пръстен!…

Те говорели така, то се знае, от завист.