Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава LXXI
ВЪЗКРЪСНАЛИЯТ ЧАКРА

Сцената, която се разигра в недрата на Дупката на призраците, се нуждае от известно обяснение. Разговорът на уродливия коромантиец със Синтия, макар и облечен в двусмислени заобикалки, издаваше явен предумисъл да се убие кустосът Воуан, и то по начин, който заговорниците наричаха, едва ли не на подбив, смъртно заклинание.

В този пъклен план жената действуваше повече като помагачка, отколкото като съзаклятница, и нейното участие в заговора, независимо от своята престъпност, се ползуваше, по израза на френското право, със „смекчаващи вината обстоятелства“.

Няколко думи за историята на мулатката ще направят нейните подбуди разбираеми, при все че разговорът й с Чакра навярно ги е обяснил достатъчно.

Синтия беше робиня в Гостоприемната планина. Там тя бе домашна прислужница или слугиня, предадена към дома. А в една голяма къща като на Воуановци имаше обикновено цяла свита от подобни прислужнички.

В своята по-ранна младост момичето бе надарено с привлекателност. Не можеше да се твърди, че чарът й се бе изгубил вече, ако и хубостта й отдавна да нямаше прелестта на девическа невинност, а се отличаваше с чувствената примамливост на дръзка, изоставена жена.

Ако Синтия бе нещо друго, а не робиня, т.е. ако тя се бе родила и бе израснала в други страни, нейната повест навярно щеше да бъде различна. Но в родината й, при робските условия, които се простираха върху тялото и душата й, нейната привлекателност се оказа само съдбоносен дар.

Без подтици, които да я поддържат да следва пътя на добродетелта и да отстранява от него хилядите съблазни? Синтия, подобно на много други момичета от нейната раса — болно е човек да си го помисли, — тръгна по пътя на порока. Възможно е, както Чакра загатна, някой да бе излъгал робинята. Ала който и да носеше вина за нейната участ, едно беше ясно — тя бе изоставена.

Синтия бе имала любовни връзки с не един обожател, независимо от това, дали ги бе обичала или не. Но имаше един мъж, комуто тя най-после дари чувствата или по-правилно страстта си с постоянство, което обещаваше да се наруши само от смъртта. Този мъж бе младият марон, капитан Кюбина. При все че тази любов пламна сравнително отскоро, тя достигна до крайния предел на страстта. Тя се развихри толкова необуздано и диво, че злочестата жена бе готова на всичко, само и само да намери успокоение — готова бе дори да стане съучастница в престъпните кроежи на Чакра.

За да бъдем справедливи към Кюбина, ще поменем, че той не споделяше любовта на мулатката. Обикновено мароните бъбреха лекомислено при срещите си с момичетата от плантациите, но Кюбина правеше изключение. Синтиевото твърдение, че по-рано той бил отговорил на любовта й, което тя изказваше с известна неувереност, се градеше изключително на собствените й неоснователни предположения, родени от въображението и желанието.

Маронът и мулатката бяха наистина разменили някоя и друга приятелска дума, понеже се срещаха често при своите скитания. За беда Синтия неправилно бе взела словата на Кюбина за любовно признание, тълкувайки превратно тяхното значение.

По-късно страстта й се разгоря още по-силно, защото се намеси и ревността. Синтия ревнуваше Кюбина от Йола. Срещите на марона с фулахката и последвалата ги взаимно споделена обич станаха причина мулатката да открие бързо в лицето на Йола съперница. У темпераментната жена със смесена кръв ревността изби в желание за отмъщение и Синтия почна да крои планове за разплата. Точно тогава Чакра й се изпречи на пътя.

Синтия спадаше към числото на робите, които са известни като „нощни птици“. Тя имаше навик да скита нощно време из горите с различна цел, но напоследък най-вече с надежда, че ще успее да проследи Кюбина, когато се среща с Йола.

При едно от скитанията си тя попадна на човек, който я изпълни с ужас — напълно естествен ужас, защото той всъщност не бе човек, а призрак — духът на магьосника Чакра.

Тя повярва, че наистина вижда духа на стария негър, и без съмнение би живяла дълго време с това си убеждение, ако й се бе удало да избяга, както и се опита да стори. Ала дългите маймунски ръце на магьосника я обвиха мигновено и не й позволиха да се изкопчи. Така тя се увери, че не призракът на магьосника, а лично самият Чакра я държи в обятията си.

Тази среща все пак не бе съвсем случайна, поне за коромантиеца. Той отдавна се мъчеше да влезе във връзка с мулатката. Тя му бе необходима за неговите кроежи.

Синтия не издаде на никого случилото се. Въпреки своята грозота магьосникът бе приятел на нейната майка и той често бе люлял на коленете си Синтия като дете. Но езикът на дъщерята на Джуно, така се наричаше майката, бе вързан с много по-мощни средства от благодарността. Страхът бе едно от тях, а имаше и други. Ако Чакра се нуждаеше за своите кроежи от мулатката, тя, от своя страна, както й подсказа инстинктът, можеше да се възползува от услугите на магьосника. Той бе тъкмо човекът, който щеше да й помогне да си отмъсти.

Начаса двамата се сдушиха.

Взаимният им съюз бе отскорошен и датираше само от няколко дни или по-скоро нощи преди нощта, в която Синтия посети за пръв път Чакра в храма на Оуби.

Целта или най-малко една от целите, за които коромантиецът възнамеряваше да използува робинята, пролича достатъчно ясно от разговорите помежду им. Той искаше нейната помощ, за да направи смъртно заклинание ма плантатора Воуан. Характерът на Синтия, който Чакра познаваше добре, и възможностите, които се откриваха пред нея като домашна прислужница, щяха да му обезпечат една сигурна помагачка. Предполагаемото любовно заклинание, което той обещаваше да направи на Кюбина, бе в ръцете му оръжие, с чиято помощ той подведе много лесно своята съучастница в изпълнението на престъпните си замисли.

В поредицата от пъклени начинания, които негърът кроеше влизаше и решението да се направи някой ден смъртно заклинание на марона, да се „омагьоса“ и Кюбина. Чакра бе уморил и бащата — стария Кюбина, след като се бе мъчил цели двайсет години да го прати на оня свят. Той не бе още успял да изпълни своя отвратителен план по отношение на сина само поради липса на подходящ случай. Ала както си бе отмъстил на бащата, така смяташе да се разплати и със сина в името на една стара омраза, която предхождаше раждането на Кюбина, но бе свързана с това събитие.

Естествено, магьосникът не разкри това свое намерение на Синтия.

Подбудите, които тласкаха коромантиеца да желае смъртта на Лофтъс Воуан, не криеха нищо тайнствено и между всичките му проектирани или извършени злодеяния това престъпление можеше да се позовава най-много на „смекчаващи вината обстоятелства“. Жестоката присъда и последвалото оковаване на Дяволската канара бяха достатъчно властен подтик да накарат дори една по-кротка натура от тази на Чакра да жадува за мъст. Едва ли е нужно да се изтъква, че те възбуждаха жаждата му за разплата до крайния предел.

Възкресението на магьосника може да изглежда тайнствено и в очите на робинята Синтия то имаше свръхестествен характер. Съществуваше един човек обаче, който не намираше в него нищо загадъчно. Жрецът на Оуби дължеше връщането си към живота не на някакъв африкански бог, а на един израилтянин — на Джейкъб Джесурън.

Да се освободи магьосникът и на негово място да се постави някой труп, който щеше да се превърне скоро в скелет — не бе трудна работа. В своя склад търговецът на роби винаги можеше да намери подобна стока. При нужда той без угризение на съвестта не би се поколебал да превърне И някой жив роб в труп.

Подменянето на труповете нямаше нищо общо с човечността. Ако евреинът нямаше някакви други по-важни поводи, Чакра би изгнил под сянката на зелевата палма.

Ала Джесурън си имаше съображения, вероятно повече от едно, които го подтикваха да спаси живота на осъдения престъпник.

След възкресението си магьосникът продължи своето наказуемо занятие, дори с по-голяма настървеност отпреди, но сега тайно и прикрито.

На Чакра не бе нужно много време, за да възстанови мрежата от съучастници. Под прикритието на ново име, с маска на лице той определяше среща на своите клиенти. Никога обаче в Дупката на призраците, защото малцина бяха посветени в тайните на неговото изкуство и бяха достойни за въвеждане в храма, скрит в това сигурно убежище.

При все че съюзниците на един негърски магьосник трудно биха изказали свърталището му и дори нещастните му жертви не биха се осмелили да го издадат, коромантиецът считаше за наложително да запази тайната на своето местопребиваване. Никой избягал престъпник, чийто врат е застрашен от въжето, не би могъл да бъде по-предпазлив от Чакра при излизане от своето скривалище или при прибиране в него.

Негърът знаеше, че макар и веднъж да бе успял да се изплъзне от ръцете на правосъдието, едва ли би могъл да разчита втори път на същото щастие. Случеше ли се да го уловят, несъмнено щяха да използуват някой по-сигурен начин за умъртвяване: въже вместо верига, и вместо да го оковат към някое стебло, той бе съвсем положителен, че щеше да увисне на клона на някое дърво.

Затова възкръсналият магьосник се движеше много внимателно из горските пътеки и избягваше най-старателно близостта на Гостоприемната планина. Из планинските гъстаци опасността бе по-малка, а мрачната слава на Дяволската канара и на Дупката на призраците правеше околностите им необезпокоявани от нежелани тъмнокожи посетители. Там Чакра се разпореждаше на воля.

През тъмни нощи той, подобен на вълк единак, тръгваше на лов и стигаше чак до окрайнините на най-далечните стопанства, където лишените от възможността за общуване роби не познаваха негрите от другите плантации. Магьосникът поддържаше връзки със свои съюзници и клиенти главно от тези откъснати имения.

Откак Чакра извърши своето лъжливо възкресение, мина повече от година. Той така предпазливо се движеше навред, че само неколцина бяха посветени в тайната му. Мнозина бяха видели духа му! Не един негър от Гостоприемната планина бе готов да се закълне, че е попадал на „призрака“ на стария Чакра, бродещ нощем из горите. Срещата с привидението бе излекувала всички тези свидетели от склонността им да скитат нощно време.