Майн Рид
Ямайски марони (5)

Глава IV
ЗАКУСКА ПО ЯМАИСКИ

Една тиха утрин през дивния месец май — прекрасен на остров Ямайка, както навред по земята — големият звънец в просторния хол на Гостоприемната планина възвести време за закуска. На масата още не бяха седнали гостите, те не се виждаха и в хола; само черните и цветни слуги — на брой половин дузина, сновяха с подноси и блюда, които носеха от кухнята.

С едно-единствено изключение прислужниците — всички момчета и младежи — бяха облечени в съвсем леки дрехи; панталони от грубо домашно платно и памучни ризи на резки съставляваха цялото им облекло. Изключение правеше един едър и нагизден негър, с грижливо подрязани бакембарди, който с наставнически глас и ръкомахания ръководеше движенията на слугите. По ливреята личеше, че е домоуправителят, който, като всички свои важничещи събратя, изискваше подчинените да изпълняват бързо заповедите му.

При все че на масата бяха поставени само два стола и разпределението на чиниите, ножовете и вилиците показваше, че те са предназначени само за двама души, изобилието, от блюда, с които бе отрупана снежнобялата ленена покривка, можеше да подведе човек да приеме, че се очакват повече сътрапезници.

Закуската бе подчертано закуска с месни гозби. Имаше шницели натюр и с пикантен сос; маринована риба; първо ядене — от пиле и патица, печени с лютиви подправки; сьомга на скара и други подобни лакомства. Те бяха наредени по края на трапезата, а в средата бе поставено блюдо със студен жамбон и друго със студен език. Измежду хлебоподобните храни се забелязваха ямсови клубени, част от тях приготвени на пюре с мляко и масло и подредени в различни форми в чиниите, печени райски банани, топли франзелки, препечен хляб и сладки батати. Ако на масата не се виждаше един великолепен сребърен сервиз за чай и лъскав самовар, човек би помислил, че софрата е приготвена по-скоро за обед, отколкото за закуска. А и часът — девет преди пладне — също така изключваше подобно предположение. Но които и да бяха гостите на тази трапеза, явно бе, че живеят на широка нога. За тях това представляваше всекидневие, защото разнообразието на утринните ястия не издаваше нищо изключително. Както подредбата на масата, така и изобилието на храни се повтаряха всеки ден.

Малко след като звънецът бе заглъхнал в хола, лицата, които той подканяше, се появиха. Те влязоха през две противоположни страни, не едновременно, а едното малко подир другото.

Първият сътрапезник беше мъж, прехвърлил средна възраст, с ръст малко по-висок от среден, със запазена външност, със закръглена, шишкава фигура.

Той бе облечен в костюм от нанкинова тъкан: жакет и панталони, скроени свободно; жакетът отворен отпред и позволяващ да се види пазвата на риза от най-тънко платно, широките гънки на която не бяха покрити от жилетка. Отворената, обърната надолу яка откриваше гушата, която заедно с широките червендалести челюсти бе чиста и гладко избръсната.

От джобчето на колана на панталона се подаваше тежка златна верижка с вързопче печати и ключета за часовник на единия край и със закачен на другия край тумбест хронометър от старовремско двайсет и два каратово злато с бял циферблат, на който се открояваха черните числа. Можеше да се зърне и самият часовник, защото при влизането неговият притежател го бе извадил от джоба, за да провери дали прислугата бе точна до минутка, понеже въпросният мъж, който бе самият знатен господин Лофтъс Воуан, бе страшно придирчив в това отношение.

След като хвърли изпитателен поглед върху подредените гозби и остана явно доволен от проверката, господарят на Гостоприемната планина седна на масата. По лицето му заигра усмивка, издаваща предвкусвана наслада.

Едва г. Воуан се бе настанил, и на другия край на хола се появи прекрасно видение — млада девица, свежа и румена, като първите лъчи на зората.

Тя бе облечена в утринна дреха с най-бял цвят, една домашна роба от най-фина батиста, която очертаваше заобления профил на гърба. Отпред дрехата падаше свободно и се спускаше изящно, оставяйки на показ само върховете на нежни сатенени пантофки, които се подаваха един след друг като бели мишлета, когато девойката се придвижи по лъснатата повърхност на пода.

Тя носеше на врата си кехлибарен наниз и алено цвете — един прелестен квамоклитов цвят — блестеше, забодено в гъстите й коси. Те имаха наситен кестеняв цвят, бяха разделени на път над челото и се извиваха покрай бузите, които съперничеха със свежестта на розата.

Изискваше се опитно око, око, запознато с антропологичните расови отлики, за да установи, че това младо момиче не беше от най-чиста кавказка кръв. Възкъдравите коси, заоблеността на лицето, тъмнокафявият цвят на очите с лекия постоянен блясък в зениците, напомнящата рисунка руменина на бузите — всички тия белези издаваха наличието на смесена кръв.

Всъщност оттенъкът на кръстосването беше съвсем лек и сякаш би се извършило светотатство да се употребява този израз за една такава лична красавица, защото дъщерята на Лофтъс Воуан бе наистина рядка хубавица.

Тази следователно беше „малката Куошеба“, рожбата на прегрешилата злочеста квартеронка. Обръщението „малка“ не подхождаше вече за момата, която сега прекрачваше прага на женствеността и която със стройната си, изящно сложена снага оставяше у наблюдателя впечатление на зрялост, а не на недоразвитост.

Когато младото момиче влезе в хола, то не избърза да седне на мястото си, а отиде зад стола, на който седеше баща й, обви с ръце врата му и го целуна по челото. Това беше нейният обичаен утринен поздрав; той показваше, че тая заран двамата се срещат за първи път. Те съвсем не ставаха сега от сън, тъй като и двамата бяха вече излизали извън къщи още при изгрев слънце, както е общоприето в Ямайка. Господин Воуан беше влязъл в хола през главната врата и сламената шапка и бастунът в ръката му подсказваха, че се връща от разходка; беше ходил може би да провери работата в „работилниците“ или какво е състоянието на просторните поля със захарна тръстика. Кейт пък я бяха видели преди половин час да се прибира в костюм за езда: шапка, пола и камшик, които сочеха, че утринната й разходка е била на кон. След като девойката поздрави баща си по описания начин, тя седна срещу големия самовар и почна да изпълнява задълженията си на домакиня на масата.

Едно момиче, явно на нейната възраст, но с напълно различаващ се от нея вид, помагаше на младата господарка. То беше нейна прислужница и бе влязло едновременно с нея, за да застане зад стола й.

Както в телосложението, така и в цвета на кожата на младото момиче имаше нещо изненадващо характерно. Неговата напета снага напомняше класическата фигура на древните скулптури или на ония индуси, които са известни в Англия под името „ая“; тя изобщо се различаваше от негърския тип. Цветът на кожата също не бе на негърка, а още по-малко на мулатка или квартеронка. Той представляваме смес от черно и червено, даваща светлокестенява или махагонова окраска, която, съчетана с божурените багри на бузите, оставяше твърде приятно впечатление.

И чертите на лицето се отдалечаваха от негърския тип. Устните бяха тънки, лицето овално, носът с орлова извивка, каквато се открива в египетските каменни скулптури или се среща още в живи форми из арабските страни. Косата не бе вълниста, макар и да се различаваше от косата на европейците, при това тя не бе скъсявана с помощта на ножици, а висеше свободно, над ушите. Прическата придаваше младежки вид на кафявата девойка.

Тя изобщо правеше приятно впечатление и за окото, свикнало с нейния „стил“, тя можеше да мине за хубавица. Нейната гиздавост, подчертана от крайно лекото облекло — една рокля без ръкави и един пъстроцветен тюрбан на главата; изящната стойка, която бе за нея естествена при движение или покой; искрящият поглед на пламтящите очи и белите като бисер зъби, всичко спомагаше образът й да се запечати в съзнанието.

Тази девойка беше робиня — робинята Йола.