Лоран Боти
В мъглата (56)

55

Клер се събуди внезапно в три през нощта. За момент се вслуша в равномерното дишане на Алекс — заспал дълбоко. Бяха правили любов, отдадени един на друг без задръжки, тя — с нерви, опънати от напрежението през последните седмици, а той (според нея) — с отчаяната грубост на оцелял корабокрушенец. Тяхното беше странна връзка, но я остави задоволена. И двамата имаха нужда да отдадат и да получат истински и ненаситно, и го сториха без неловкостта на непознати. Тя не си спомняше да е правила толкова любов откакто… От години.

Сега се изтяга гола на леглото си, в собствената си стая — където заведе Алекс, след като го беше нападнала — с крака, преплетени с неговите в твърде неудобна поза, но която май изобщо не пречи на спящия, ако се съди по лекото му похъркване.

Много внимателно — за да не го събуди — Клер се освободи. Скорошният й опит в безсъницата я беше научил поне на едно: сънят няма да се върне, преди да мине час и половина, дори два — времето на един пълен цикъл. И после ще я изненада към пет часа сутринта, за да я остави изтощена и неспособна за съпротива.

Тя се стресна, когато чу, докато се движеше пипнешком из стаята в търсене на хавлията си:

— Какво става? Проблем ли има?

Гласът му беше ясен. Тя се усмихна: заспал дълбоко или не, Греди не забравяше нито за миг официалната причина за присъствието си тук.

— Не, няма нищо — прошепна тя. — Пие ми се вода.

И преди още да е затворила вратата, стори й се, че той заспа отново. Тя въздъхна в себе си с облекчение. В момента не й се приказваше… Разбира се, нито единият, нито другият бяха показали някакво смущение по време на… Но как ще бъде после?

Тя прекоси коридора и хвърли поглед в стаята на Фредерик. Безполезно; знаеше, че той няма да се прибере. Но в случай че…

Празното легло не я успокои истински. Да знае, че няма да се сблъскат с Греди, беше облекчение. Но като има предвид притеснителната странност на последните дни, би предпочела да го завари спокойно заспал под майчиния покрив, а не някъде из меандрите^[1] на Лавил.

Тя слезе в салона и се отпусна в големия хамак с небоядисана кука, окачен в ъгъла до един пращящ от здраве фикус. Несъмнено още един признак за желанията й за слънце…

Тя се уви в пеньоара и остави мислите си да се реят в полумрака, унасяна от лекото поклащане на хамака. Нарочно не светна лампата. След този луд ден — караницата с Фредерик, бебето, Греди, имаше нужда да се окопити.

Докъде ще я доведе всичко това? След първите им срещи, колкото и злокобен да беше поводът, се почувства запленена от Греди. Обикновено ранните утрини насаме с новия любовник не я тревожеха ни най-малко. Чай или кафе? Нова среща… Или не? Сега, без никакво съмнение, беше различно. Тя наистина пожела Греди. Беше го предизвикала, като се постави в положение — напълно го съзнаваше — което много жени биха сметнали за унизително. Самата тя при други обстоятелства — стига да не са доведени до крайност — едва ли би се предложила по тоя начин. Но — дали наистина поради обстоятелствата? — не можа да устои, както и в момента не може да попречи на чувствата си да танцуват главозамайваща сарабанда^[2] в очакване на утринта.

„Странно е — помисли си — как мъжете от значение в живота ми…“

Хайде сега! Значи и Греди стана един от мъжете, които „имат значение“ в живота ти?

Но е доста странно — всички те са свързани по някакъв начин с правосъдието или с правото.

Като последния по ред — бог знае колко би искала да не свързва спомена за него с „мъжете със значение“ в живота й: негова милост Андреми лично… Може ли човек да си представи по-отчайващо блестящ пример за интимна връзка между нейните любови и работата?

Имаше и един Джон, едър австралиец и международен адвокат с изискана реч, русокос и леко рошав. Бяха се срещнали на един от парижките й процеси и връзката им трая осем месеца. С Джон по онова време беше почти нерешителна въпреки четиринайсетте години разлика, въпреки осемгодишния Фредерик, въпреки самолетите, въпреки часовите разлики и тайните бързи срещи… И благодарение на всичко това, тя отказа да го последва на края на света, там долу в Сидни, и да остане за цял живот. Не можа тогава да се види в ролята на австралийска haus wife, на двайсет и четири часа път със самолет от Европа.

Съжаляваше понякога за това, но си мислеше рядко за Джон — освен като за неизпълнено и бързо забравено обещание.

Освен това, в началото, го имаше и Кристиян.

Един опитен наблюдател би могъл да забележи в лунния полумрак на стаята как на устните на Клер се появява лека усмивка, примесена с горчивина. И би заключил, че младата жена се отдава на някакъв приятен спомен. В действителност беше много повече от това.

Тя си спомняше прекрасно първата им среща — в университета, разбира се, в Париж. По онова време той бе обсебен от историята, тя следваше първа година право. Случаят избра да ги събере в един курс по история на правото.

Първа го видя тя. Бяха в онзи амфитеатър с нечовешки размери и се опитваха да се съсредоточат в материала, преподаван от метален глас по високоговорителите, закрепени на тавана. Въпреки волята й, очите й се откъснаха от листа, химикалката престана да се движи, а погледът й — да се разхожда по студентските глави, въртящи се във всички посоки — когато забеляза един студент, който, вместо да си прави километрични записки, изглеждаше погълнат от курса и предпочиташе повече да слуша, отколкото да записва. Като си припомни сега образа му, тя беше поразена колко много й заприлича на Фредерик, който само подир няколко години ще достигне тогавашната възраст на баща си: същите очи с мек, почти смущаващ поглед, същата иронична бръчица в ъгъла на устните, същият наклон и движение на главата, едновременно изразяващи преценка и критичност… Той се беше обърнал и й се усмихна с приветлива, блестяща от здраве усмивка. Повече от всичко я покори изразът на лицето му.

Четирите следващи години преминаха в безкрайно щастие. Чак до…

Тя въздъхна. Има нещо неумолимо в тези истории. Мъжът, който в този момент лежи в чаршафите й, също няма да им се измъкне. Защо го усети така внезапно и брутално, не можа да разбере. Но има нещо като… приемственост. Континуитет. Логика.

Греди сякаш се явяваше като контрапункт на това минало, което й тежи повече от всякога — пряко свързан с онзи млад мъж по морскосиня риза, забелязан на един курс по история на правото преди повече от двайсет години…

Ох, Господи!

Поразена от това разкритие, тя се помъчи да седне, но се омота във вълнестите гънки на хамака и едва не падна.

Курсът по история на правото!

Ето защо тези думи не преставаха да отекват в съзнанието й: Арас, краят на XV век.

Не, невъзможно е!

Да, точно така. Беше изучила този период от историята на правото и в Арас през хиляда четиристотин и еди-коя си година се беше случило нещо!

Но какво?

Утре.

Утре ще провери в собствените си записки от факултета, които носи винаги със себе си, и ще намери отговора.

После мислите й се върнаха към Кристиян и изразът му, погълнат от лекцията. Изведнъж й се зави свят и тя, ужасена, се почуди дали не са слушали точно тази лекция в деня на първата им среща.

Отказа се да чака съня, естествено. Стана от хамака, погледна го за миг как потрепна празен, после се качи в банята на горния етаж. Избягна отражението си в огледалото и отвори малкото шкафче с медикаменти. Взе кутийка със Стилнокс, извади едно хапче, поколеба се за секунда, после го счупи на две. Лапна половинката и я прокара с глътка вода направо от крана.

После се върна в стаята си и се мушна в чаршафите, като се допря леко до топлия и нервен гръб на Греди. Помисли си: притисни ме, притисни ме, притисни ме…

Изглежда я чу в съня си — дали наистина спеше? — защото се обърна и я обхвана през кръста.

В четири и трийсет и пет най-сетне тя заспа.