Лоран Боти
В мъглата (23)

22

Алекс пристигна няколко минути след Дусе пред внушителната сграда на площад „Свобода“, където живееха родителите на отвлеченото бебе.

Невероятно! — помисли си Алекс, докато се изкачваше по стъпалата, покрити с червен мокет, стегнат с медни пръти. — Пред очите на бавачката!

Това беше разбрал, когато го известиха.

Нямаше нужда да звънят, вратата беше открехната. Двама жандармеристи във вестибюла — хубаво антре с безупречен паркет, но зле отоплено, защото Греди не усети да го посреща приятна топлина след щипещия студ на улицата — му посочиха салона, където Дусе заедно с една колежка разпитваха младата американка.

Той влезе в широко помещение с живопис: тапети във воднисто зелено покриват три от стените, на които са закачени няколко абстрактни картини, докато четвъртата излъчва твърдо каменно очарование; стара мебелировка — особено от времето на Луи XV, сред която се открояват два ъглови салона, оставя достатъчно пространство, за да не се задуши посетителят от позлатата и от скъпоценната дървения. В единия салон, наречен „бежовия“, бяха седнали четирима души: Дусе с колежката си, и двамата униформени, момиче с разплакано лице и обикновено облекло, и жена със строго лице и с русолява коса, подстригана на каре. Веднага щом Греди прекрачи прага, жената, облечена със зелен пуловер и фланелена пола, скочи от единствения фотьойл. Греди беше изненадан от високия й ръст. Тя го попита властно:

— Кой сте вие?…

— Инспектор Греди, госпожо. А вие самата?

— Госпожа Масиак е майка на изчезналото дете — промърмори Дусе, като ставаше.

Той се отправи към полицая и го дръпна встрани, докато високата жена се настани обратно във фотьойла, без да го погледне повече. Алекс каза:

— Ще ме информираш ли?

Жандармеристът въздъхна.

— Много е странно, наистина. Мадамата — той кимна към младата блондинка с изправени рамене и подути очи, седнала в неудобното високо кресло — тъкмо си разменяла нежности с един момък в една градинка. И само за няколко секунди някой минава и хоп! — количката изчезва!

Греди се приближи до малката група.

— Добър ден, госпожице, аз съм инспектор Греди. Натоварен съм с разследването и се нуждая от възможно най-пълна информация.

Младата американка го погледна изплашено.

По дяволите! — рече си той. — Няма нищо по-лошо от травматизирания свидетел.

— Слушайте… ъъ… господине, мисля, че това е достатъчно — обяви домакинята. — Дженифър вече разказа всичко на жандармеристите. Нали?… ъъ… полковник? — обърна се тя към Дусе.

Алекс я изгледа изненадан. Поведението й отново не се връзваше с това, което може да се очаква от една майка при подобни обстоятелства. Всичките ли роднини тук реагират така непринудено?

— Не мога да кажа нищо — почти изкрещя със силен американски акцент младото момиче. — Бях с Лоран, целувахме се, не правехме нищо лошо и…

Останалото потъна в кресливо ридание.

Греди се обърна към майката:

— Сещате ли се за някого, който ви има зъб, госпожо Масиак, и би имал някаква причина да отвлече бебето ви?

— О, да… Вероятно всички хора, на които мъжът ми е причинил болка. Той е зъболекар — прибави тя, като забеляза, че Алекс не може да включи. — Не, сериозно, според мене Мари-Софи е в ръцете на… нали знаете — на някоя от онези жени, които не могат да имат деца и… ъъ… си присвояват бебетата на другите. Или нещо от тоя род.

Греди се почуди дали и неговата физиономия не изразява същото смайване, като тази на Дусе. Какво й става на тази жена? Ненормална ли е? На ръба на лудостта ли е?

Пристигането на висок тип, около четиридесетгодишен, със започнали да посивяват кичури и със стоманен поглед, облечен с пуловер Лакоста и със скъп панталон, прекъсна нишката на мислите му.

— Какво става, Ан-Сесил? Какви са тези хора тук?

Тя не му е казала още!

— Е добре, Жерар, Мари-Софи, моля ти се, изчезнала по време на разходката с Дженифър.

Почти с облекчение Алекс видя как лицето на човека пребледня. Най-сетне един в тоя град, който да реагира нормално и по човешки!

— О, не! Не на н… не това!

Човекът с пуловера Лакоста започна да кръстосва стаята, като прокарваше нервно ръка по кичурите си.

— Няма защо да се паникьосваш, Жерар… Това е просто една неприятност.

Той се закова на място и хвърли безмилостен поглед към жена си.

— Мисля, че трябва да си полегнеш, Ан-Сесил. Изглежда, не си осъзнала реално… положението.

Лицето на Ан-Сесил Масиак внезапно промени израза си; проблясък на разбиране изглежда проправи най-сетне път на мислите й, досега изгубени в мъглата. Устната й започна да трепери, погледът й се изпълни с неописуема паника и на Алекс му се стори дори, че вижда в него сълза. Тя стана и се съгласи с половин уста:

— Да, имаш право.

И без да се сбогува, излезе от стаята.

— Съжалявам — започна Масиак. — Предполагам, че не е осъзнала напълно колко сериозно може да бъде това. Искам да кажа… явно е в шок.

— Кое ви кара да мислите, че може да бъде? — попита Дусе. — Имам предвид толкова сериозно?

Все така прав, мъжът помисли за секунда, като подрънкваше с монетите в джоба. Изглежда беше овладял вече вълнението си.

— Да речем, първо, че по природа не съм голям оптимист; второ, вече съм луд от тревога; и трето, не съм жена. Искам да кажа, прибави той, като гледаше втренчено Дусе, че за нещастие не мога да покрия лицето си. Ако ми казвате, че е изчезнало седеммесечно бебе, то едва ли ще се появи внезапно отново. Всъщност, няма ли кой да ми обясни как точно е станало?

Докато Дусе му разказваше накратко, Алекс се приближи до младото момиче и приклекна, за да се изравни с нея.

— Кое е момчето, с което сте флиртували?

— Аз не познава него добре. Той играе футбол. Срещнах случайно. Отивам да гледам тима в неделя много пъти.

— Знаете ли името му? Адресът му?

Тя поклати отрицателно глава.

— Имам телефон, това всичко.

Тя се изви настрана, за да пъхне ръка в джоба на дънките и извади омачкано парче картон. Алекс го взе и се изправи, като я остави на грижите на колежката на Дусе.

— Имате ли някаква следа, господин Масиак? Каквото и да е, стига да ни помогне да се ориентираме в разследването?

— Не знам. Наистина нямам никаква идея. Вашият колега ми разказа току-що — уточни той — това е ненормална история. И тази малка уличница, наистина ли е трябвало да се… да прави разни неща пред очите на дъщеря ми?

Бавачката вдигна глава, подразбрала смътно, че думите по неин адрес не са никак ласкави. Алекс си помисли, че отмъстителните приказки на бащата са справедливи, но все пак неговата роля е да каже: „Знаете ли, тя е просто смазана от чувството за вина“. И той го стори.

— Може би — продължи Масиак — но само да се е случило нещо на дъщеря ми, ще я дам под съд, можете да ми повярвате. Тези тъпаци американците постоянно си губят времето с процеси. Тоя път ще получат каквото искат!

— Един последен въпрос, господин Масиак. Когато влязохте, казахте нещо като „О, не! Не на н…“, преди да се сепнете и да кажете „Това не!“. Имахте предвид „не на нас“, така ли е? Ако съм прав, защо смятате, че това може да се случва на другите?

Човекът не се смути.

— Не съм в състояние да ви отговоря, защото бях в шок и не знам какво точно съм казал. Но, възможно е да е било „не на нас“… Това, знаете, е като при автокатастрофите или при рака. Когато ви дойде на главата, си казвате: „Божичко, не на мене!“.

Алекс си спомни изведнъж за Нанси, катастрофата, недоумението, болката…

— Като го имаме предвид — продължи Масиак — не знам вече какво съм произнесъл, но знам какво си помислих: „Господи, върни ми дъщерята, аз я обичам повече от всичко на света“.

Да, Алекс помнеше прекрасно всяка секунда след съобщението за драмата. Познаваше този ступор, парализиращ духа, тези думи, скачащи в безкрая — не е възможно, не е възможно, не е възможно — а после блясъка на прозрението, който изгаря всичко и опустошава душата.

О, да, всичко това му е прекалено добре познато. Ето защо, вгледан в изтерзаното лице на Масиак, си помисли: наистина всичко изглежда правдоподобно.

Защо тогава нито за секунда не му вярвам?

 

 

Намери Дусе навън, на тротоара. В края на следобеда на павирания площад все пак се бяха посъбрали доста хора, но мъглата сякаш опустошаваше всичко наоколо, всмукана от някаква тайнствена машинария. Предпазливо като стара икономка, повехналото слънце отказваше да свети; това беше достатъчно на Алекс да оцени новата яснота. Като устреми поглед покрай гордите сгради на площад „Свобода“, планирани във формата на полумесец, той се почувства като късогледия, който слага за първи път очила. Трябва да се съгласи, че се е получил хубав кът от XVIII век с ниските постройки, украсени с балкони от дялан камък, с насипа със скулптиран фонтан, с луксозните бутици… Площадът напомняше повече на Века на просвещението, отколкото за Ерата на мрака, забеляза Греди. Което не се отнасяше за останалата част от Лавил.

— Какво мислиш за тая история? — попита Дусе.

Другите жандармеристи се бяха качили в камионетката и потеглиха, без да чакат колегата си. Несъмнено, помисли си Алекс, са свикнали с характера на жандармериста, който, странно за един военен, има навиците на стар ерген и действа повече като самотно ченге, отколкото като подофицер.

— Намирам ги за странни… Двамата. И тя, и той. Днес говорих с майката на Жюлиен Гайяр. Тя ми се стори малко по-нормална. Бих казал „достойно потресена“, ако се опитам да я определя. Но тя пък изглежда готова да бяга от Лавил… А и мъжът й не е стока… (Той млъкна за момент и насочи вниманието си към черно БМВ, което спря наблизо.) Мисля, че единствената ни следа са родителите. Трябва да се поразровим около тях.

Дусе кимна с глава, като придружи това си движение с оценяващо помръдване на мустак. Греди остави колата да потегли пак и заби поглед в очите на жандармериста.

— Ти знаеш, че момчето било погребано вече.

— Да, разбира се. Получихме доклада. Както и ти, впрочем.

— Не, аз не съм получил нищо. Засечката е в Дижон, нали?

— Напълно е възможно. Не те предупредих, защото мислех, че си получил копие. Ти се нае с полицейското разследване, нали?

— Да, но не съм получил нищо. Освен това шефът не ме натиска достатъчно, за да разкатая верицата на когото и да било. Има си и той някакви мании — прибави Греди. — Както и да е, кажи какво пише в доклада?

— Като се върна, ще ти изпратя копие, във всеки случай няма да намериш нищо повече от това, което ни каза Либерман, преди да… преди да се разболее. Няма ДНК, това е сигурно. И никакви пръстови отпечатъци наоколо. Единственото сигурно е, че е дело на някой, който си знае работата, и че момчето не е убито там, където го намерихме.

Няма ДНК… Това напомняше за аферата Андреми. Той изнасилваше момчета, но използваше презервативи и латексови ръкавици. Не оставя и най-малката следа от кръв или сперма, за да се установи ДНК профилът му. Това беше използвано от Клер Ермен по време на процеса.

— Момчето било ли е изнасилено?

— Не.

— Тогава може да не е сексуално престъпление… Или не са могли да вържат очите на момчето… — Алекс замълча, после продължи: — Или е била жена. Нищо ново ли нямате при вас? — попита той Дусе.

— Нищо… Никакъв напредък.

В действителност, Дусе не разбираше поради каква причина не се решават още да се обадят в Париж, след като усилията им бяха очевидно напразни. Освен това не се съмняваше, че помощта на Греди би била от полза, ако полицаят разполага с нужното време, за да се посвети на разследването. Но както винаги, наличният състав на полицията беше тайна, скрита от чужди очи!

— Добре, аз вземам Гайяр, а ти ще се погрижиш за Масиак, нали? — подхвана Алекс. — Това е единствената ни следа. Трябва да се опитаме да установим дали родителите се познават и дали има каквато и да било връзка между тях. Предлагам да се видим пак след няколко дни, за да направим обща равносметка. Впрочем, вие видяхте ли родителите на момчето, което изчезна в гората, на разходката с коне?

— Да. И си залагам шапката, че не знаят нищо, горките. Бяха като насадени на пачи яйца, когато им съобщиха, че момчето е изчезнало. Те са прости хорица. Той работи на един строеж, тя ходи да чисти. Виж какво, винаги можеш да ги посетиш, за да провериш дали си на прав път.

Алекс въздъхна. Заради онова окаяно разследване на трафика на екстази в областта — но от него шефът явно очакваше резултат! — той трябва да се довери поне донякъде на Дусе.

— Не, имам ти доверие, но засега ще се концентрирам върху двамата Гайяр.

Дусе го погледна внимателно с весела искрица в очите.

— И върху Клер Ермен ли?

Греди му върна погледа, но без хумор.

— И върху Клер Ермен…