Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (6)

6

В четвъртък следобед, на третия ден от тестовете, мозъкът на Тео буквално пушеше и той въобще не се интересуваше какви резултати ще постигне. Излезе от училище и тръгна с колелото из града в опит да си проветри главата. В четири часа се срещна с Ейприл в сладкарница „Гъф“ за обичайната порция двоен сладолед, поръсен с натрошени бисквитки „Орео“. Ейприл, която се стараеше никога да не яде едно и също нещо два пъти и винаги експериментираше, си поръча смес от червени къпини и манго. Изяде по-малко от половината и предложи останалото на Тео, който си взе една лъжичка и плъзна чашата й обратно по масата. Поговориха си колко ужасни са тестовете и как нямат търпение да дойде петък следобед. Обсъдиха и девети клас. Тео изобщо не го очакваше с нетърпение. Ейприл пък изгаряше от желание да продължи напред и да се махне от прогимназията. Искаше й се само следващите няколко години да се изнижат бързо и тя да замине далече. Тео го намираше за тъжно.

Най-сетне стигна и до кантората, но понеже нямаше да пише домашни, поигра на видеоигри в своя кабинет и се отегчи. Към пет часа майка му почука на вратата и го помоли да отиде в заседателната зала.

— Разбира се, мамо — кимна той. — Какво има?

— Ще видиш — отговори тя. — Ела с мен.

Когато влезе в стаята, Тео се слиса, защото завари там Пийт, който седеше в единия край на масата заедно с родителите си. Господин Буун и Елза също бяха седнали на масата. Когато госпожа Буун и Тео заеха местата си, тя заяви:

— Господин Холанд иска да каже нещо.

Той бавно се изправи, макар да нямаше нужда. Беше видимо притеснен и разтревожен. Прокашля се, изгледа всеки от тях поред и поде:

— Вижте, ще го кажа направо, няма да увъртам. Имам проблем с пиенето и утре ще постъпя в клиника за трийсет дни. Госпожа Буун уговори споразумение с полицията — ако престана да пия и остана трезвен, всички обвинения срещу мен ще отпаднат. Обещавам да го направя. — Гласът му пресекна и той погледна към госпожа Холанд, която триеше сълзите от бузите си. — Обичам семейството си и няма да ги изгубя. Обещавам.

Гласът му отново пресекна. Очевидно наистина се измъчваше и на Тео му дожаля за него. Обаче как да забрави вечерта в понеделник, или по-скоро малките часове на вторник, когато за последен път беше видял господин Холанд пиян и залитащ в двора им? Каква промяна! Тео погледна към Пийт, който също си търкаше очите.

— Искам да се извиня на всички ви за случилото се — продължи господин Холанд. — Моля да ми простите.

Тримата Буун кимнаха, че приемат извинението.

— И да благодаря на госпожа Буун, че пое нещата в свои ръце и ни помага да се измъкнем от тази каша. Обещавам това да не се повтаря, обещавам да потърся помощ и да защитя семейството си. — Ръцете на стария Холанд трепереха, очите му бяха мокри. — Благодаря ви — завърши той и седна.

— Приемаме извинението Ви. Доволна съм, че си свърших работата — заяви госпожа Буун.

— Благодаря ви — повтори господин Холанд.

Той и жена му вече се държаха за ръце.

— Ще направим всичко по силите си да ви помогнем — каза господин Буун.

Семейство Холанд кимнаха смутено. Сцената беше много неловка и Тео се притесни. От друга страна, му беше мъчно за Пийт, който страдаше заради лудостта на баща си, но пък изпитваше и облекчение, че са намерили щастлив край.

Най-сетне посетителите станаха, благодариха отново и се сбогуваха. На предната веранда Тео се ръкува с Пийт и му пожела късмет. Семейство Холанд тръгнаха заедно по тротоара и се отдалечиха надолу по улицата.

Тъй като госпожа Буун беше зает адвокат и кулинарията не беше сред любимите й дейности, семейство Буун вечеряха навън през повечето време. В понеделник винаги ходеха в италианския ресторант „Робилио“. Във вторник помагаха като доброволци в приюта за бездомни и се хранеха там. В сряда си вземаха китайска храна за вкъщи — може би най-любимата вечер на Тео, защото ядяха в хола и гледаха телевизия.

Беше любимата вечер и на Джъдж, понеже той обожаваше сладко-кисело свинско.

В четвъртък хапваха печено пилешко и малко турско бистро. Този четвъртък обаче на Тео всъщност не му се ядеше пилешко. Щеше да бъде много зает с приготовленията си за похода и за лагеруването и гората. Госпожа Буун имаше ангажимент в шест и половина и щеше да работи до късно, затова Тео беше убедил баща си отново да минат през китайския ресторант и да си вземат храна за вкъщи.

След вечеря Тео побърза да се качи в стаята си и започна да подрежда екипировката и оборудването. Винаги молеше за Коледа и за рождените дни да му купуват скаутско и къмпингарско оборудване. Тъй като беше единствено дете, той си даваше сметка какъв късметлия е да притежава повече неща от много други деца и се стараеше да не се фука. Намери списъка, озаглавен „Свръхлек багаж за къмпинг“, и започна да отмята нужното. Майорът страшно държеше багажът на децата да е лек и ефективно подбран и изискваше раниците им да не тежат повече от тринайсет килограма и половина. На следващата сутрин щеше да претегли всяка, преди да се качат в автобуса.

Раницата на Тео беше свръхлека — найлонова с подплатени презрамки, колан на хълбоците и единайсет външни джоба. Тежеше по-малко от два килограма. Палатката му беше единична и куполна, също найлонова и свръхлека. Тежеше килограм и половина и разпъната осигуряваше два квадратни метра площ, предостатъчно място. Спалният му чувал беше подплатен, подходящ за всеки сезон, тежеше малко повече от килограм и беше подходящ за температури над нулата. Прогнозата обещаваше меко време през уикенда. Постелката му за спане беше от пяна и тежеше триста грама. Дъждобранът за палатката му беше найлонов и тежеше половин килограм заедно с металните пръстени на отворите.

Майорът не обичаше храни, които изискват готвене, защото се налагаше човек да носи твърде много неща. Вместо това предпочиташе готовите храни и енергийните блокчета. Тео си планира шест хранения: едно в петък вечерта, три в събота, закуска и обяд в неделя. С дневните си пари купи три пакета замразени и вакуумирани нудъли с пилешко, два пакета макарони със сирене, два пакета вафли за закуска и два пакета бьоф строганов с нудъли. Добавяш гореща вода и храната ти е готова. Купи си и десетина енергийни блокчета. Сигурно попрекали, но пък беше разумно да има допълнително храна. Тео знаеше, че сред петнайсетте скаути, които щяха да дойдат на похода, поне двама щяха да останат без достатъчно храна. Неговите припаси тежаха около килограм и половина. Пластмасовият му готварски комплект включваше двулитрова тенджера, две купи, две чаши, нож, вилица и лъжица, които общо тежаха само седемстотин и петдесет грама.

Тъй като щяха да се движат по точно определен маршрут, майорът им каза да не предвиждат навигация. Тео прегледа списъка си и изключи картата, компаса и джипиеса. Освен това знаеше, че майорът ще носи малък джипиес и мобилен телефон.

Отново погледна списъка: фенерче, батерии, балсам за устни, слънцезащитен крем, допълнителен инхалатор за астмата му, нож, комплект за първа помощ, бутилка за вода, кибрит, запалка и тоалетна хартия в малка водоустойчива кутия. Дрехите му се състояха от онези, които щеше да носи в гората в петък следобед, плюс две ризи, чифт панталони, чорапи, бельо, дъждобран, жилетка и ръкавици. Не възнамеряваше да си взема четка за зъби и паста — чисто разхищение на пространство! Туристическите му обувки бяха непромокаеми и понеже щеше да ги обуе, не ги включи в сметките на теглото. Поставеното от майора ограничение от тринайсет килограма и половина касаеше само съдържанието на раницата.

Тео много внимателно подреди оборудването и храната си. Както винаги, нямаше нито един излишен квадратен сантиметър. Той с мъка успя да дръпне ципа. Замъкна раницата долу, показа я гордо на родителите си, които четяха в библиотеката, и поиска разрешение да използва кантарчето в банята им. Раницата тежеше петнайсет килограма, затова Тео се качи обратно горе, извади всичко и го подреди върху леглото, прочете отново списъка и започна да обмисля какво да извади. Докато си мърмореше, Джъдж го наблюдаваше с интерес. Тео извади една риза, чифт чорапи и два пакета храна. Извади и дъждобрана, защото според прогнозата времето щеше да бъде ясно, пък и си каза, че ако вали, просто ще си остане в палатката.

Когато отново се запъти към кантарчето долу, майка му попита:

— Теди, скъпи, убеден ли си, че ще бъдеш в безопасност там?

— Стига, Марсела, вече водихме този разговор — намеси се баща му.

Тео знаеше, че майка му няма да наложи вето на уикенда, че въпросът й просто беше плод на майчинска загриженост, но отговори учтиво:

— Разбира се, мамо. Няма нищо страшно. Всички сме опитни скаути, а ти имаш доверие на майора, нали?

— Да, струва ми се — отговори тя.

— Нищо няма да му се случи — увери я баща му. Тео подозираше, че двамата планират да прекарат кротък уикенд без него. Нямаше да им липсва.

Второто теглене показа тринайсет килограма и осемстотин грама. Тео реши да остави нещата така. Майорът със сигурност нямаше да се заяде за такава дреболия.