Джон Гришам
Теодор Буун — Скандалът (11)

11

В понеделник в училище Тео се постара да избягва Ейприл. Не искаше да обсъжда скандала с подправените резултати, ако изобщо имаше скандал, защото не желаеше да се замесва. Пък и какво изобщо можеше да направи? Той беше най-обикновен ученик, тринайсетгодишно дете. Възрастните трябваше да се погрижат за проблема. Ако учителите в „Ийст“ бяха направили нещо нередно, щяха да ги заловят и накажат.

Тео нямаше да си пъха носа в тази работа.

Ейприл обаче имаше други планове. Приклещи го във вторник на обяд и настоя отново да се видят в „Гъф“. Тео не искаше, но какво можеше да направи? Джинсите му бяха леко отеснели, и то не само защото растеше, затова си поръча една топка сладолед. Мушнаха се в същото сепаре. Ейприл си избра мелба с къпини.

Тя хапна две лъжички, озърна се подозрително и прошепна:

— Трябва да ти покажа нещо.

— Добре.

— В неделя вечерта не можах да спя, затова реших да направя това. — Тя бръкна в раницата си и извади бял плик без никакви надписи.

— Какво е това? — попита Тео, докато го отваряше.

— Просто го прочети — подкани го Ейприл с известна гордост.

Тео извади писмо, напечатано на бял лист. Ето какво гласеше то:

До д-р Кармен Ступ,

Училищен инспектор в град Стратънбърг

 

Уважаема д-р Ступ,

Пише Ви загрижен гражданин. Постигнатият висок резултат от тестовете от прогимназията „Ийст Мидъл“, особено на осмокласниците, е много впечатляващ, както сама изтъкнахте в свое интервю. Обаче трябва да научите истинската история. В събота, след приключването на тестовете, група учители на осмите класове от „Ийст“ се събрали в училището, извадили тестовете и при заключени врати изтрили грешни отговори, които заменили с верни. Не знам имената на всички учители — били са петима или шестима, — но сред тях били г-н Ландън и г-жа Ковак.

Не се съмнявам, че ако прегледате тези тестове, ще откриете голям брой изтрити отговори, повече от обичайното.

Случаят трябва да бъде незабавно разследван. В противен случай възнамерявам да изпратя копие от писмото до вестник „Стратънбърг Дейли Нюз“

Анонимен

Тео прочете писмото два пъти, сгъна го спокойно и каза:

— Хубаво писмо. Какво смяташ да правиш с него?

— Вече го направих. Изпратих го вчера, пуснах копие и до господин Робърт Макнайл, адвокат на училищното настоятелство. Намерих адреса на уебсайта му.

— Шегуваш се, нали?

— Говоря ти съвсем сериозно.

— Ами пръстовите отпечатъци?

— Бях с ръкавици. Видях го по телевизията.

— Облиза ли марката?

— Не.

— Облиза ли плика?

— Не. Сетих се и за това.

— Къде пусна писмото?

— В пощата на главната улица.

— Там има десетки охранителни камери.

— Които снимат хиляда човека дневно.

— Могат да го проследят до принтера ти.

— Сигурен ли си? Въобще не ме е страх. Защо изобщо биха ме заподозрели? В града живеят седемдесет и пет хиляди души.

Тео си пое дълбоко дъх и отмести поглед. Усмивката на Ейприл сякаш питаше: „Не съм ли умница?“.

— Ейприл, не бива да обвиняваш хората, че са направили нещо нередно, без доказателства. Идеята ти не е добра. Ще ми се да я беше обсъдила с мен преди това.

— Канех се, но ти ме избягваше вчера.

— Можеше да почакаш до днес.

— Не исках да чакам. Трябваше да предприема нещо и ми беше кристално ясно, че ти не искаш да се забъркваш. Нали така?

— Да. Не исках да се забърквам. Ти също не биваше да го правиш.

Усмивката й се стопи и на нейно място се появи гримаса.

— Тео, ами ако писмото ги подтикне да разследват случая? Ако се разровят и намерят нещо? Ще разобличат измамата.

— И тогава какво? Ще анулират тестовете и ще трябва да ги правим отново, така ли?

— Не знам. Не мога да отговоря. Сигурно ще намерят решение, когато се стигне дотам.

Тео хапна няколко лъжички и се помъчи да подреди мислите си.

— Никой друг не знае, нали?

— Само ти. Не се осмелих да кажа на никого. Защо си толкова притеснен, Тео? Доктор Ступ и адвокатът най-вероятно няма да обърнат внимание на писмото, но какво ще стане, ако го приемат на сериозно? Съгласи се, че случаят трябва да се разследва. Ако се разровят и не открият нищо, точка. Обаче ако наистина е извършена измама, ще я разобличат и ще се окаже, че съм постъпила правилно, нали?

— Сигурно. Просто не ми допада да обвиняваш някого, без да знаеш фактите.

— Ама че адвокат си станал, Тео.

— Добре. Аз съм адвокатът, ти си клиентът. Съветвам те да зарежеш тази история и да не обелваш нито дума пред никого. Никога. Разбра ли?

— Разбрах. Престани да се тревожиш.

Тео плъзна писмото обратно към нея.

— Не, този екземпляр е за теб.

— Не го искам.