Луиз Пени
Убийствено студена (11)

Глава девета

— Името й е Сесилия дьо Поатие — заяви агент Робер Лемио на Гамаш. — Но всички я наричат Си Си. Ето мястото, където е станало.

Лемио се стараеше да не изглежда прекалено нетърпелив. Но и да не дава вид на твърде небрежен. Искаше да създаде впечатление, че знае какво прави.

— Тук ли? — Гамаш се наведе над снега.

— Да, господин главен инспектор.

— Откъде знаете? — попита Жан Ги Бовоар. — На мен всичко ми изглежда еднакво.

Наистина беше така. Снегът бе изпотъпкан навсякъде. Сякаш коледният парад бе минал през мястото на убийството. Бовоар подръпна надолу черната си шапка за ски и закри ушите си. Искаше шапка, която да е едновременно елегантна и поне сравнително топла, и тази бе най-добрият компромис. У Жан Ги Бовоар се водеше постоянна вътрешна битка между нуждата да носи дрехи, които подчертават стройната му спортна фигура, и необходимостта да запази стегнатия си задник от измръзване. С квебекския климат беше почти невъзможно да си привлекателен и в същото време да ти е топло. А Жан Ги Бовоар за нищо на света не искаше да се разхожда като тъпак с шуба и смешна плетена шапка. Погледна Гамаш — толкова спокоен — и се запита дали и на него му е студено. Едва ли. Шефът му носеше сива вълнена шапка, жълт кашмирен шал и дълга жълтеникавокафява шуба като за Северния полюс. Изглеждаше, че му е топло. Бовоар с удивление установи колко привлекателно изглеждат топлите дрехи при минус десет градуса — и шубата, и смешната шапка, и дебелите като балони ръкавици. Започваше да подозира, че единствено той е смешен. Но прогони тази абсурдна мисъл. И в този момент, при един порив, вятърът се промъкна под елегантното му яке и го смрази до мозъка на костите. Жан Ги потрепери и потропа с крака. Стояха върху голия студен лед на замръзнало езеро. Единият бряг беше на сто метра зад тях, а другият се виждаше като тъмна линия в далечината. Бовоар знаеше, че зад хълма отляво е Уилямсбърг, но това място създаваше впечатление, че са далеч от цивилизацията. Поне тук със сигурност се беше случило нещо много нецивилизовано.

Извършено бе убийство.

Жалко, че тогава никой не го е осъзнал.

— Кажете какво знаете — каза Гамаш на Лемио.

Това бе един от любимите моменти на Бовоар. Началото на нова мистерия. Гамаш обаче знаеше, че тази мистерия, както всяко друго убийство, е започнала много отдавна. Това не беше нито началото, нито краят й.

Гамаш направи още няколко крачки навътре в замръзналото езеро. Обувките му затъваха през тънката снежна кора в по-мекия слой отдолу. Усети мокрота около глезените си от проникналия в обувките му сняг.

— Според свидетели жертвата просто е припаднала — обясни Лемио. Погледна главния инспектор в опит да разчете дали е доволен от отговора. Гамаш изглеждаше нервен и Лемио потрепна тревожно. Дали вече бе сгрешил в нещо? — Пробвали са да й окажат първа помощ, като са мислели, че е получила инфаркт. После я закарали в болницата.

— И са изпотъпкали цялото местопрестъпление — измърмори Бовоар, сякаш Лемио бе виновен за това.

— Да, господин инспектор. Опитвали са се да помогнат, мисля.

Лемио очакваше нов упрек, но такъв не последва. Бовоар само изпухтя, а Гамаш каза:

— Давайте нататък.

— Доктор Ламбер от спешното се обади в полицията около час и половина по-късно. Към единайсет и трийсет днес. Каза, че смъртният случай бил подозрителен. Обадил се на патолога. Изглеждало, като че ли жертвата е получила токов удар. Когато дойдох обаче, съмненията бяха отпаднали. Установил бе, че жената със сигурност е била убита.

— Ако обичате, използвайте името й, полицай — каза Гамаш без упрек. — Трябва да имаме по-лично отношение към мадам Дьо Поатие.

— Да, господин инспектор. Тя, мадам Дьо Поатие, е била поразена с ток точно на това място.

Така бе казал и по телефона Лемио, когато се обади в кабинета му. На Гамаш това се стори странно още тогава, но сега тук изглеждаше още по-необичайно.

Как можеш да убиеш някого с електрически ток по средата на замръзнало езеро? Навремето това бе възможно във вана, но днес повечето електроуреди имаха автоматична защита. Опитайте се да пуснете тостера във ваната при жена си тези дни и единственият резултат ще е изгорял бушон, развален уред и разгневена съпруга.

Не. В наши дни беше почти невъзможно да убиеш някого с ток, освен ако не си губернаторът на Тексас. А да се направи насред заледено езеро пред очите на десетки свидетели, си беше чиста лудост.

Някой беше достатъчно луд, за да се опита.

Някой беше достатъчно умен, за да успее.

Как? Гамаш се завъртя бавно, но не видя нищо показателно. На леда не се подмятаха никакви изгорели телевизори или тостери. В снега обаче имаше три алуминиеви шезлонга, единият — катурнат. Зад столовете се издигаше нещо, което напомняше на огромна хромирана гъба, висока около пет метра. На двайсетина крачки вляво от нея имаше скамейки, подредени като спортна трибуна.

Всички седящи места бяха обърнати към изчистен участък върху леда на шест-седем метра от трибуната. Гамаш се отправи натам, като заобиколи по-дълбокия сняг. Изчистеното място имаше форма на правоъгълник, дълъг и тесен, и по него бяха разпръснати големи кръгли камъни.

Кърлинг.

Гамаш никога не беше играл този спорт, но бе гледал „Браяр“^[1] по телевизията и знаеше достатъчно, за да разпознае камък за кърлинг. Сега игрището внушаваше зловещо чувство като всяко друго изоставено място. Гамаш си представяше тропането на плъзгащите се по леда камъни, гласовете на играчите, подвикванията. Само преди часове тук е било пълно с веселящи се хора. С едно изключение. Един от тях е бил толкова гневен, толкова извратен, толкова болен, че да отнеме нечий живот. Опита се да си представи какво е правил този човек. Къде е седял. С другите на трибуната или встрани, наясно, че ще извърши нещо, което ще го дамгоса завинаги като по-различен? Дали е бил възбуден, или уплашен до смърт? Дали е планирал убийството в най-малки подробности, или е действал импулсивно, обзет от внезапен гняв? Гамаш внимателно се ослуша, сякаш очакваше да чуе гласа на убиеца, да го различи сред детския смях и окуражителните викове на съотборниците.

Не можеше. Поне засега.

Може би нямаше гласове, а само вятърът шушнеше по ледената повърхност, като вдигаше облачета сняг и образуваше застинали вълнички.

Хората от екипа по криминалистика разпъваха ограничителна лента, снимаха всеки квадратен сантиметър от мястото, събираха всичко, което приличаше на улика. Измерваха и сваляха отпечатъци — нелека задача при минус десет по Целзий. Надбягваха се с времето. Часът бе почти два и половина, три часа след убийството, и природните стихии постепенно заличаваха всичко. Всеки оглед на местопрестъпление на открито се извършва трудно, но да търсиш улики върху замръзнало езеро в разгара на зимата, бе особено тежко начинание.

— Как е възможно да убият някого с електрически ток тук? — попита Бовоар кисело. — Какво казват свидетелите?

— Кърлингът е почнал около десет — отговори Лемио, като отвори тефтерчето си. — Зрителите прииждали до към десет и половина. Всички седели на скамейките, но жертвата и друга жена били седнали на онези шезлонги.

— Жертвата на онзи преобърнатия ли е седяла?

— Не знам — неохотно призна Лемио. Странно, но Гамаш за първи път го погледна с нещо повече от учтив интерес. — Другите разбрали, че нещо не е наред, едва след като другата жена се развикала. Отначало никой не я чул заради шума на пързалката.

— Било е оспорван мач, а? — саркастично попита Бовоар. Единственото оспорвано нещо, което можеше да си представи на мач по кърлинг, бе кой ще си тръгне пръв.

— Предполагам, че някой е отбелязал добър удар — отвърна Лемио.

— Да не бързаме с предположенията — тихо отбеляза Гамаш.

— Да, господин главен инспектор.

Лемио сведе глава и се опита да не изглежда твърде сконфузен от тази проста забележка. Не искаше да се държи като нетърпелив хлапак. Това беше деликатен момент. Важно бе да създаде правилно впечатление.

— След като хората осъзнали какво се случва, пробвали да съживят мадам Дьо Поатие. Имало е няколко членове на Доброволната противопожарна команда.

— Включително Рут Зардо?

— Откъде знаете?

— Запознахме се при последното ни разследване тук. Все още ли е командир на Доброволната противопожарна команда в селото?

— Да, господин главен инспектор. Била е тук с още няколко от членовете. Оливие Брюле, Габри Дюбо, Питър и Клара Мороу…

Гамаш се усмихна, когато чу имената.

— Оказали първа помощ на жертвата, после я качили в пикап и я закарали в Ковънсвил, където е установена смъртта.

— Защо лекарят мисли, че е получила токов удар? — попита Бовоар.

— Има изгаряния. На дланите и стъпалата.

— И никой не е забелязал това, докато са й правили изкуствено дишане?

Лемио предпочете да не отговори. След малко продължи:

— Мадам Дьо Поатие има съпруг и дъщеря. Те са били тук и са отишли с нея в болницата. Имам имената и адреса им.

— Колко хора са видели случилото се? — попита Гамаш.

— Трийсетина. Било е годишният приятелски мач по кърлинг. Преди това е имало закуска в „Легиона“.

Навсякъде около тях работеха криминалисти. От време на време някой се приближаваше до Гамаш, за да попита нещо или да сподели наблюдения. Бовоар отиде да контролира събирането на веществени доказателства, а главният инспектор погледа за минута хората си, след което бавно закрачи в кръг по леда с ръце зад гърба. Изглеждаше, сякаш се движи в друг, свой си свят.

Изведнъж спря и се обърна толкова рязко, че изненада зяпащия го с интерес Лемио.

— Елате с мен, ако обичате.

Младият мъж почти се затича по снега. Изравни се с Арман Гамаш и тръгна редом с главния инспектор. Питаше се какво се очаква от него. След минута-две осъзна, че Гамаш може би просто има нужда от компания. Затова Лемио също сключи ръце зад гърба си и закрачи бавно около местопрестъплението, докато двамата с инспектора отъпкаха пътечка в снега с подметките си. В средата на кръга като център на мишена бе мястото на смъртта на Си Си дьо Поатие.

— Какво е това? — обади се най-сетне Гамаш и посочи огромната метална гъба, която се издигаше над местопрестъплението като умален модел на атомна експлозия.

— Градински отоплител, господин главен инспектор. Като улична лампа, само че отделя топлина.

— Виждал съм такива в кафенетата на открито в Квебек — отбеляза Гамаш, като си спомни чашите бяло вино на стара каменна тераса в Стария Квебек^[2] и отоплителните инсталации, които позволяваха на хората да се хранят вън до ранна есен. — Обаче там бяха доста по-малки.

— Повечето са малки. Тези са промишлени. Използват се за открити строителни обекти през зимата и за спортни събития. Предполагам, че този е взет назаем от хокейната лига в Уилямсбърг. Играят мачовете си предимно навън и преди години събраха средства, за да издигнат трибуни и да отопляват публиката.

— Вие от околността ли сте?

— Да. Израснал съм в Сан Реми. Семейството се премести, но аз реших да се върна след полицейската академия.

— Защо?

Защо. Въпросът изненада Лемио. Никой досега не го беше питал това. Дали бе някакъв тест, или уловка от страна на Гамаш? Лемио погледна едрия мъж и реши, че едва ли е. Гамаш не изглеждаше като човек, който погажда номера. Все пак младежът реши да отговори предпазливо:

— Исках да работя в Surete и реших, че ще ми е полезно да работя тук, където познавам толкова много хора.

Гамаш остана втренчен в лицето му за момент. Малко конфузна ситуация. После се обърна и пак погледна отоплителя. Лемио се отпусна леко.

— Това трябва да е електрически уред. Токът, който е убил мадам Дьо Поатие, сигурно е дошъл оттам. И все пак е била доста далеч от него, когато е паднала. Възможно ли е отоплителят да е направил късо съединение, токът по някакъв начин да е ударил мадам Дьо Поатие и тя да е успяла да направи няколко крачки, преди да падне? Как мислите?

— Може ли да изкажа предположение?

Гамаш се засмя:

— Може. Но не казвайте на инспектор Бовоар.

— Хората тук много често използват електрогенератори. Всеки има. Мисля, че е възможно някой да я е свързал за такъв.

— Искате да кажете, че е изтеглил кабел и я е закачил с два електрода? — Гамаш се опита да прикрие скептицизма си, но не му се удаде. — Не мислите ли, че мадам Дьо Поатие щеше да забележи?

— Ако е гледала кърлинга, не.

Изглежда, младият полицай Лемио и главен инспектор Гамаш имаха различни впечатления за този спорт. Интересът на Гамаш се свеждаше до гледане на финалите за Националната купа, което си беше почти дълг за един канадец. Но кърлингът никога не го бе привличал. И със сигурност би забелязал, ако Рен-Мари неочаквано включи генератор и закачи електроди с метални щипки за ушите му.

— Други предположения?

Лемио поклати глава и се опита да си придаде дълбоко замислен вид.

Жан Ги Бовоар се приближи. Застана под отоплителя.

— Как се захранва това чудо, Жан Ги?

— Нямам представа. Вече взехме отпечатъци и го снимахме, тъй че можете да го пипате, ако искате.

Двамата се приближиха до апарата, като ту се навеждаха, ту гледаха нагоре, подобно монаси на поклонение.

— Ето ключа за пускане — каза Гамаш и го натисна. Както можеше да се очаква, нищо не се случи.

— Още една мистерия — усмихна се Бовоар.

— Ще имат ли някога край?

Гамаш погледна Лемио, който седеше на скамейка, подухваше в замръзналите си длани и пишеше в бележника си. Главният инспектор му беше казал да сложи ред в записките си.

— Какво мислиш за него?

— За Лемио ли? — попита Бовоар и сърцето му се сви. — Свястно момче е.

— Но…

Как началникът се досети, че има „но“? Не за първи път Бовоар се надяваше, че Гамаш не умее наистина да чете мислите му. Сред тях имаше доста нелицеприятни неща. Както обичаше да казва дядо му: „Главата ти не е място, където искаш да влезеш сам, mon petit.^[3] Там е страшничко“.

Бовоар бе запомнил думите му. Отделяше много малко време, за да надникне в ума си, а още по-малко в ума на други хора. Предпочиташе фактите, доказателствата, нещата, които можеш да видиш и пипнеш. Оставяше дебрите на човешкия ум за по-смели мъже като Гамаш. Сега обаче се запита дали началникът му не е намерил начин да надникне в собствения му разум. Ако беше, щеше да открие доста смущаващи неща. Порядъчно количество порнография. Фантазии за полицай Изабел Лакост. Дори фантазии за Ивет Никол, ужасната стажантка отпреди година и нещо, които включваха разчленяване. Но ако Гамаш шпионираше мислите на Бовоар, за себе си щеше да намери само уважение там. А ако се разровеше още по-дълбоко, щеше да достигне до тъмна стаичка, която Бовоар пазеше скрита дори от себе си. В нея бяха затворени страховете му, зловонни и гладни. И заровен там, под страха от отхвърляне и интимност, бе страхът, че един ден Бовоар ще изгуби Гамаш. Там, в тайната стаичка, имаше и още нещо. В нея се криеше любовта на Бовоар — свита на топка и сбутана в най-далечното кътче на съзнанието му.

— Мисля, че прекалено се старае. Нещо не е наред. Нямам му доверие.

— Дали защото защитава хората, които са се опитали да помогнат на мадам Дьо Поатие?

— Разбира се, че не — излъга Бовоар. Мразеше да му противоречат още от дете. — Просто изглежда, че не се справя със ситуацията, а би трябвало. Все пак е служител на Surete.

— Е, да, но не е готов да разследва убийства. Той е като общопрактикуващ лекар, на когото изведнъж се е наложило да оперира. На теория би трябвало да се справи и вероятно е по-подготвен от някой кондуктор например, но това не е нещо, което прави всеки ден. Не съм сигурен как ще се справя, ако неочаквано ме прехвърлят в отдел „Наркотици“ или във „Вътрешен отдел“. Предполагам, че ще допусна грешки. Не, мисля, че полицай Лемио не се е справил чак толкова зле.

— Да не се справиш зле, не означава, че си се справил добре. Доста ниска летва поставяте, шефе. Това е „Убийства“. Елитният отдел на Surete.

Главният инспектор се наежи, както правеше винаги, когато някой спомене последното. Бовоар не можеше да си обясни защо началникът му отрича очевидното. Дори висшите шефове го признаваха. В отдел „Убийства“ работеха най-добрите. Най-умните, най-смелите — хора, които всяка сутрин излизат от уюта на дома си, целуват децата си и по своя воля тръгват да преследват убийци. Това не беше място за слабаци. А стажантите по природа бяха слаби. Слабостта водеше до грешки, а грешките — до катастрофи. Извършителят можеше да избяга и пак да убие, може би дори полицай от Surete. Може би дори него, може би — вратата леко се открехна и призракът на страха се измъкна от тайната стаичка — може би дори Арман Гамаш. Един ден некадърните му млади подчинени щяха да го убият. Бовоар затръшна вратата на тайната стаичка в съзнанието си, но това не му попречи да изпита гняв към мъжа, застанал пред него.

— Вече сме обсъждали тази тема, началник — каза хладно и сърдито Жан Ги. — Ние сме екип. Вашият екип. И винаги ще изпълняваме каквото кажете. Но моля ви, моля ви, престанете да искате това от нас.

— Не мога, Жан Ги. Навремето те взех от участъка в Троа ривиер, не помниш ли?

Бовоар завъртя очи.

— Седеше в кошница сред тръстиките.

— Трева, началник. Колко пъти трябва да ви казвам, че беше трева. Марихуана. Седях с няколко бали марихуана, която бяхме конфискували. Освен това не беше кошница, а кофа. От „Кентъки фрайд чикън“. И не седях вътре.

— Ох, много съжалявам. Казах на комисар Бребьоф, че съм те намерил в кошница. Боже, каква грешка. Обаче си спомняш, нали? Беше погребан жив под купища веществени доказателства. И защо? Понеже те беше яд, че са те забутали за постоянно в хранилището за улики.

Бовоар си спомняше това всеки божи ден. Никога нямаше да забрави как се беше спасил. Благодарение на едрия мъж, застанал пред него, с къса прошарена коса, безупречни дрехи и дълбоки кафяви очи.

— Беше отегчен и ядосан. Аз те взех, когато никой друг не те искаше.

Гамаш говореше толкова тихо, че никой друг не можеше да го чуе. Говореше с голяма привързаност. Бовоар изведнъж си спомни урока, който винаги бързаше да забрави. Гамаш бе най-добрият от тях, най-умният, най-смелият и най-силният, защото бе готов да влезе в собствения си ум сам и да отвори всички врати в него, да влезе във всички тъмни стаи. И да се сприятели с всичко, което открие в тях. Освен това влизаше в тъмните тайни стаички на другите. В ума на убийците. И се изправяше безстрашно пред всички чудовища, които срещнеше. Отиваше на места, за чието съществуване Бовоар дори не подозираше.

Затова Арман Гамаш беше началник. Неговият началник. И затова Бовоар го обичаше. Затова всеки ден се стараеше да пази този мъж, който ясно даваше да се разбере, че нито иска, нито има нужда от закрила. Всеки ден Гамаш се опитваше да убеди Бовоар, че охраната е извращение, измама. Единственият резултат от нея бе, че скрива от погледа му ужасните неща, които го заплашват. По-добре да ги вижда, да ги посрещне подготвен. А не да се крие зад броня, която така или иначе няма да го предпази. Не и от това, което преследват.

— Слушай какво ще ти кажа, Жан Ги — заяви Гамаш и се усмихна лъчезарно. — Ако не искаш да обучаваш полицай Лемио, аз ще го взема. Няма да ти го натрапвам.

— Хубаво, вземете го. Но после да не дойдете да ми плачете, след като се окаже, че той е убиецът.

Гамаш се засмя:

— Трябва да призная, че съм правил доста грешки при избора си, особено в последно време. — Имаше предвид Ивет Никол, но не спомена името й. — Но този път ще е успешно. Все пак по-добре да рискуваш, отколкото да живееш в страх.

Потупа по-младия детектив по ръката с нежност, която почти спря дъха на Бовоар. После се отдалечи целеустремено по леда, като кимна на другите разследващи. Приближи се до Лемио, за да направи този ден най-радостния в живота му. Най-радостната седмица в живота му. Да даде тласък на кариерата му.

Бовоар наблюдаваше как Гамаш говори тихо на Лемио. Видя как на лицето на младежа се изписа смайване. Сигурно се чувстваше, сякаш му се е явил ангел. Жан Ги често виждаше това изражението у млади хора, които говорят с Гамаш. И никога не беше виждал такава реакция към самия себе си.

Поклати глава в недоумение и отново се захвана с належащите задачи.