Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (9)

Глава 9

Грейс тъкмо покриваше ябълковия пай с тесто, когато Фреди се прибра. Тя чу затръшването на мрежата и познатите му стъпки в коридора, където той остави куфарчето си на пода, окачи сакото си и погали кучетата, които се втурнаха да го посрещнат. Усети гнева му и сърцето й се сви. Беше свикнала с дистанцираността му, намираше утеха за това в спомените и в градината си, но гневът му я нараняваше всеки път.

Тя потопи четката в разтопеното масло и глазира пая, като очакваше появата му и се приготвяше да научи какво го е разстроило. Чу го да влиза в кабинета си и дрънченето на гарафата й каза, че си налива уиски. След миг последва тихото топуркане на кучетата по дървените дъски на коридора и Фреди влезе в кухнята.

От изражението му разбра, че е по-скоро наранен, отколкото ядосан, но нямаше никаква представа защо.

— Какво се е случило, Фреди? Добре ли си?

Той прекоси кухнята към верандата, където сложи ръка на хълбока си и се загледа в морето. Грейс свали престилката и го последва.

— Заради Трикси — каза той най-сетне, без да поглежда жена си.

— Какво е станало?

— Онзи младеж, с когото се вижда. Изобщо не ми харесва.

Тревогата на Грейс се засили.

— Трябва да й позволиш, скъпи. Тя е на деветнайсет.

— Не харесвам това момче.

— Да не си го срещнал?

Той поклати глава и отпи от уискито.

— Не, не ми харесва какво чувам за него.

Тя въздъхна, малко подразнена.

— Тогава трябва да се запознаеш с него и да прецениш сам, а не да слушаш какво говорят хората.

— Дойдохме чак в Америка, като си мислехме, че оставяме Англия зад гърба си, прекосихме целия Атлантик. Можеш ли да повярваш?

— За какво говориш?

— Този Джаспър…

— Да?

Той отново отпи от чашата.

— Не съм сигурен, може и да греша. Все пак… — И двамата чуха как входната врата се отваря и тракането на мрежата след нея. Фреди се озърна плахо към жена си.

— Все пак какво? — прошепна тя, но беше твърде късно. Трикси влезе в кухнята, стиснала челюст в решително изражение.

— Трябва да говоря с вас — каза тя, когато излезе на верандата при тях. Краката на Грейс веднага омекнаха и тя седна на люлката. Беше забелязала пребледнялото лице на дъщеря си, а лилавите сенки под очите й говореха, че е плакала.

— Джаспър отива в Англия и няма да се върне — обяви тя драматично.

Грейс и Фреди я гледаха смаяни. Точно за този развой на събитията не бяха помислили. Грейс почувства порив да прегърне дъщеря си, но нещо в решително стиснатата й челюст й подсказа, че има още нещо, и то няма да й хареса. Остана на люлката и се приготви за това, което щеше да последва.

— Аз отивам с него — заяви Трикси. — Той ми предложи брак.

Лицето на Фреди се зачерви така силно, че Грейс се изплаши да не получи удар.

— Няма да се омъжиш за него, Трикси — каза той с твърд като гранит глас.

— Я чакайте малко. Нищо не разбирам — рече Грейс, опитваше се да запази спокойствие. — Скъпа, той защо се връща в Англия? Нали искаше да стане рок звезда.

— Брат му почина — отговори Трикси.

— О, много съжалявам — каза Грейс. — Какъв ужас. Как е станало?

— При автомобилна катастрофа.

Фреди допи чашата си, обърна се към дъщеря си и я погледна така, че сърцето на Грейс се смрази.

— И защо няма да може да се върне?

— Защото трябва да управлява имението си.

Фреди кимна бавно.

— Защото трябва да управлява имението си. — Погледна Грейс почти обвинително. — Как му е цялото име, Беатрикс?

— Джаспър Дънклиф — отговори Трикси. Вече и тя започваше да се обърква. — Защо? Познаваш ли го?

Земята сякаш се завъртя под краката на Грейс. Джаспър Дънклиф. Мислите й запрепускаха, а кръвта се втурна към слепоочията, където забумтя болезнено в черепа й. Ако той беше този, който тя предполагаше, че е, тогава загиналият беше по-големият му брат и затова отговорността за имението сега се падаше на момчето. Ако той щеше да управлява имението, значи и баща му беше мъртъв. Тя пое рязко дъх, сякаш прободена право в сърцето. Ръката й се стрелна към гърдите. Не е задължително. Не е задължително да е мъртъв — помисли си, като отчаяно търсеше някаква друга възможност. Стана от люлката, прошепна:

— Идвам след малко. — И забърза към кухнята.

Там се облегна на плота и потисна риданието си. Виждаше как Фреди и Трикси говорят на верандата. Трябваше да запази спокойствие. Не биваше след всички тези години да сваля защитите си и да се предава на болката. Отвори хладилника и извади бутилка вино. Посегна с трепереща ръка към шкафа за чаша и си наля. Отпи голяма глътка. Вратът я болеше от напрежението да удържа прииждащата вълна от чувства, която заплашваше да разбие бариерите, устояли почти трийсет години, а главата й вече пулсираше. Искаше да легне в леглото си и да плаче под завивките, но не можеше. Трябваше да се върне и да продължи разговора, сякаш всичко това нямаше нищо общо с нейното разбито сърце, с нейната собствена мъка, с нейното собствено минало.

Пое дълбоко дъх три пъти и избърса потта от челото си с кухненска кърпа. После вирна брадичка и излезе на верандата.

— Той ще ме повика — казваше Трикси, а гласът й бе изтънял, сякаш и тя се бореше с вълна от чувства.

— Беатрикс, нямаш представа какво е да си съпруга на човек като Джаспър. Той ще се върне в Англия и след погребението ще се завърне в реалността, ще осъзнае, че не може да се ожени за лекомислено младо момиче като теб. Мъж като Джаспър ще постави дълга пред желанията си.

Грейс седна отново на люлеещия се стол, но този път тялото й беше сковано, сякаш принадлежеше на много по-силен от нея човек.

— Баща ти е прав — каза тя. Фреди не бе очаквал подкрепа от жена си. Нито Трикси, която се разплака. — Той ще избере дълга пред желанията си и ще се ожени за жена от неговата черга. Така правят мъжете като него. Поставят семейството на първо място. Ако наследява голямо имение, ще приеме отговорностите си много сериозно.

— Не ви разбирам вас, британците — сопна се Трикси. — Вие не сте хора.

— Само се опитваме да ти спестим болката, глупаво момиче — изрева Фреди.

— Защото те обичаме — каза Грейс и очите й започнаха да се пълнят със сълзи при споменаването на думата „обич“.

— Е, аз ще го чакам. Ще го чакам колкото трябва и ще се омъжа за него.

Окуражен от изненадващата подкрепа на жена си, Фреди реши да приключи въпроса, защото беше сигурен, че ще се развие в негова полза.

— Ако те повика, имаш благословията ми — каза той бавно.

Грейс преглътна с усилие.

— И моята — добави тя.

Фреди кимна и в очите му проблесна топлина.

— Значи се разбрахме.

Трикси се успокои. Бузите й си върнаха цвета си.

— Наистина ли? — попита тя. — Наистина ли?

— Наистина — потвърди баща й. Извади цигара и я запали, после се обърна, облегна се на перилата и се загледа в морето. — Ако те повика, ще призная, че съм сгрешил по отношение на него.

Трикси внезапно се въодушеви.

— Тогава ще ида да му кажа веднага! — възкликна тя. Лицето й беше порозовяло и се усмихваше щастливо. Изтича в кухнята, грабна ябълка от фруктиерата и излетя в коридора. Мрежата на вратата се затръшна и къщата пак притихна.

Грейс и Фреди останаха на верандата. Кучетата, потърсили убежище в кухнята, се измъкваха плахо, вероятно усетили във въздуха напрежението от мисли, които бяха твърде болезнени, за да бъдат изречени. Фреди пушеше замислено, Грейс отпиваше от виното си. Бяха се съюзили за миг и все пак се чувстваха разделени от океани. Грейс се опитваше да не мисли за себе си. Мислеше за дъщеря си, която започва първото приключение в живота си, а сърцето й бе изпълнено с обич и оптимизъм, също като нейното преди толкова много години. Трикси вярваше, както беше вярвала и тя, че любовта има силата да преодолее всички препятствия, че е добродетел, която оправдава всеки грях, извършен в нейното име. Грейс можеше да й каже, че греши, както тя бе сгрешила някога, но имаше ли смисъл? Баща й все казваше, че не можеш да научиш някого на мъдрост. „Знанието може да се научи, но мъдростта се учи чрез опита“ — казваше той. Трикси трябваше да върви по своя път и да се учи от своите грешки. Това беше смисълът на живота.

— Какво има за вечеря? — попита Фреди, след като се откъсна от меланхолията си.

Грейс си погледна часовника.

— Ябълковият пай ще е готов всеки момент.

— Ябълков пай? Чудесно — каза той.

— Ще направя и пилешки шницели.

Той се усмихна.

— Добре. Трикси вероятно няма да се прибере да вечеря.

— Не, тя ще вечеря при Джо, предполагам. — Стана и го последва в кухнята. — Колко жалко за момчетата. Мислиш ли, че с мечтата им да станат прочута група е свършено?

Фреди кимна.

— Да. Доколкото разбрах, Джаспър пее.

— И дава парите — добави тя тихо.

— Да. Мисля, че най-разочарован ще е Джо. Сигурно е видял в Джаспър гърне със злато.

— Горкото момче. Дойде чак дотук, за да избяга от семейството си и да изживее мечтата си, а всичко се провали.

— Те не са като нас, Грейс.

— Зная — отвърна тя тихо.

— Трябва да сме силни заради Трикси.

— Да, така е.

Той й се усмихна тъжно.

— Той никога няма да я повика.

— Мъжете като него не го правят. — Тя извади шницелите от хладилника и сложи тигана на котлона. — Дългът преди всичко — добави, като внимаваше да не допусне горчивина в гласа си.

— Дългът преди всичко — съгласи се той. — Трикси ще трябва да научи по трудния начин, че родителите й знаят най-добре.

— И че много я обичаме — добави твърдо Грейс. Това беше единствената форма на любов, в която беше абсолютно сигурна.

 

 

Трикси и Джаспър се гушкаха в малката гребна лодка в навеса на Джо. Това бе единственото място, където можеха да бъдат съвсем сами и необезпокоявани. Бяха я застлали с всичко меко, което успяха да намерят, и лежаха преплетени, съзнаващи, че всяка минута ги приближава до раздялата. Не се любиха. И двамата нямаха желание. Струваше им се някак неуместно да свеждат отношенията си до чисто физическото, защото сега, пред лицето на неизвестността, ги чувстваха много по-възвишени.

Въпреки уверенията на Джаспър, че ще я повика, когато е готов, в ума на Трикси се прокрадваше мъничко петънце съмнение. В това мъничко петънце се съдържаха и думите на Джаспър, че майка му няма да я одобри, и предупреждението на баща й, че за мъже като Джаспър дългът към семейството е най-важен. Тя не изрече страховете си, защото се страхуваше, че ако го направи, може да се сбъднат. Докато Джаспър й обещаваше да са вечно заедно, тя искаше да му вярва.

Щеше й се цяла нощ да остане в прегръдката му, но знаеше, че трябва да се прибира. Скоро щяха да се оженят и тогава всяка сутрин щеше да се буди до него, до края на живота си. Помоли го неохотно да я изпрати до дома и двамата тръгнаха по плажа, хванати за ръка. Водата галеше пясъка с така тихи вълни, че едва се чуваха. Небето беше осеяно с ярки като кварц звезди, насред които сияйната луна бе обрамчена с мъгла. Беше красиво и Трикси се развълнува, още повече че се разделя с любимия си сред подобно великолепие.

Той я целуна на прага и откъсна роза, както преди.

— Утре ще дойдеш да ме изпратиш, нали? — попита, докато закичваше цветето зад ухото й.

— Знаеш, че ще дойда.

— Боже, толкова ще ми липсваш, Трикси — изстена той, вгледан в нея.

— И ти ще ми липсваш, но скоро отново ще бъдем заедно.

— Да, скоро отново ще бъдем заедно — увери я той. — Много скоро. — Този път тя не се покатери по стената. Не й се струваше подобаващо за момиче, което скоро ще се омъжи, да се прокрадва в къщата през прозореца.

Отвори вратата и го целуна за последно.

— До утре.

Джаспър изчака тя да влезе, после тръгна обратно по брега. Погълна го ужасна пустота. Светът като че ли беше станал по-враждебен сега, когато брат му вече не бе в него. Представи си мъката на майка си и усети копнеж по дома. Трябваше да заеме мястото на брат си и да стане мъжът в семейството. Не беше сигурен как ще го постигне. Той беше бунтарят. Сестрите му също щяха да имат нужда от него — всички щяха да имат нужда от него, а той не притежаваше качествата, които се очакваха сега. Прокле Едуард, задето бе умрял и го постави в това ужасно положение. Прокле го, задето беше умрял и го остави с разбито сърце.

Но Трикси беше спасителната нишка. Тя беше част от Теканасет и мечтата му, за която можеше да се държи. В това море от съкрушителна отговорност тя беше малкият сал, който щеше да спаси Джаспър Дънклиф. Докато бяха заедно, мечтата му нямаше да се удави. Вероятно никога нямаше да стане музикант и никога нямаше да обикаля света с Джордж и Бен, но с Трикси щяха да изживеят своята мечта в английската провинция. Той щеше да й свири на китара, а тя щеше да слуша и някак щеше да съхранява жив творческия му дух. Беше сигурен, че ще е щастлив, ако тя е до него.

Разбира се, майка му нямаше да я одобри. Трикси не беше момиче, с което би се сближила, по толкова тесногръди и жалки причини, че не си струваше да мисли за тях. Майка му беше превзета жена, изпълнена с предразсъдъци, и със сигурност щеше да сметне, че момиче като Трикси е далеч под нея във всяко отношение. Джаспър се надяваше да греши, майка му да го изненада и да приеме момичето, което той обичаше, но в сърцето си знаеше, че приемането и състраданието не са сред и без това твърде оскъдните й добродетели. Все пак той щеше да настоява; нали вече беше глава на семейството и никой не можеше да му казва какво да прави. Тази мисъл донякъде го ободри.

 

 

Трикси спа неспокойно. Изплуваше от съня и потъваше пак в него, измъчвана от объркани сънища как губи разни неща или вика, без никой да я чува. Събуди се точно когато зората се разливаше над морето, и сърцето й подскочи, щом спомените от изминалия ден се завърнаха и помрачиха слънцето.

Стана и облече халата си. В кухнята беше тихо. Кучетата ги нямаше. Усети аромат на кафе. През прозорците струеше слаба светлина. Морето беше спокойно като езеро. Тогава чу тихото проскърцвате на люлката на верандата. Излезе боса навън и откри майка си сама, по халат, разрошената й коса се спускаше по раменете, а загрубелите й ръце стискаха чаша кафе. Без грим лицето й беше бледо и изпито, но в нещастието си изглеждаше някак по-млада, като момиче. Когато видя Трикси, тя вдигна зачервените си очи и леко се усмихна.

— Здравей. Рано си станала.

— Твърде неспокойна съм, за да спя — отговори Трикси и седна до нея.

Грейс прегърна детето си през раменете.

— Зная — рече тя и притисна буза в косата на Трикси. — Съжалявам, че тази ужасна трагедия съсипа щастието ви.

— Всичко ще бъде наред — отговори твърдо Трикси. — Ние се обичаме. Нищо не може да ни раздели.

— Дано си права — каза Грейс.

— Изобщо не се съмнявам — излъга Трикси. — Просто всичко се случи много по-бързо, отколкото очаквахме. — Засмя се горчиво. — Възнамерявах да тръгна на турне с него през есента. Трудно щях да се разбера с татко, а сега излиза, че вместо това ще ида в Англия, а татко дори ми даде благословията си. Може би така стана по-добре. Няма да се наложи да се сражавам с него. Вие ще трябва да дойдете там. Не вярвам семейството на Джаспър да дойде тук за сватбата.

Трикси усети как майка й се напряга и изправи гръб.

— Съгласна си, нали, мамо? Знам, че е на другия край на света, но това е твоят дом. Това е хубаво, нали? Все пак не отивам да живея в Австралия.

— Зная, но всичко това ми идва малко изненадващо. Просто ми трябва време да свикна.

— О, мамо, знаеш, че те обичам — каза Трикси и направи тъжна физиономия.

Грейс се засмя.

— Да, знам, скъпа, и аз много те обичам.

— Няма да ме загубиш.

— Но ще си много далеч.

— Ти ще ми идваш на гости.

Грейс кимна, но очите й запариха и тя се извърна към океана и запримигва бързо.

— Кажи ми, скъпа, Джаспър… — замълча и се прокашля. — Родителите на Джаспър знаят ли за вашите планове?

— Не зная. Той не им е споменавал.

— Изобщо? — Грейс беше толкова изплашена, че едва поемаше дъх.

— Ами баща му е починал и макар че Джаспър каза, че майка му не би ме одобрила, аз съм сигурна, че щом се запознаем, ще ме хареса.

Грейс продължи да се взира във водата.

— Баща му е починал? — попита тя. Гласът й беше спокоен и овладян като морето.

— Да, той така ми каза.

— Как е починал?

— Не зная. Не ми каза.

Грейс кимна, но не се обърна към дъщеря си. Ако го беше направила, Трикси щеше да види огромната болка в очите й и стегнатите мускули на шията, докато тя се бореше със сълзите. Трикси продължи да говори и това даде време на Грейс да потуши мъката. Малка пчеличка зажужа около една хортензия. Това разсея Грейс за миг и тя се обърна да я погледа. След секунда пчелата долетя до нея и кацна на ревера на халата й, точно където тя винаги носеше своята малка брошка с формата на пчела. Грейс стаи дъх и застина неподвижно.

— Мамо, на халата ти има пчела — каза Трикси. Грейс беше твърде развълнувана, за да продума, и само кимна. — Добре ли си? — Сега Трикси забеляза странното й изражение. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Прегърна я и пчелата отлетя. — Мамо?

Грейс изстена от болка. Стонът дойде отнякъде отдълбоко и изплаши Трикси с първичността си.

— Мамо, какво става? — попита тя, но Грейс не можеше да обясни. Не и на дъщеря си, не и на съпруга си, на никого. Откъде да започне? Как да предаде с думи дълбочината на любовта си? Как да опише опустошението от загубата?

Тя се овладя и избърса очи, после целуна нежно дъщеря си.

— Надявам се при вас да се получи, Трикси — каза тихо, като галеше разтревоженото й лице. — Надявам се вашата любов да оцелее. Ти го заслужаваш.

— Благодаря ти, мамо — отвърна Трикси. — Сигурна съм, че ще оцелее.

Грейс я потупа по коляното.

— Защо не влезеш да облечеш нещо, а аз ще ти направя закуска. Днес ще имаш нужда от сили.

Трикси я остави на верандата и се качи да се облече. Докато обличаше джинсови панталонки и обикновен пуловер, отново чу онзи приглушен стон. Никога не беше чувала майка си да плаче така и дълбоко в себе си почувства, че тя е причината за нещастието й. Запита се дали да слезе и да я успокои, но нещо й подсказваше, че Грейс не може да бъде успокоена.

По-късно Трикси стоеше на пристана и целуваше Джаспър за довиждане.

— Ако пророниш сълзи във водите на това пристанище, значи ще се върнеш — каза му тя, очите й бяха блеснали от вълнение. — Направи го, защото моите не се броят.

— Ще се постарая — каза той. — Но ти първа ще дойдеш при мен. Обещаваш ли да ме чакаш?

— Обещавам.

Прегърна я яростно и притисна устни в нейните.

— Обичам те, Трикси Валънтайн.

— И аз те обичам, Джаспър Дънклиф.

Когато се качи на кораба, думите й звънтяха в главата му като излязла от мода мелодия — мелодия, която принадлежеше на свят, който вече не беше истински. Той помаха за довиждане на Трикси, Джордж, Бен и Джо. Помаха за довиждане на Джаспър Дънклиф, музикант, свободен дух, момче, помаха за довиждане и на лорд Джаспър Дънклиф, защото и двамата вече не съществуваха. Той вече беше лорд Пензълуд, новият маркиз Пензълуд, и се прибираше у дома, в Уолбридж Хол.