Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beekeeper’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Санта Монтефиоре

Заглавие: Дъщерята на пчеларя

Преводач: Боряна Даракчиева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2017

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-233-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9302

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Джаспър се отдръпна. Обхвана лицето на Трикси с длани и се вгледа с обич в чертите й, сякаш бавно си припомняше целувките и ласките, споделени на ветровитите теканасетски плажове. Изражението му беше омекнало. Нямаше го напрежението в челюстта и в челото, очите му вече не тъмнееха от нещастие, а бяха ярки и отразяваха светлината в нейните — фара, който най-сетне беше достигнал.

— Какъв глупак бях да те оставя да си идеш — прошепна той, усмихвайки се от радост заради чудото на новата им среща.

Тя сложи ръце върху неговите и отвърна на усмивката му.

— Никога не съм преставала да те обичам, Джаспър.

— Наистина ли? Наистина ли?

— Да. — Сви рамене. — Опитах се да продължа, но никой не можеше да се сравнява с теб.

— О, Трикси — изстена той. — Ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше да послушам майка си. Щях да повярвам на собственото си сърце.

— Не съм предполагала, че си нещастен.

— Лоти не е лош човек. Просто не си подхождаме. Привидно бяхме един за друг, защото израснахме заедно. Родителите ни са големи приятели и тя бе отгледана да управлява голямо имение. Щеше да е по-добре за нея, ако се беше омъжила за брат ми. Също като Едуард, тя няма никакъв усет към изкуството и обича конете повече от хората. Работата е там, че мама ме убеди, че се нуждая от нея — и наистина се нуждаех от нея, в началото. Тя се зае да управлява имението и като маркиза Пензълуд е безупречна, но като моя съпруга е крайно неподходяща. Никога не сме се обичали. Не мислех, че има значение. Мислех си, че ще сме екип. Вярвах, че ще бъдем големи приятели. Но, вече не сме дори приятели. — Той стисна ръцете й. — Аз изгубих себе си с годините, Трикси. Станах съвсем друг човек. Гледам в очите ти и виждам отражението на момчето, което бях. Виждам мъжа, който си мислех, че ще стана, а вместо това се превърнах в най-обикновен стар досадник. — Отдръпна ръцете си и обърна лице към морето. Вятърът развя косата над челото му и разкри разочарованието, изписано в профила му. — Превърнах се в баща си. Той се превърна в неговия. Няма начин да нарушим предопределената ни участ.

Трикси се засмя тихо.

— Разбира се, че можеш да я нарушиш. Можеш да бъдеш какъвто пожелаеш, Джаспър.

— Не, не мога. Имам задължения и отговорности като маркиз Пензълуд.

— Това са име и титла, но те не ти пречат да бъдеш какъвто искаш да бъдеш. Можеш пак да започнеш да свириш на китара.

Той сви рамене.

— Не зная.

— Джаспър — възкликна тя, — ти не си кукла на конци. Ти си личност. Извади китарата и напиши песен. Ако си нещастен, това ще е най-хубавата песен, която си писал!

Той се усмихна на усилията й да го изтръгне от меланхолията и хвана ръката й.

— Права си, позволих си да изпадна в самосъжаление. — Поведе я обратно по брега, към пътеката, която се виеше по склона. — Исках да изпълня дълга си, Трикси. Исках майка ми да се гордее с мен. Знаех, че не съм подготвен за това като Едуард, който бе учил в колеж по селско стопанство, работеше тук с татко и знаеше как да управлява голям имот. Никой не смяташе, че аз ще се справя. Аз бях черната овца. Исках да докажа на всички, че грешат. Исках да постъпя правилно. — Погледна я, в очите му тлееше разкаяние. — Гордост — рече с омерзение. — Гордостта ме водеше. Гордостта ме накара да се оженя за Лоти. Гордостта ме накара да се откажа от единствения човек, когото истински обичах.

— Лоти ти е родила деца. Не съжалявай за брака си. Имаш семейство. Това означава много.

— А ти! — Сграбчи ръката й. — Аз лиших теб от семейство. Господи, как искам да беше на мястото на Лоти.

— Аз не тая горчивина, Джаспър. Бях щастлива в работата си. Имах възможности да се задомя. Ако наистина исках деца, можех да се омъжа и да създам семейство. Аз избрах друго. Това беше мой избор, не твой. Никой не ме е принуждавал да живея така. Всъщност се радвам на живота си. Не исках да се задоволявам с нещо недостатъчно. Щом не можех да имам теб, не исках никой друг. Това е истината, но тя не означава, че съм живяла в отрицание. Не е така. Живях добре.

— Иска ми се да бях част от твоя живот.

— И на мен. Мисля, че мама още не може да прежали баща ти; затова е запазила писмата в тайната кутия в градинската барачка. Затова избухна в сълзи, когато й казах за смъртта му. Вече го разбирам. Вече започвам да разбирам миналото. Мисля, че копнежът й по Руфъс е съсипал брака й — каза тъжно Трикси. — Мислех си, че татко е несправедливо студен. Сега се питам дали не е усещал студенината в нея. Не е здравословно да копнееш по миналото, Джаспър. Ако мама ме е научила на нещо, то е това. Трябва да оставим миналото зад гърба си и да живеем в настоящето, иначе не живеем, а само мечтаем.

— Сега си тук и мога да оставя миналото да си отиде — рече той с усмивка.

— Това е измама.

— Не ми пука. — Обърна я към себе си и пак я целуна. — Сега живея в настоящето и то е чудесно.

 

 

Малко по-късно се върнаха в Уолбридж. Вече се смрачаваше, тъмни облаци се събираха над тях и лакомо поглъщаха последните останки от светлосиньото небе.

— Искам да те видя утре — каза Джаспър сериозно.

— Не зная… — поколеба се Трикси.

— Не можеш да се върнеш в Ню Йорк сега! — възкликна той. Тя знаеше, че е прав. Всичко се беше променило. Не можеше да си тръгне и да се преструва, че нещата са постарому.

— Не знам какво да правя. — Вгледа се безпомощно в притъмняващото небе.

— Ще те заведа при баба — предложи той. — Тя може да хвърли известна светлина върху връзката на татко с майка ти. Но ще трябва да подходим внимателно; тя е от друго поколение. Ще те взема сутринта.

Трикси го погледна разтревожена.

— Дали е добра идея, Джаспър?

— Каза, че искаш да разбереш защо татко й е върнал писмата.

— Аз знам защо. Било е въпрос на чест. Между войници.

— Все пак смятам, че трябва да поговориш с баба. Тя може да знае още нещо. — Погледна я и тя забеляза паниката в очите му. — Искам да те видя отново, Трикси. Не можеш да си тръгнеш…

Трикси хвана ръката му над лоста за скоростите.

— Добре, ще се срещна с баба ти.

Раменете му се отпуснаха.

— Ще те взема в девет. Става ли?

— Става. Какво ще кажеш на Лоти?

— Ще й кажа истината. Срещнал съм стара приятелка и ще я заведа при баба. Тя няма да има нищо против.

— Тръгвам си вдругиден.

— Това означава, че ще разполагаме с цял ден.

Трикси усети как гърлото й се свива.

— Един ден — рече тя.

— Един ден? Два дни? Не е нужно да си тръгваш.

Тя поклати глава.

— Трябва да се върна към живота си, Джаспър.

Той стисна здраво волана.

— Ще те взема в девет.

 

 

Трикси не искаше да вечеря в кръчмата и да говори с Робърт, затова откри малък италиански ресторант на главната улица и хапна там, на маса до прозореца. Беше започнало да ръми. Тя гледаше как дъждовните капки се стичат, лъкатушейки по стъклото. От време на време фаровете на някоя кола ги превръщаха в злато. Тя изяде пицата си без особен апетит. Срещата с Джаспър я беше превъзбудила като наркотиците, които взимаше навремето, и сега усещаше болката от отслабващия ефект. Струваше ли си тръпката от целувката му при агонията от мисълта, че няма как да продължи? Вече беше свикнала да е сама, но Джаспър й напомни какво е да си в прегръдките на мъжа, когото обичаш. Сравнението само подчертаваше пустотата на многобройните й връзки през годините. Животът й досега се сведе до една преструвка и тя не беше сигурна, че иска да се връща към него. Малка част от нея съжаляваше, че изобщо дойде, защото онова, което бе приемливо преди, й се струваше непоносимо в светлината на новата им среща. Вече нищо нямаше да е същото, защото не беше достатъчно.

Тя допи чашата пино гри и плати сметката. Загърна се с палтото и тръгна обратно по главната улица, към пресечката, която водеше към странноприемницата и реката отвъд. Помисли си, че трябва да си тръгне, преди да е затънала твърде много. Защото тогава трудно щеше да се измъкне. Не искаше, да разбива семейството му. Колкото и нещастен да беше той с жена си, Трикси не искаше това да тежи на нейната съвест. При всички положения нямаше смисъл да остава. Не можеше да има Джаспър. Те никога нямаше да са заедно. Срещата с него само й напомни какво й липсва. Тя щеше да се върне към живота си в Ню Йорк и да се опита да го преодолее, както беше правила почти две десетилетия. Изкачваше се до билото на планина от чувства, а после се плъзгаше обратно до подножието й. Как изобщо щеше да направи първите стъпки?

Върна се в „Лисицата и гъската“ и се качи в стаята си, без никой да я забележи. Не й се говореше с Мейви или Робърт. Не й се говореше с никого. Когато си легна и изключи осветлението, си помисли за Грейс и сърцето й се изпълни със състрадание. Ако майка й беше копняла за Руфъс, както тя сега копнееше за Джаспър, това беше голямо мъчение.

Самотата я обгърна и тя се отдаде на копнежа и на непоносимото отчаяние. Прегърна възглавницата си и заплака за себе си и за майка си, осъзнавайки, че е била толкова погълната от себе си, че всъщност не познава истински Грейс.

 

 

На сутринта се събуди със свит от притеснение стомах. Знаеше, че трябва да си тръгне, преди Джаспър да дойде в девет, но беше неспособна да го направи. Сърцето й заглушаваше разума и тя беше безпомощна. Вместо да си събере куфара, се гримира и позволи на нетърпението да потуши съмненията.

Закуси в малката дневна, където Мейви й сервира кафе и препечени филийки. Беше толкова притеснена, че едва хапна.

— Е, добре ли си прекарваш тук, скъпа? — попита Мейви. — Жалко за времето. Вчера беше прекрасно, но днес си плащаме.

— Да, благодаря ти. Чудесно си прекарвам — отвърна рязко Трикси, не искаше да започва разговор с нея.

— Надявам се, че Джоан ти е разказала нещо за близките ти. Тя е добра жена.

— Да, беше много интересно.

Мейви се опря на облегалката на стола, сякаш възнамеряваше да се застои.

— Тя работи за лейди Пи от години. Те са повече като майка и дъщеря, отколкото работодател и служител. В момента обаче има големи ядове, горкичката. Лейди Пи е решила да организира собственото си погребение. Е, предполагам, че на нейната възраст може да се случи всеки момент, нали? Джоан не иска да мисли за това. Тя много обича старата дама.

— Звучи много зловещо да организираш собственото си погребение. Не бих искала да мисля за смъртта.

— Така казва и лейди Джорджина. Горкият викарий е между лейди Пи, която го обстрелва с идеи за музиката и словото, и лейди Джорджина, която настоява той да не обръща внимание на старата дама, защото очевидно е полудяла! Да, лейди Джорджина смята, че на свекърва й и се е разхлопала дъската! — Мейви се засмя сърдечно. — Знаеш ли какво си мисля?

— Какво си мислиш? — Трикси отпи от кафето, крайно незаинтересована от мнението на Мейви.

— Мисля, че лейди Пи се готви за последната атака.

— Какво имаш предвид?

— Ами, доколкото знам, е избрала доста необичайно погребение, което със сигурност ще разяри лейди Джорджина, която много държи на традициите. Това ще е последната обида, от оня свят, докато лейди Джорджина е принудена да слуша госпъл хора…

— Госпъл хор? — Това привлече интереса на Трикси.

— О, да, лейди Пи иска черен госпъл хор.

— Това е доста радикално.

— Така си е. Не съм сигурна, че ще й угодят. Спомине ли се, лейди Джорджина ще командва. Тя е силна жена. Не мога да си представя горкия викарий да й се опре.

— Каква драма само.

— Да, така си е. Тук в Уолбридж винаги се разиграва по някоя драма. Никога не е скучно, иначе щях да си тръгна още преди години. Кой би искал да живее в малко градче без никакви забавления? — Тя се изкикоти. — А тук забавления колкото искаш.

Робърт надникна през вратата.

— Добро утро, Трикси — каза широко усмихнат. Тя му се усмихна в отговор и потисна въздишка от раздразнение. Явно нямаше да я оставят на мира. — Лорд Пензълуд е в кръчмата.

— О… — отвърна тя, сепната. — Идвам веднага. Благодаря. — Остави салфетката на масата и се изправи.

— На мама много й харесала срещата с теб вчера — каза той.

— Днес сигурно пак ще я видя. Джаспър ще ме представи на баба си. — Тя съжали, че започна да се обяснява. Надяваше се, че не изглежда гузна.

— Добре ли прекара вчера?

— Да, благодаря.

— Намери ли Къщата на пчеларя?

— Да.

— А Робин?

— Да, доста си поговорихме.

— Чудесно. — Той се поколеба за миг. — Ако искаш обиколка с гид, аз съм свободен следобеда.

— Благодаря ти, Робърт. Много мило, че предлагаш. Ще ти се обадя, ако реша.

— Свършвам в два — информира я той с готовност.

Тя кимна и излезе покрай него в коридора.

— Ще го имам предвид — отвърна и веднага забрави за това.

Джаспър я поздрави сърдечно и я поведе към колата. Тя забеляза китарата му на задната седалка и докато сядаше отпред, възкликна:

— О, китарата!

— Последвах съвета ти — отвърна той. Тя забеляза, че е сресал небрежно косата си назад. Носеше джинси и дебел зелен пуловер, който подчертаваше сиво-зелените му очи. Щом се качи, веднага плъзна ръка на врата й и притисна устни в нейните. Тя усети аромата на лимоновия афтършейв и позната миризма на кожата му; дори само това бе способно да изличи изминалите години. Докато той я целуваше, всичките й съмнения се разтопиха и златната светлина на безкрайните възможности засия ярко и примамливо, издигайки я високо над земята. Внезапно единствено настоящето имаше значение.

Той потегли през града.

— Казах на баба, че отиваме. Тя звучеше много развълнувана, когато разбра, че си дъщеря на Грейс Валънтайн. Спомня си за нея с обич.

— Много мило — отвърна Трикси. — Сигурна съм, че не са имали много общо, все пак мама й е била само служител.

— Мисля, че ще се изненадаш. Баба е известна с това, че за нея всички са равни. Не е като майка ми!

— Майка ти е доста страховита.

— Опасявам се, че е ужасен сноб. Не ми е приятно да го кажа…

— … но все пак го направи — засмя се тя.

Той се усмихна.

— Да, въпреки това го правя. Тя е несигурна, плаши се от всичко непознато, затова се е вкопчила в традицията, без да осъзнава, че времената се променят. Останала е в друг свят и упорито не иска да излезе от него, не иска да се променя. За нея аристокрацията все още управлява света.

— Щом това я прави щастлива, какво лошо има?

— Лошото е, че прави другите нещастни. Аз избягах в Америка, но когато се върнах, се поддадох и се приспособих. Това не ми донесе щастие.

— Имаш ли син?

— Да, Фъргюс, на петнайсет е.

— Тогава постъпи мъдро и му позволи да бъде какъвто поиска.

— Не е лесно с майка като Лоти.

— Да, не се сетих за нея.

— Тя много прилича на майка ми и вероятно затова се разбират така добре. Използват едни и същи думи: дълг, отговорност, общност, традиция, наследство… — Въздъхна той. — Хора като тях си имат собствен речник!

— Тогава ти трябва да окуражиш Фъргюс да тръгне по свой път.

— За щастие, времената се промениха, а с тях и очакванията. Той е силно момче. Ще направи каквото реши. — Усмихна й се. — Никога не бих го притискал да стори нещо против желанието си. Опасявам се, че майка му може да не е толкова разбрана.

— А Фъргюс има ли братя или сестри? — попита Трикси, любопитна за семейството му.

— Две по-малки сестри. Елиза и Касандра.

— Какъв късмет, че имат баща като теб.

— Обожавам ги — рече той разпалено и Трикси осъзна, че обичта към децата му ще направи раздялата с Лоти невъзможна.

Джаспър сви по алея към голяма каменна къща, която надничаше срамежливо иззад гъста жълта глициния, сякаш увита с боа от пера. Гумите захрущяха по чакъла и известиха за появата им едно куче, което се разлая развълнувано.

— Това е Уинстън, боксерът на баба. Изглежда страшен, но е добричък като лабрадор. — Предната врата се отвори и старицата, която Трикси бе видяла с викария, застана на прага широко усмихната. Уинстън се шмугна покрай нея и се зае да души важно-важно колата. Притисна нос в прозореца на Трикси и вдигна любопитно уши. Джаспър слезе, прогони го и отвори вратата за Трикси.

— Погали го и ще те остави на мира.

— Прекрасен е! — ахна тя, докато чешеше кучето зад ушите.

— Ако правиш така, никога няма да те остави на мира! Здравей, бабо.

— Скъпи, влизайте. Кани се да вали — каза лейди Пензълуд.

— Здравейте, лейди Пензълуд — каза Трикси и й подаде ръка.

Лейди Пензълуд я стисна здраво. В другата си ръка държеше бастун.

— Изглеждаш ми позната — рече тя, присвивайки очи.

— Срещнахме се пред църквата… — подсказа й Трикси.

— О, да, сега си спомням. Може да съм с единия крак в гроба, но умът ми още си е на мястото. Влизай, скъпа. Не обръщай внимание на Уинстън, той ще остави визитката си на гумите на Джаспър и ще се прибере през градината. — Тя затвори вратата зад тях. — Джоан запали огъня в дневната и сега е хубаво, топличко. Какъв влажен ден. Ужас.

— Имате красив дом — каза Трикси, докато оглеждаше персийските килими и старинните мебели, които придаваха на къщата величествен вид.

— Взех някои неща, когато се изнесох от имението — каза лейди Пензълуд. — Бях много доволна, когато открих това място. Има чар, не мислиш ли?

— О, определено — съгласи се Трикси, следвайки Джаспър към дневната.

Там веднага беше поразена от картините по стените. Всички бяха със сцени от Теканасет, които тя разпозна веднага.

— Джаспър, ти ли купи тези картини за баба си? — попита тя изненадана.

— Не, те са на дядо ми.

Трикси ахна при появата на смътен спомен.

— Разбира се, ти ми каза, че баба ти и дядо ти са имали къща на Теканасет.

— Олдрич обичаше да плава. — Лейди Пензълуд се настани в кресло до огъня и остави бастуна на пода до себе си. — Джаспър, бъди така добър и кажи на Джоан да ни донесе чай. Купих прекрасни джинджифилови бисквитки от деликатесния. — Обърна се към Трикси, която се взираше в картините. — Съпругът ми беше обсебен от лодките. Пазя моделите му в трапезарията. Той обичаше да ги прави. Беше му хоби. Хоби, което едва не ме влуди. — Тя изсумтя подразнено. — Мисля, че предпочиташе да прави корабчета, отколкото да е с хората.

— Как е разбрал за острова?

— Познаваш ли семейство Уилсън? Рандал Уилсън Джуниър беше приятел на съпруга ми. Редовно летувахме там.

— Голямата е близка приятелка на мама — каза Трикси, окуражена от тази връзка.

Лейди Пензълуд се усмихна изненадана.

— Виж ти! Колко е малък светът. Тя всъщност се казва Хенриета, нали знаеш.

— Знам, но всички я наричат Голямата.

— Я кажи, тя омъжи ли се? — попита лейди Пензълуд, докато Джаспър влизаше в стаята.

— Не. Не мисля, че се е намерил такъв смелчак — отвърна Трикси.

Лейди Пензълуд се засмя.

— Тя беше куражлийка и много пряма млада жена.

— Сега си е абсолютно същата.

— Седни, скъпа. Джоан ще донесе чая. Предполагам, че искаш да се стоплиш. Застудява, нали? Помня, че веднъж бяхме на Теканасет през зимата и морето замръзна. И там беше ужасен студ. Джаспър казва, че за първи път идваш в Уолбридж — рече тя, когато Джоан влезе с поднос с чай и бисквити. — О, Джоан, ти си ангел. Остави ги на масичката за кафе и ние ще се обслужим. Къде е страховитият Уилсън?

— Заспа — отговори Джоан и се усмихна на Трикси. — Здравей, скъпа, радвам се да те видя отново.

— Разбрах, че се интересуваш от историята на семейството ти — продължи лейди Пензълуд. — Струва ми се много странно, че баща ти не ти е казал за героичната си постъпка.

— Не, никога не го е споменавал.

— Налей ни чай, Джаспър. Хапни от бисквитките, Трикси, ужасно са вкусни. Работата е там, скъпа, че войната промени всички ни. Аз направо разцъфнах. — Кафявите й очи заблестяха, докато си припомняше миналото. — Беше вълнуващо време. Аз събрах жените и запретнахме ръкави. Е, почти всички. — Тя погледна неодобрително внука си и Трикси предположи, че има предвид майка му, лейди Джорджина. — Отворихме дома си за деца от Лондон и беше много весело. Майка ти беше невероятна в градините. С господин Хийт работеха неуморно. Тя беше великолепна и с животните, великолепна с пчелите, великолепна в градината. Беше голям ентусиаст и аз много я харесвах. После Фреди спаси живота на Руфъс и всички му бяхме безкрайно благодарни.

— Вие ли им предложихте да се преместят на Теканасет? — попита Трикси, отпивайки от чая.

— О, това беше странна история. — Тя се облегна в креслото си и въздъхна. — Много странна. Джаспър, подай ми бисквитка, ако обичаш.

Лейди Пензълуд отхапа от бисквитката и на лицето й се изписа задоволство.

— Е, всички искахме да благодарим на Фреди за стореното. Войната беше свършила и Руфъс беше жив благодарение на него. Горкият Фреди загуби едното си око и ние ужасно съжалявахме за това, но му бяхме вечно признателни за смелостта. Той обаче не искаше и да чуе. Дойде в къщата, добре си спомням. Аз, Олдрич и Руфъс бяхме в библиотеката. Фреди изглеждаше отчаян, сякаш щяхме да го наказваме, а не да го награждаваме. Олдрич му наля уиски, което малко го успокои, но пак си остана ужасно нервен. Тогава видях как се спогледаха с Руфъс и разбрах. Фреди ненавиждаше Руфъс. Е, не бях изненадана, като се има предвид, че беше изгубил окото си заради него. Предполагам, че доста е съжалявал за импулсивността си. Но човек често действа така, без да се замисли, а и предполагам, че Фреди е изпитвал известна почит към Руфъс и нашето семейство. Както и да е, Олдрич му каза колко много сме му задължени и че бихме искали да изразим някак благодарността си. Тогава той отправи крайно необичайна молба — да напусне страната. Да замине възможно най-далеч от Англия. Бяхме смаяни. Все пак Фреди и Грейс бяха родени в Уолбридж. Те бяха част от тази общност, да не споменаваме, че господин Гарнър възнамеряваше да направи Фреди свой заместник след пенсионирането си. Затова Олдрич предложи Теканасет, защото Рандал му беше голям приятел и можеше да помогне на Фреди да си намери работа и къща. Всичко се нареди много добре. Рандал беше човек на действието. До няколко седмици купихме къщата и Рандал уреди работа за Фреди във фермата за боровинки. Бяхме ужасно тъжни, когато заминаваха, но това бе желанието на Фреди. Не ги видяхме повече.

— Жалко, че никога не са се върнали, дори само на гости — каза тихо Трикси.

— По онова време това беше дълго пътуване. И все още е — каза лейди Пензълуд и остави чашата с чая. — А и мисля, че не искат да си спомнят миналото.

Тя погледна дълбоко в очите на Трикси. Изражението й помръкна и кафявите й очи се изпълниха с мъка.

— Войната промени и Руфъс — рече тя тихо. — Или по-скоро краят на войната го промени. — Наблегна на думата „краят“ и Трикси осъзна, че няма предвид само войната, а цяла ера. — Живеехме в невъобразимо време. Всичко висеше на косъм. Всички си мислехме, че може да не доживеем до следващия ден. Сграбчвахме живота и се опитвахме да му се насладим, защото беше мимолетен, сладък и крехък. Но накрая, когато това свърши, трябваше да се върнем към старото и по някакъв странен начин нормалността се оказа по-страховита. Вълнението вече го нямаше. Онази трескавост на постоянната опасност също изчезна. Хората си бяха позволили любовни връзки. Обичаха яростно, защото осъзнаваха, че животът е кратък, и искаха да се вкопчат в него. Руфъс страдаше ужасно. — Тя наклони глава и каза тъжно на Трикси: — Надявам се, че майка ти е открила щастието на Теканасет.

— Така е, благодаря ви. Макар че… — поколеба се, без да откъсва поглед от очите на лейди Пензълуд. — Мисля, че е оставила нещо скъпоценно тук. Нещо, което никога не прежали.

В този момент на лейди Пензълуд й хрумна нещо. Лицето й отново просветна и очите й заблещукаха.

— Джаспър, би ли се качил горе. В дясното чекмедже на тоалетката ми има синя кадифена торбичка. Би ли я донесъл? — Джаспър изчезна в коридора и тръгна нагоре по стълбите. — Искам да дадеш нещо на майка си. Съвсем мъничко нещо. Но мисля, че за нея ще е от значение. Кога си тръгваш?

— Утре.

— Колко се радвам, че се видяхме, Трикси. Кажи ми, как е майка ти?

— Опасявам се, че не е добре. Има рак.

— Какъв лош късмет.

— Така е, но тя се държи. С нищо не показва, че се чувства зле.

— Ще се моля за възстановяването й.

— Благодаря ви, лейди Пензълуд.

Джаспър се появи с кадифената торбичка. Трикси беше любопитна. Той я подаде на баба си и тя я погледна с обич, сякаш имаше някаква специална сантиментална стойност и не й се искаше да се разделя с нея.

— Дай я на Грейс с цялата ми обич — каза лейди Пензълуд и я подаде на Трикси.

— Може ли да я отворя? — попита Трикси.

— Може — отвърна лейди Пензълуд. Трикси бръкна вътре и извади торбичка за лавандула. Беше стара и протрита, като любима детска играчка. На предната й страна беше избродирана пчела.