Александра Бракен
Пасажер (4)

Три

Болеше я всеки сантиметър от тялото, пулсиращата болка в главата така и не успяваше да заглуши вонята на кръв и пот, и на нещо друго, което й напомняше за фойерверки.

Огледа лицата едно по едно — плетените шапки, една оръфана перука, нахлупена съвсем накриво, няколко чифта влажни очи, избърсани скришом — и умът й започна да навързва нещата, сякаш четеше нова партитура. Нотите се превърнаха в тактове, тактовете — във фрази, докато накрая се разгърна цяла мелодия.

Не беше в музея. Явно я бяха изнесли навън, на сигурно място след странната експлозия от звуци и светлина. Кожата, косата и роклята й бяха вир-вода заради… Заради противопожарните пръскачки в музея, нали така?

А тези костюмирани хора… Навярно са репетирали в някоя съседна сграда и са се втурнали на улицата, за да помогнат. Или бяха пожарникари? Какви ли дрехи носят пожарникарите под униформите? Не, Ета — скастри се тя, — със сигурност не носят широки бели ризи и обувки с катарами, нито шапки като от реквизита на някой театър. Значи все пак бяха театрална трупа. Освен това май и те бяха пострадали от експлозията… Или нападението… Или каквото там се бе случило. Или разполагаха с отличен гримьор.

Мамо? Опита се да оформи тази дума с устни, но гърлото й бе като издрано с бръснач. Алис. Някой бе прострелял Алис. Алис бе… Алис… бе…

Мъртва.

Не можеше да е истина. Нямаше никаква логика.

Вдигна трепереща ръка, за да избърше прахоляка от очите си, да успокои паренето зад клепките. Небето се простираше необятно над нея без нито една сграда. Дали не бяха в парка? Пушекът се стелеше толкова плътно, че не долавяше познатите миризми на изгорели газове и гниещ боклук. Не се чуваха сирени и автомобилни аларми, само… скърцане на дърво. Плискане на вода.

Усещаше как земята се надига и спуска под нея.

Не си в музея.

Ета тръсна глава в опит да избистри мислите си, да прогони паниката.

Не си в Ню Йорк.

В съзнанието й нахлуха смущаващи картини, които явно си бе въобразила — тясна стаичка, мъртво тяло, кръв, пронизителен пукот, пропадане.

— Госпожо — обади се нечий дрезгав глас. — Добър ден.

Ета изви шия и очите й се насълзиха от яркото слънце. Не виждаше нищо отвъд кръга на изцапаните със сажди лица, но след миг тълпата пропусна две високи фигури. Единият, мъж на средна възраст, бе облечен в маслиненозелен жакет. Червената му коса, прошарена със сребърни нишки, бе прибрана на тила му. Мъжът се усмихна и разкри жълтеникави зъби.

В очите му блесна странно пламъче и той се обърна към по-младия мъж до себе си.

Той също бе висок, дори на фона на червенокосия гигант. Стоеше с леко разкрачени крака, сякаш да устои на люшкането на пода. Поклони се бегло и за миг лицето му се скри от погледа й, но Ета вече го бе зърнала и този едничък поглед й бе достатъчен, за да запечата образа му в паметта си. Носът и бузите на червенокосия руменееха, изгорели и напукани от слънцето, а кожата на младия бе наситенокафява, като целуната от слънцето. Изглеждаше сякаш е озарен отвътре от топлото сияние на разпалена камина.

От разстояние лицето му изглеждаше сурово, безстрастно, като издялано от камък. В мига, преди да се изправи, погледът му се впи в нея и тя се вгледа по-внимателно, видя белезите по скулите, следите от прорезни рани и наболата брада по изсечената челюст — все доказателства за бурен живот. А сетне и бледа усмивка.

С известно закъснение Ета осъзна, че я чакат да отговори.

— Ъм — едва успя да пророни. — Привет.

Неколцина от мъжете запристъпваха от крак на крак с доволни изражения. Други я изгледаха объркано.

— Привидение ли? — учуди се един и вдигна поглед към небето.

Ета се надигна на лакти и ги изгледа стреснато. Всички ли говореха с такъв акцент — звучеше й като британски. На фона на меко леещите се звуци, собственият й акцент звучеше твърдо и рязко.

Старомодни дрехи. Старомоден акцент. И като че ли… Старомоден кораб?

Изправи се с мъка до седнало положение и погледите на мъжете неочаквано се плъзнаха от лицето й към… Тя си пое рязко дъх и побърза да обгърне тяло с ръце. Роклята й бе срязана през средата и полуизсъхналата, плътна материя започваше да се смъква настрани.

Младият мъж й подхвърли тъмносин жакет. Вълната ожули студената й кожа и Ета с мъка удържа порива да зарови лице в плата, да се скрие. Жакетът миришеше на мъж, или поне така, както си представяше, че миришат мъжете — на пот, на кедрово дърво, на алкохол и море.

— Госпожо, добре ли сте?

Младежът, който седеше на известно разстояние от нея, бе толкова дребен, така незабележим, в сравнение с останалите, че до този момент не го беше забелязала. Наблюдаваше я изпитателно, с вирната брадичка, през кръгли, абсурдно малки телени очила, кацнали на носа му. Предната част на странните му панталони бе подгизнала, също и дългите до коленете чорапи и обувките с катарами и Ета бе обзета от ужасното чувство, че не е изключено да е повърнала върху него.

Лицето на юношата се изопна под погледа й. Едната му малка длан се вдигна и усука бялата кърпа, вързана под брадичката му, другата приглади косата му. Ръцете му бяха чисти, със съвършено оформени нокти, което й се стори твърде странно, предвид, че бяха на… на…

Кораб.

Завладяна от паника, Ета скочи на крака. Жакетът не можеше да спре погледите, а и не би могъл да я защити от оръжията им, но въпреки това се радваше, че се е загърнала.

— О, господи… — пророни тя.

Кораб. Та нали вече го бе видяла — преди платната да полетят към палубата и да я съборят. Преди гърбът й да удари ледената вода и глезенът й да се изкълчи, докато се мъчеше да рита. Всичките уроци по плуване в спортния център на Деветдесет и втора улица се оказаха излишни. Пръстите й бяха твърде премръзнали, зрението — твърде помрачено, за да успее да се измъкне от мрежата. Усетила бе болка, силна болка — в главата, в гърдите, във всяка частица от тялото си, разкъсващо се от болезнената потребност да диша.

Едва не се удавих.

Ета отмести поглед от юношата с телените очилца към онзи, дето бе проговорил, мъжът с тъмните, строги очи. Наблюдаваше я спокойно, сякаш я предизвикваше. Думите проникнаха в съзнанието й така ясно, сякаш ги бе изписал върху голата й кожа с дългите си пръсти.

Това ти ли си?

Мъжът скръсти ръце и изправи гръб, инстинктивно изопнал крака, за да устои на люшкането на океана.

Океана.

А не музея.

И не Ню Йорк.

Не се виждаше суша.

Само два високи дървени кораба.

И мъже… с костюми.

Костюми бяха. Нямаше начин да не са костюми.

Много добре знаеш, че не са. Ета се опита да преглътне и се сети за концерта. При тази мисъл сърцето й трепна, дробовете й се свиха. Алис е мъртва. Аз… музея… момичето…

Червенокосият мъж разбута останалите.

— Момичето е добре, а нас ни чака работа — обяви той, като направи знак на двамина плещести мъжаги. От брадите и главите им липсваха цели кичури, сякаш бяха опърлени, а и двамата бяха голи до кръста. Уви, ефектът от внушителните им мускули се губеше поради факта че Ета ги надушваше от близо три метра разстояние. — Господин Фелпс, господин Билсуърт, моля да придружите пленения екипаж до трюма. И се погрижете дърводелците незабавно да се захванат за работа.

— Да, капитане.

Тези мъже… до преди малко бяха воювали, нали? Не просто бяха воювали, а се бяха избивали.

Онзи каза да свалят хората в трюма — помисли си Ета. — Ще ги заключат.

Защо? Защото са от вражеския кораб? Къде, по дяволите, съм попаднала? Как се озовах тук вместо в музея?

— Ела тук, миличка — каза мъжът — капитанът — и протегна ръка, на която липсваха два пръста. Ета не знаеше дали да се довери на инстинкта си. Сърцето й трепна уплашено при вида му — толкова едър и целият в кръв. Но пък в жеста не се долавяше нищо заплашително, в думите му нямаше закана. Тя тръсна отново глава, за да прогони тази нелепа мисъл, преди да е направила нещо необмислено, като например да смъкне гарда. Ако възнамеряваше да я хване, щеше да му се опълчи с цялата нюйоркска решителност, която й бе останала. Огледа се за нещо остро.

— Не се страхувай, миличка — продължи мъжът, без да сваля ръка. Меки очи. Мек глас. Идеален за подмамване на нищо неподозиращи наивнички към ненавременната им смърт.

— Не ме наричайте миличка! — озъби му се тя.

Мъжът се покашля в опит да прикрие смеха си, но напразно.

— Хайде, не ни мислете за негодници. Ако някой се опита да ви нарани или ви хвърли непристоен поглед, ще се озове във водата да пасе раци от кила.

Непонятно защо Ета му повярва. Все пак, ако искаха да я убият, едва ли щяха да я извадят от водата.

И въпреки това тази мисъл ни най-малко не я успокои.

Не разбираше кои са тези хора, а ако съдеше по израженията им, и те бяха точно толкова изумени от присъствието й, колкото и тя от тяхното. Ако изобщо някой знаеше какво се случва и къде се намират, то това бе момичето под палубата — онова, дето я бе бутнало през блестящата, въздушна порта в музея.

— Негодници? — повтори Ета невярващо. — Вие какво… да не играете пирати?

Младият мъж я погледна докачено, но червенокосият сви небрежно рамене.

— Точно тъй, пирати. При това законни, макар да подозирам, че Негово Величество е на друго мнение. Онзи кораб там — той посочи кораба, който лежеше успоредно на техния. Безброй въжета и куки придържаха единия към другия — е капер, оборудван в Ню Лондон, Кънектикът. Нарича се „Чалънджър“. А този тук пленихме.

Така значи. Ета се насили да кимне. Ама разбира се.

Останалите на палубата мъже се захващаха за работа, щураха се напред-назад като мравки, заети да градят наново разрушената си колония. Мъкнеха дъски и греди нейде от дълбините на кораба, а също и от другия. Едни изчезваха под палубата, все още облени в кръв, други се появяваха, превързани и бинтовани. Стомахът на Ета се гърчеше мъчително и тя едва се сдържаше да не забие нокти в подаденото й палто и да раздере шевовете, само и само да направи нещо. Нещо различно от това да наблюдава безпомощно.

Не си безпомощна. Това че си повалена не означава, че си сломена. Трябваше просто да… да се ориентира в обстановката. Да си възвърне равновесието или каквото там обичаха да казват пиратите.

А тези тук тъкмо разчистваха палубата от…

Мъртви тела. Кажи го, Ета. Мъртви тела.

Алис. Те ли я бяха ранили?

Убили — поправи я същият вътрешен глас.

Ета извърна очи към водата, за да не гледа грозната сцена — как моряци с каменни изражения чевръсто прибират разкривените, безжизнени тела… и части от тела… в конопени чували. На хоризонта не се виждаше дори петънце. Нямаше земя. Нямаше и други кораби. Само искрящата синева на водата, която започваше да тъмнее ведно с небето. Само тя, тези кораби, тези мъже и тези тела. Пяната, която плискаше по палубата, бе порозовяла от кръвта.

Едва успя да се добере до перилата и да се наведе над потъмнялата вода, преди да повърне. Стисна очи и се опита да изтласка образите, които лепнеха в съзнанието й като колофон по лък. Когато най-после спря да повръща, цялата трепереше от изтощение, а също и от смущение.

Но се чувстваше по-добре. Олекнала.

— Госпожо…

Обувките й отдавна бяха изчезнали, ако изобщо са били на краката й. Босата й пета се плъзна върху нещо остро и метално и тя се вкопчи в мисълта, че най-после разполага с оръжие. Куката с множество зъбци бе голяма почти колкото главата й и тежеше два пъти повече. Ета едва успя да я вдигне във въздуха, без да я изпусне.

— Госпожо, моля ви — обади се червенокосият и завъртя очи към небето. — Бих предпочел да умра от харпун, отколкото от абордажна кука. На момчетата, дето ще чистят след мен, ще им е далеч по-леко, повярвайте ми.

— Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите. — По-младият мъж стоеше на мястото си, скръстил ръце пред широките си гърди. На нея ли говореше?

Едва тогава Ета забеляза, че и неговите дрехи са подгизнали като нейните.

Глупачка. Как, мислиш, си се озовала обратно на палубата?

— Аз не… вие ли ме… спасихте? — попита тя.

— Струва ми се, че отговорът е очевиден — отвърна мъжът остро.

Червенокосият се обърна към по-младия и закри с рамене изражението му от погледа й. След това се врътна отново към нея и й смигна.

— Не му обръщайте внимание. Позволено му е да се държи любезно само един ден в годината, а този ден, уви, вече отмина.

Другият кимна рязко вместо поклон и се представи:

— Николас Картър. На вашите услуги, госпожо. А това е капитан Натаниел Хол. Ще имаме ли удоволствието да научим и вашето име?

Ета се поколеба. Погледна ги отново — първо единия, после другия. Капитан Хол бе сплел пръсти зад гърба си и продължаваше да се усмихва дружелюбно.

Ситуацията бе толкова необичайна, а и Ета все още не бе сигурна дали сънува, или умът й е помрачен, че този въпрос я накара да се замисли.

Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите. При спомена за тия думи ръцете й се вкопчиха неспокойно в жакета. Тя поизправи гръб, взела решение.

Каквото и да се случваше тук, важното бе да оцелее, а в този момент като че ли бе по-разумно да прояви известна вежливост.

— Казвам се…

— Хенриета! — викна нечий глас. — Къде си? Хенриета?

— Хенриета? — повтори капитан Хол.

— Ета — поправи го Ета и се огледа за източника на виковете. — Ета Спенсър.

Момичето се появи сред облак шумолящ зелен плат и разчорлени тъмни коси. Лицето й, и без това бледо, съвсем пребледня и доби зеленикав оттенък при вида на гледката, която се разкри пред очите й. Запристъпва бавно през локвите кръв, които все още не бяха почистени от юнгите с кофите.

Ето я и нея. Значи не беше плод на трескавия й мозък.

— Госпожо — обади се дребният млад мъж с очилцата. — Успокои ли се стомахът ви?

Ета надуши миризмата на повръщано, забеляза потта, избила върху челото и горната устна на момичето. Кръвясалите му очи се впиха в нея.

— Толкова ме уплаши! — изохка то.

Ета се принуди да протегне ръце, за да я задържи да не падне, а също и за да й попречи да се приближи твърде много. Девойката бе по-дребна от нея, но изглеждаше по-висока заради вдигнатата коса, макар прическата й да бе започнала да провисва настрани. Широките поли на роклята й се люшнаха напред. Отблизо, на фона на бръшляненозеления плат, лицето й изглеждаше още по-болезнено бледо.

Съмнявам се. Ета понечи да се измъкне от хватката и усети как в ръката й се впиват нокти. Кафявите очи на момичето бяха обрамчени с гъсти, тъмни мигли, устните — разтегнати в усмивка, едновременно подигравателна и безмилостна.

Предупреждението бе ясно: Да не си гъкнала.

Ета впрегна всички сили, за да запази самообладание. Вече бе отворила уста и острите думи бяха готови да се търкулнат от езика й, но се насили да замълчи.

Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите.

Това момиче знаеше какво се е случило. Знаеше къде се намират. Единствено от нея можеше да изкопчи информация, а това щеше да й се удаде само ако си държи устата затворена, а ушите — наострени.

И без това знаеш какво се случи. Тази тук те бутна. Ета въздъхна шумно и извърна лице към морето. Не беше сигурна дали няма да издаде смущението си.

— Ама наистина — продължаваше момичето, — излишно се паникьосваш. Нали ти казах, че всичко ще е наред! Тези господа не биха навредили на нас, пътничките.

— Звънтенето на саби може да разклати и най-здравите нерви — отбеляза капитан Хол. — Госпожице…

— О!… София Айрън… ъ, Спенсър — момичето направи лек реверанс и Ета забеляза, без особено състрадание, че залитна леко, стисна за миг очи и притисна юмрук към корема си. — А това… това е сестра ми.

Страда от морска болест.

— Нима? — Устата на Николас се изви презрително. — Действително, приликата е очевидна.

Озадачена от тази размяна на реплики, Ета едва не ахна, когато забеляза реакцията на София — при вида на Николас вежливата й маска се смъкна за миг, разкривайки неприкрито отвращение. Всичко трая само секунда, но Ета не би могла да го забрави.

Капитан Хол изгледа накриво Николас, сетне се обърна към младия мъж с очилата.

— Ще бъдете ли така добър да ни кажете и вашето име, а също и името на кораба?

— О! Разбира се. Корабът се казва „Ардънт“ — отвърна момчето. — А аз съм Ейбрахам Гуд, помощник на корабния лекар, а от днес ваш най-покорен слуга, господине.

— Твърдо си решен да не попаднеш в трюма, а? — подсмихна се капитан Хол. — Готов ли си да обслужваш почетния екипаж, без да се оплакваш?

— За мен ще е удоволствие — отвърна смело господин Гуд и изпъна рамене, при това така решително, че Николас завъртя подигравателно очи.

— Къде е капитан Милбрук? — попита „сестрата“ на Ета, като се огледа. — Сега корабът е във ваши ръце, така ли?

Акцентът й не беше британски. Говореше по-скоро като звезда от черно-бял филм със старателно модулирани гласни и съгласни. Далеч не така, както се изразяваше в музея.

— С дълбоко прискърбие се налага да ви съобщя, че капитанът загина, госпожо — дребният мъж с очилата пристъпи напред. Наложи се да извиси ясния си глас, за да може да надвика тропането на дърводелците.

Николас и капитан Хол си размениха погледи.

— Това май доста те улеснява — отбеляза червенокосият.

Николас сви рамене, но очите му се отклониха към Ета.

— Не искате ли да се върнете в каютата си и да си починете? Днешният ден се оказа сериозно изпитание за вас.

— Да — побърза да отвърне София, преди Ета да успее да отвори уста. — Много разумно от ваша страна. Ще може ли да продължим да ползваме старите си каюти?

— Определено не бих ви сложил в общото помещение с хората ми — отвърна Николас. — Така че нямам нищо против.

Ета се обърна изненадано към него. Значи… той отговаряше за кораба, а не капитан Хол? Това означаваше, че… капитан Хол бе начело на другия кораб, „Чалънджър“, а Николас щеше да поеме командването на пленения „Ардънт“. И мъжете, които бяха вкарали в трюма, бяха оцелелите моряци на „Ардънт“.

София я хвана под ръка.

— Съжалявам за загубата ви — обади се господин Гуд.

Ета вдигна недоумяващ поглед и София отново заби нокти в ръката й.

— Капитан Милбрук бе чичо на младите дами — поясни Гуд като се почеса по главата. София, внезапно припомнила си, че е съсипана, избърса сухите си очи, а през това време помощник-лекарят продължи: — Придружаваше младите дами до Англия след смъртта на баща им и продажбата на плантацията им в Ню Провидънс. Едва преди няколко дни отплавахме от Насау.

Насау? Ню Провидънс? Защо имаше чувството, че не говорят за Ню Йорк, нито за Род Айлънд?

— Ах, какво злощастно стечение на обстоятелствата — отбеляза капитан Хол с учудващо равнодушие.

— Простете неучтивостта ми, но бих… — София преглътна театрално. — Бих искала да отведа сестра ми долу и да ви оставя да си вършите работата. Може би… — внезапен порив на вятъра люшна кораба и тя преглътна отново и стисна очи — … може би господин Картър ще бъде така добър да ни придружи?

Николас я изгледа така, сякаш предпочиташе да си изтръгне ноктите.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той сковано.

София се усмихна сухо и кимна, след което пожела на капитан Хол и господин Гуд приятен следобед. Ета с мъка овладя треперенето на краката си и тръгна след нея. Николас вдигна капака за долната палуба — решетка от тъмно дърво.

Не — помисли си Ета, понеже в главата й нахлу споменът за тялото, за кръвта, за разкривеното лице. — Не ме карайте да се връщам долу…

Но естествено, нямаше избор. София опря длан в кръста й и я бутна толкова силно, че кракът на Ета се оплете в подгъва на роклята й.

— Не се страхувайте, напълно безопасно е — увери я Николас и й протегна ръка. Ета се постара да мисли единствено за топлия натиск на пръстите му, а не за острия наклон на стълбата, за миризмата на кръв и барут. Стълбата всъщност не беше стълба, а поредица от стръмни, тесни стъпала. Ета вдигна полите на роклята си с едната ръка, а с другата се вкопчи в ръба на отвора над главата си. При всяка крачка мокрите, груби дипли се оплитаха около глезените й.

И все пак успя да се удържи да не падне, а също и да не стисне ужасено очи. Въздухът все още тежеше от пушек, но този път мъглата не беше непрогледна. Успя да огледа дългата долна палуба. От квадратните отвори в стените, към които моряците бутаха тежки оръдия и ги привързваха с въжета, струеше светлина. Не можеше обаче да различи какво има в дъното на коридора — там бяха опънати платнени завеси, които криеха нещо.

Накрая събра смелост да погледне и в краката си и с облекчение установи, че някой е преместил тялото. Същият някой бе изтъркал и последната капка кръв така усърдно, че дъските бяха с един нюанс по-бледи от съседните. Тук долу ремонтната дейност кипеше с пълна пара. Отломките бяха изметени към стените, а онези от мъжете, които не кърпеха стените, ровеха из купчините и хвърляха безполезните парчета дърво и неизползваемите късове стъкло през амбразурите, зад които вълните само чакаха да ги погълнат.

Тя отстъпи към стената, за да направи място на другите двама, които слизаха след нея по стълбите. Петата й отново опря нещо студено — на пода, току до стената, блестеше малък нож за масло. И преди да осъзнае какво прави, ножът се озова в ръката й, притиснат плътно в гънките на роклята.

Какво правиш — скара се сама на себе си. Стисна здраво лекия нож и обгърна с пръсти гравираната метална дръжка.

Опитвам се да се защитя.

Какво като не знаеше как да го използва? Пък и надали бе толкова сложно, трябваше само да държи острието навън. Тя съсредоточи мислите си върху ножа, върху извивката му, върху топлината в дланта си със същата концентрация, с която се захващаше с ново музикално произведение. И едва сега дишането й най-после се успокои.

София бе следващата, която се спусна по стълбите, притиснала корема си с ръка. Чифт кожени обувки, които звучно шляпаха при всяка крачка, оповестиха появата на Николас. Солената вода със сигурност ги бе съсипала, но Ета нямаше намерение да се чувства гузна.

— Не бива да припарвате до общото помещение — обади се той, забелязал, че погледът на София се е спрял върху завесата в дъното на палубата. — Освен ако не искате да използвате тоа… ъ, умивалнята. Там е настанен екипажът. Можете да излизате на чист въздух, когато пожелаете, но едва след като приключим с ремонта, и то само с придружител. И при никакви обстоятелства не бива да пристъпвате в трюма, където държим пленниците.

— Ние… — проговори с мъка София, сетне млъкна, за да се овладее. Очите й пламтяха в мрака. — Ще се постараем да не контактуваме с вас, освен ако не е абсолютно наложително.

— Така и очаквах — отвърна рязко Николас и се обърна. — Ще поднеса извиненията ви за отсъствието на вечеря.

— Сигурно безкрайно се наслаждаваш на цялата работа — озъби се неочаквано София. — Колко бързо се върна червеят, та да се опита да пропълзи обратно. Ако знаех, че ще си ти, никога нямаше да се съглася.

Та те се познават — удиви се Ета. Погледна единия, после другия — очевидната ненавист, изписана на лицето на София, старателно поддържаното равнодушие на Николас и не намери никакво обяснение.

— Ако ви дотрябва нещо от лечебницата или от кухнята — продължи Николас, сякаш София не бе казала нищо, — моля да уведомите някой юнга. С удоволствие ще ви донесе каквото ви е нужно.

— Днес не смяташ да влизаш в ролята на слуга, така ли? — прекъсна го подигравателно София.

В задната част на кораба имаше три врати. Николас отвори първата вдясно и Ета разпозна тясната каюта, от която бе излязла. Но вместо да пусне двете момичета да минат пред него, Николас внимателно огледа помещението, сякаш да се увери, че няма кой да ги чуе. Бяха сами, с изключение на младия моряк, който търкаше дъските с камък.

— Доколкото разбирам — продължи той с тих глас, — сте знаели, че корабът ви ще бъде пресрещнат от друг. Така ли е?

Ета зяпна насреща му. Не, не знаеха. Та нали само преди час — чакай, колко време бе минало от случката в музея?

— Дядо ми явно не разсъждава така трезво както някога — каза София, — щом се е доверил точно на теб.

— А за да избере вас, навярно е бил напълно отчаян — отвърна Николас. — Възложиха ми да ви отведа в Ню Йорк и що се отнася до мен, контактите ни ще се свеждат единствено до това. — Той погледна над раменете им към дъното на палубата. — За да си спестим излишните въпроси, ще е по-добре никой да не заподозре, че не плячката е била целта на нападението. Разбирате ли какво искам да кажа?

Ню Йорк? Тези две думи пробудиха първата слаба надежда в този така объркан ден.

— Чудя се какво ще стане, ако истината все пак излезе на бял свят? — отбеляза с меден глас София. — Какво ли ще си помислят хората ти, ако разберат, че са си рискували живота за награда, която така и няма да видят?

Нещо в тези думи пропука хладнокръвието, което Николас очевидно с мъка запазваше. Той замахна с ръка и с всички сили удари с длан по стената току до главата на София. Сетне се приведе към нея, за да я погледне право в очите.

— Можете да ме оскърбявате колкото си искате, госпожице Айрънуд, да кълнете и ругаете както ви хрумне, но ако още веднъж заплашите охраната ми, обещавам ви, думите ви няма да останат ненаказани.

Айрънуд?

София дори не трепна. Отвърна на заканата му с надменна усмивка, въпреки пребледнялото си лице. Николас отстъпи назад, а очите му горяха. В тишината, последвала тази размяна на реплики и нарушавана единствено от скърцането на кораба, Ета осъзна на какво бе станала свидетел, какво бе открило това момиче: средство, с което да отваря стари рани.

Ако София, омаломощена от морската болест, можеше да бъде такъв опасен съперник, то Ета започваше да се плаши какво ли я очаква, когато момичето се посъвземе.

Разкъсвана между желанието да ги остави да разменят горчиви думи, от които вероятно би могла да извлече някаква информация, и нежеланието да гледа как се препират, Ета притисна отново тъпото острие на ножа в бедрото си, вдиша дълбоко студения, солен въздух и се осмели да ги прекъсне:

— Напълно разбираме — каза тя. — Благодарим ви.

Думите й произведоха очаквания ефект. Николас се обърна към нея и кимна кратко.

— Ще изпратя вечерята ви в каютите. Опитайте се да си починете, госпожице Спенсър.

Ета кимна, без да вдига поглед. Николас тръгна към стълбите и въздухът сякаш се раздвижи, кожата на тила й настръхна под погледа, който й хвърли, преди да се обърне.

Когато стъпките му заглъхнаха, Ета се извъртя рязко към София.

— Какво, по дяволите, става тук?

София се облегна на стената, притиснала опакото на ръката си към устата. При думите на Ета лицето й се изопна.

— Да не си посмяла да кажеш нещо, докато не ти разреша, в противен случай не отговарям за действията си.

Ета бутна вратата на каютата и пристъпи вътре, стиснала топлата дръжка на ножа.

— Искам да знам коя си — настоя тя. В отсрещната стена имаше малко кръгло прозорче, но светлината бе твърде оскъдна.

София приклекна с разтреперани нозе, вдигна отнейде метален фенер и го сложи върху малкото писалище.

Ета се дръпна назад — искаше й се да се отдалечи от миризмата на повръщано и от студения, преценяващ поглед на София. Искаше да облегне гръб на вратата — ако нещата не се развиеха както трябва, можеше да се измъкне и да заключи София в каютата.

Момичето се отпусна тежко на ръба на койката и придърпа ведрото към себе си с крак.

— Проклет кораб, проклет предател, проклето поръчение…

— Обясни ми! — не се предаваше Ета. — Как се озовахме тук и къде сме всъщност? И кои са тези хора?

— Не би трябвало да ти казвам нищо след тази главозамайваща проява на глу… — София потръпна мъчително. — Глупост.

— Ти ме бутна — изсъска гневно Ета. — Направи ми нещо, доведе ме тук!

— Естествено, че ще те бутна — София подсмръкна. — Мотаеше се като теле. Щяхме да се бавим до утре, както се беше разлигавила. Направих услуга и на двете ни.

— Ти ли… — Ета с мъка изговори думите. — … Ти ли застреля Алис? Тя се опита да те спре, така ли?

Мислите й препускаха, опитваше се да навърже защо Алис е била точно там, а не в централната аудитория, нито пък в кабинета на майка й на горния етаж. Така и не бе проверила дали чантата на Алис бе с нея — при други обстоятелства вероятно щеше да реши, че някой се бе опитал да я обере. Но съвпадението бе твърде подозрително. Обяснението бе твърде просто.

— Алис ли? — повтори София неразбиращо. — Онази дъртофелница ли? Нямам представа кой я е застрелял — имаше и други пътешественици от клана, наглеждаха как напредваме. Ако не е бил някой от тях, мога само да се радвам, че не застреляха и нас.

Ета се втренчи в нея неразбиращо. София се изсмя на сащисаното й изражение и в този миг и последната следа от самообладанието на Ета се пропука и стопи.

Тя извади ножа с разтуптяно сърце и цялата разтреперана го притисна в шията на София. Инстинктът надви логиката, състраданието, търпението. Грозното чувство, което пулсираше във вените й, бе непознато, плашещо.

Какво правиш?

София я зяпна изненадано и тъмните й очи се разшириха. Сетне изцъка нетърпеливо с език и рязко се приведе напред към острието, така че на връхчето му се появи капка кръв.

И преди Ета да успее отстъпи назад, София я стисна за китката и избута ръката й. Кожата й бе толкова бледа и гладка, че и лунната светлина би й завидяла. Тъмните й очи пламтяха одобрително. Сякаш Ета бе преминала някакво неизказано изпитание.

Ета усещаше ускорения й пулс. Момичето дръпна ръцете й към гърлото си.

— Тук — каза тя. — Точно тук. Ако прободеш тук, кръвта ще изтече като на заклано прасе, неспособно дори да изквичи, и ще можеш да се измъкнеш. Запомни го добре. — Ета кимна, но от стегнатото й гърло не излезе нито дума. София изкопчи ножа от ръката й и го запокити срещу стената с такава сила, че острието му се заби в дървото и дръжката затрептя.

— На никого не би му хрумнало, че ще направиш нещо такова — продължи София. — Дори аз, глупачката, не го очаквах. Браво на теб. Харесвам хората с дух. Но срещу мен подобен ход няма да ти помогне.

— Хайде, хайде. Виж се само колко ти е зле — Ета направо не можеше да се познае, дотолкова я бе променил гневът, а сега и чувството на безпомощност. Ето така се бе почувствала, докато се давеше, когато гледаше как повърхността на морето потъмнява и се отдалечава с всяка секунда.

София се изправи, вдигна сребърната кана от писалището и изля съдържанието й в малка порцеланова купа, след което наплиска лицето, шията и ръцете си. Когато приключи, изгледа купата с неприязън.

— Мразя този век. Толкова е… примитивен, не мислиш ли?

— Кой век? — прошепна Ета.

— Ама на теб наистина ти е за пръв път, а? Наистина не си знаела? Невероятно. — София вдигна глава и устните й се изкривиха в усмивка. — Познай.

Ета съвсем не държеше да изказва предположението си на глас, но само така щеше да разбере истината.

— Осемнадесети? — каза тя, най-вече заради костюмите. — Довела си ме в осемнадесети век?

Гласът й изтъня от отчаяние.

Кажи ми, кажи ми, просто ми кажи.

— Никой не те е водил никъде — тросна се София. — Чисто и просто умееш да пътуваш.