Александра Бракен
Пасажер (12)

Единадесет

Ета дойде на себе си сред симфония от разбиващо се стъкло. Чу трясъка, част от секундата преди да усети как острите късове се впиват в кожата й. Болката я остави без дъх, а светът около нея се разми като пясък. Точно когато реши, че е успяла да се вкопчи в реалността, образите и възприятията отново избеляха и изчезнаха. Тялото й пулсираше, а съзнанието й отчаяно се бореше, за да не потъне отново в небитието. Усещането за смазващ натиск не я напускаше дори след като повърна.

Сега разбираше защо не помни какво се бе случило онзи път със София, защо нямаше представа как се е озовала на кораба.

Недей — тя се улови с всички сили за тази дума и се насили да отвори смъдящите си очи. — Не губи съзнание…

Тялото й като че ли бе заклещено и усукано като парцалена кукла между обгорели греди и останки от прозоречна рамка. Размърда се предпазливо, раздвижи крайници, докато краката й опряха в земята. Чу се раздиране на плат и десният й ръкав се отдели от роклята при рамото. В мига, преди коленете й да рухнат под тялото и всичко отново да потъне в мрак, под кожата й плъзна неестествена студенина и вледени жилите й. Бузата й удари цимента, но Ета не усети нищо.

Първото, което усети, бе топлината, сетне — нежния натиск на нечие докосване. Боляха я краката и гърбът, но по-мъчително от всичко бе паренето на скулата — цялата дясна половина на лицето й смъдеше като ожулена. През полуспуснати клепки зърна тъмна глава, приведена над тялото й, усети пръсти, които почистваха калта и кръвта от дясната й ръка. Лицето на Николас бе изопнато и разтревожено и гърлото на Ета рязко се стегна, когато поднесе ръката й към устните си, сякаш да я целуне, а топлият му дъх опари кожата й. В последния момент Николас поклати глава и внимателно положи ръката й върху корема й. Въпреки болката, която вилнееше в тялото й, въпреки болезненото остатъчно пулсиране на прохода, Ета усети острото пронизване на разочарованието.

И в този момент се сети какво се бе случило.

Обзета от паника, опита да раздвижи крака, да ги свие под себе си. Щом Николас беше тук, значи… значи не бе успяла да се измъкне. И Айрънуд знаеше, че се е опитала да избяга. А майка й….

Щеше да я убие.

Не биваше да тръгва, трябваше да прояви по-голяма предпазливост. Какъв смисъл от всичко, ако Сайръс се отметнеше от обещанието си и погубеше майка й, докато Ета бе на векове и континенти от нея.

Трябваше да рискувам, трябваше да избързам, да изпреваря крайния срок.

Но когато стисна клепачи, съзнанието й услужливо извика най-страшния образ — безжизнените очи на майка й.

Така беше по-добре. По-добре бе да тръгне без разрешението, отколкото да чака със скръстени ръце, докато времето безмилостно тече. Струваше й се, че дори въздухът вибрира и тиктака, и неумолимо отмерва времето.

— Госпожице Спенсър? — гласът на Николас отекна в ухото й. — Чувате ли ме?

Ета отвори очи. Видя лицето му, нащърбените останки от рухналия таван и къс синьо небе над него. И като не знаеше какво да каже, смотолеви единствено:

— Привет…

Облекчението, изписало се за миг на лицето му, се смени с раздразнение.

— Осъзнавате ли, че можехте да загинете или нещо по-лошо? Какво, по дяволите, ви щукна? Помислихте ли изобщо какво правите?

— Гледайте… си… работата — изсъска Ета, на свой ред подразнена.

Трябва да се изправя… да намеря уреда… да се добера до мама…

Но краката отказваха да й се подчинят.

— Би трябвало да ви удуша за тая работа — не млъкваше Николас. — Боли ли ви нещо друго, освен бузата и ръката? Почистих порязаното, доколкото можах…

Ета поклати глава. Като се изключеха драскотините, се чувстваше добре. Горе-долу.

— Вие ми се свят.

Николас си пое остро дъх.

— Това е нормално, преминаването през проходите винаги е придружено със замайване. Ще свикнете и ще стане по-леко. Но за момента ще трябва да стиснете зъби и да потърпите.

— Ооотвратително… — Ета се опита да пъхне ръце под тялото си, да се избута до седнало положение.

Като се изключеше недоволството, което сякаш струеше от цялата му същност, Николас изглеждаше напълно невъзмутим. Посегна да й помогне, но тя се извъртя и плъзна тяло по прахоляка и отломките, докато гърбът й опря в стената. Изражението му мигом охладня и Ета неочаквано усети чувство на вина. Ако изобщо беше възможно, сега се чувстваше още по-зле.

— Опитахте се да избягате — заяви Николас. — Изключително глупаво от ваша страна. Наистина ли си мислите, че влиянието на Айрънуд се простира само до осемнадесети век? Ако не друго, да бяхте помислили поне за майка си! Ако разбере, че престъпвате волята му, наистина ще я убие.

— Оставих бележка на… на София, написах, че трябва да тръгна веднага, понеже няма никакво време… — Ета поклати глава. Надраскала бе бележката на лунна светлина и бе изчакала само колкото да се увери, че пазачът пред вратата им е задрямал. — Не мога да си позволя да губя време. — А и никак не държа Айрънуд да знае накъде съм тръгнала. — Не разбирате…

Знаеше, че рискува много, че твърде наивно разчита Айрънуд да не посегне на майка й, ако тръгне без разрешението му, за да „спази срока“, както бе написала в писмото. Но нещо й нашепваше, че старецът разполага с начин да следи придвижването й във времето. Нужна й бе известна преднина, за да си стъпи на краката и да си спести „опашката“ — този, който да докладва през кои проходи е минала. За съжаление, не беше предвидила „проходната болест“.

Нито присъствието на Николас.

— Тогава ми обяснете! — отвърна той тихо, строго. — Обяснете ми защо рискувате живота й, а също и вашия собствен, и се хвърляте с главата напред без провизии и без каквато и да било подготовка! Не ви смятах за такава глупачка!

Ета стисна зъби и го изгледа гневно. Ръката й бе изтръпнала болезнено, но въпреки това се протегна и заопипва земята около себе си — търсеше торбата с разни полезни вещи, които бе „взела назаем“ от сандъка в стаята на София.

Изглежда, бяха в някакъв коридор — всъщност коридор може би не беше точната дума. Сводестият каменен таван беше осеян с разбити капандури, между които на равни интервали висяха фенери. Покрай стените имаше магазинчета — виждаха се счупени столове, обувки, изхвърчали през разбитите витрини. Прозорчетата над златисто-черните входове на магазините зееха разтворени.

— Ето — каза тя и посочи кожената торба, изхвръкнала на известно разстояние. — Не съм т-т-тръгнала н-неподготвена.

Какво се беше случило тук? Като че ли бе избухнала бомба, а и всичко бе влажно, като че ли пожарът бе угасен съвсем неотдавна. Къде съм — помисли си тя и усети острите зъби на паниката. Чуваше неясни гласове, отсечените гласни на английски акцент, но не можеше да разбере какво говорят.

Николас пъхна ръка в торбата:

— Ножици, хармоника с инициалите на София, огледало, няколко златни монети, писмото на майка ви, също и…

Ета се подсмихна.

— … дамско поддържащо бельо, ябълка и револвер — приключи той и затвори торбата. София не разполагаше със съвременно „поддържащо бельо“, така че Ета разчиташе намереният в сандъка й вариант да свърши работа.

— Че какво друго ми е нужно? — попита тя невинно.

— Да речем вода? Карти? Списък с известните проходи? Подходящи дрехи? Муниции за револвера? Знаете ли изобщо как да го ползвате?

Хм, тук вече я хващаше натясно.

— Ако се опитате да ме върнете, ще…

— Какво, госпожице Спенсър? — Николас приклекна пред нея. — Ще ме изгледате лошо?

Пръстите на Ета сграбчиха парче стъкло и тя го протегна заплашително пред себе си. Изражението на Николас се смени, очите му потъмняха, спряха се първо на импровизираното оръжие, след това на лицето й. Твърдо решена да не свежда поглед под укорителния му взор, тя се вторачи предизвикателно в него, макар да усещаше колко абсурдно изглежда, при положение че едната й буза е два пъти по-издута от другата.

Николас пръв сведе поглед, а изражението му омекна. Приседна и извади сгъната носна кърпа.

— Пак се порязахте, пирате.

Ета изчака още малко, сетне пусна стъклото и му позволи да притисне топлата тъкан върху дланта й. Загледа втренчено как едрата му длан обгръща нейната. Нещо стегна гърдите й, докато търсеше правилните думи.

— Защо не ми казахте? — прошепна той. — Накарахте ме да ви обещая, че няма да си тръгна, без да се сбогуваме. Не можахте ли и вие да направите същото за мен?

— Съжалявам. — Точно за това изобщо не се беше сетила. Страхът сграбчи острието на вината, което дълбаеше в корема й, и го завъртя мъчително. — Не исках да губя дори секунда, при положение че би могъл да направи нещо на мама, да я убие. Разчитам да е достатъчно умен, че да не я закача, докато не се върна с астролабията. Ако й направи нещо, няма да имам какво да губя, нали така?

Николас кимна.

— Ще намери друг начин да ви нарани.

— Но не и да ме мотивира. Освен това… — Ета се поколеба, не знаеше дали да му каже за другия си мотив. — Нали ви казах за Алис — трябва да го направя, трябва да се върна при нея.

Николас седна обратно и вдигна поглед към небето. Това като че ли бе дежурният му жест, когато искаше да си събере мислите — да скрие мислите си.

— Ета, не можете да я спасите.

— Разбира се, че мога — настоя тя, но сърцето й запрепуска, когато видя изражението му — вината, съчувствието. — Трябва само да се върна…

— И да промените миналото? — довърши той вместо нея. — Да измените хода на времето?

Ета вироглаво стисна зъби.

— Не ме интересува — ни най-малко! Айрънуд от години си играе с миналото. Толкова ли не мога да спася един-единствен живот?

— Не, Ета, чуйте ме — прекъсна я Николас. — Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.

Ета неволно се дръпна назад, по-далече от него, по-далече от думите му.

— София не ви ли обясни? Не можете да кръстосате пътища с предишното си „аз“, не можете да съществувате два пъти на едно и също място, по едно и също време. Времето няма да го допусне, ще ви изхвърли обратно през прохода, преди да успеете да преминете — продължи той тихо. — Затова е толкова важно пътешествениците да си водят дневник, за да записват датите и годините, които вече са посещавали.

Ета се почувства сякаш я бе залял с ледена вода. Ребрата й се свиха болезнено. Значи нямаше да може да използва прохода и да се върне към момента, преди да застрелят Алис? Нито пък в който и да е друг месец или година преди това, така че да я предупреди? Само защото някаква версия на самата нея вече съществуваше.

— Не ви ли обясни, че проходите свързват отделни години, а не дни? — не млъкваше Николас.

— Какво искате да кажете? — прошепна Ета.

Изражението му омекна.

— Ясно. Не ви е казала. Дори да намерите друг пътешественик, който да премине през прохода и да я спаси, ще се наложи да чакате цяла година, за да ви се удаде възможност. Представете си всяка година като ручей, а всички ручеи текат успоредно един на друг, в една и съща посока, а ние прескачаме между тях. Напуснахме Манхатън на двадесет и втори септември 1776 година. Пристигнахме тук пак на двадесет и втори септември, но вече в друга година. Разбирате ли?

Ета кимна, а сетне дълго време не можа да продума. Не може да няма начин. Не е възможно нещата да приключат така. Алис не можеше да умре, не и заради нея.

Мама ще знае какво да направи.

— Празна страница… — произнесе тя бавно. — Значи това е имал предвид Айрънуд. Не защото не знаех нищо, а защото не съм пътувала никъде. И вероятността да се засека със себе си е твърде слаба. Нали?

Николас кимна и докосна лакътя й.

— Сега разбирате, нали?

Ета вирна брадичка.

— Разбирам, че винаги има друг вариант, друг начин, трябва само да се огледаш.

Николас се засмя тихо и затвори очи.

— Сигурен бях, че ще кажете нещо такова.

— Чакайте… — сепна се Ета. — Господи, Айрънуд няма ли да побеснее, че сте тръгнал след мен?

Та нали му беше забранено да пътува — заточили го бяха, както сам се бе изразил, а отсъствието му едва ли щеше да остане незабелязано.

— Тревогата ми за вас надделява над страха ми от него — отвърна простичко Николас. — А и нали ви обещах? Че ако побегнете, ще ви последвам.

Но ако се опитате да се измъкнете сама, знайте, че ще ида и накрай света, за да ви върна.

Думите увиснаха във въздуха, неизказани. Върху главите им се посипа облак пепел и Ета, без да се замисли, протегна ръка и бръсна прашинките от косата му. Николас притвори очи, наклони се към ръката й и пръстите на Ета потрепериха.

— Разчели сте писмото от майка ви. И не ми вярвате… — подхвана той. — Смятате, че съм един от тях, нали?

— Не! — възмути се Ета. Вярно, че се бе съгласил да работи за Сайръс и да я отведе в Ню Йорк, но въпреки това не беше като тях, нали така? Понесъл бе толкова неправди. Не искаше да го въвлича в поредните интриги, нито да стане повод за нови нещастия.

— Напротив, мислите го — настоя той. — След всичко, което ви разказах.

Ета облегна глава на стената. Николас бе в състояние да прозре мислите й само с един поглед. Но ето какво искаше тя — искаше да го накара да разбере, че няма намерение да действа безразсъдно. Искаше да е на нейна страна.

Искаше да научи всичко, което Николас знаеше за семейството. За пътуването във времето. Но нима това не беше двуличие — да го подложи на изпитание, да провери дали все пак ще тръгне с нея, а след това да го остави да понесе последствията?

— Мога ли ви имам доверие? — прошепна тя. — А вие на мен?

Николас кимна.

Ета си пое дълбоко дъх.

— Действително знам как да разчета писмото — призна тя. — И смятам, че Сайръс лъже, или поне не казва цялата истина.

Устните му се разтвориха от изненада, единствената промяна в маската му.

— Какво ви навежда на тази мисъл?

— Майка ми не я е откраднала — отвърна Ета. — Няма значение какво твърди Сайръс. Смятам, че уредът, астролабията, е принадлежала на клана Линдън. — На нейното семейство. Което в момента се свеждаше единствено до нея и майка й. — И те, или поне майка ми, са носели отговорност за него.

— Възможно е действително да им е принадлежал — съгласи се Николас, след като помълча известно време. — Доколкото разбрах от Джулиън, всеки от четирите клана — Айрънуд, Джакаранда, Линдън и Хемлок — е притежавал по една астролабия, но три от тях са се изгубили или са били унищожени преди около век. Айрънуд смята, че след като е Велик господар на всички семейства, всички астролабии му принадлежат, независимо кой е първоначалният им собственик.

Ета кимна. Интересно какво друго бе отнето от семейството й — какви реликви, тайни и истории бяха асимилирани от клана Айрънуд. Може би майка й знаеше.

Може би биха могли да си възвърнат част от тях двете заедно.

Но само след като надхитриш стареца, спасиш майка си, спасиш Алис и се представиш достойно на дебюта идния месец.

— А това писмо — явно е знаела, че нещо ще се случи, иначе защо ще го пише? — замисли се Ета на глас.

Николас обгърна колене с ръце.

— Е, ще можете да я попитате, когато върнем астролабията на Айрънуд и той я освободи.

Ета примигна неразбиращо.

— Вие… каните се да дойдете с мен?

По лицето му пробяга някаква силна емоция, но Ета така и не успя да я разгадае, понеже Николас побърза да извърне поглед.

— Не бих могъл да ви оставя да се мъчите сама, без да ви предложа помощ — изсумтя той. — Виждам, че не се радвате особено, но имайте предвид, че съм обучаван в продължение на години. А вие едва сега започвате. Да се нуждаете от помощ или от защитник, не е слабост.

— Не ми трябва защитник — възрази Ета. — Трябва ми партньор.

При тези думи Николас, който се бе обърнал да огледа разрушенията, рязко се извърна към нея. Устните му се разтвориха от изненада.

— Партньор… при какви условия?

Нали и по-рано си имал партньор — понечи да каже Ета, но се спря. София бе споменала, че Николас се явявал по-скоро като прислужник на Джулиън, нещо като камериер, и макар Ета да бе отдала пренебрежителния й тон на присъщите й жестокост и надменност, лицето на Николас издаваше истината. Заболя я сърцето при мисълта какъв жребий му бяха отредили, а също и че автоматично бе предположил, че и тя му предлага същото.

— Ще се пазим един друг. Ще си говорим на малки имена. И няма да имаме тайни. — Като се изключеше тайното й намерение да скрие астролабията от Айрънуд, стига да й се удадеше сгоден случай. — И най-вече…

— Ще подклаждаме общата си ненавист към Айрънуд?

Ета се усмихна, макар в главата й се прокрадна съмнение.

Ами ако Айрънуд накаже Николас, задето не съм върнала астролабията?

Не можеше да мисли за това сега. Всичко зависеше от това кога и дали изобщо ще намерят астролабията. И все пак, приемеше ли помощта му, трябваше да приеме и последиците — Николас рискуваше да си навлече гнева на стареца.

— Изборът си е мой. Сам решавам за себе си — прошепна той, сякаш чул мислите й.

— Добре — невидимото въже, пристегнало сърцето й, рязко се отпусна. — Преди да се ориентираме накъде да поемем, имаш ли представа къде се намираме?

Николас се изправи на колене и й хвърли сърдит поглед.

— Не успях да се огледам, понеже първото, което видях, бе твоя милост в локва кръв.

— Няма никаква локва — възрази тя и потърка подутата си буза. Николас протегна пръсти, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и дръпна ръката й от бузата.

— Не я пипай — каза и прокара пръст, лек като перце, по драскотината. Ета затаи дъх и задиша едва когато ръката му се отмести. — Сега вече приличаш на истински пират — каза той с усмивка. — Но все пак трябва да купя дрехи и провизии. Ще се оправиш ли, ако те оставя сама за няколко минути? Няма да се бавя, обещавам.

Ета отвори торбата, която бе приготвила набързо, разрови съдържанието и измъкна малката кадифена кесия със златни монети.

— Майка ми може и да не е крадла, но аз нямам подобни скрупули — каза тя и му я подаде.

— Бих казал, че напълно си ги заслужила — Николас претегли кесията на ръка, — като се има предвид какво те принуждават да правиш.

Сетне тръгна между нападалите камъни и стъкла. Преди да свие зад ъгъла, погледна през рамо. Ета улови погледа му и му махна да побърза. Смехът, който отекна между камъните, я стопли като глътка горещ чай.

Останала сама, тя се огледа и най-после се изправи. Стената зад гърба й бе достатъчно здрава, за да й послужи като опора, докато си проправяше път през купчините стъкло и подгизнало, обгоряло дърво. Табелите бяха на английски, а ако съдеше по миризмата и обстановката, доскоро тук бе бушувал пожар.

Върна се на предишното място и се сгуши до стената, та да е скрита от поглед. От време на време дочуваше гласове и далечното ръмжене на двигател. Наведе се напред, за да надникне към улиците от двете страни на дългата галерия. Мина яркочервен автобус, а след него две млади жени, облечени в елегантни костюми с малки шапчици на главите. Ета огледа старомодната си рокля. Корсетът я убиваше повече от всякога.

Англия — помисли тя, смаяна. По всяка вероятност Лондон. А модата… петдесетте години? Или…

Не.

Погледна отново разрушените стени, следите от пожар, униформените мъже, които тъкмо минаваха край отсрещния край на галерията.

Та тук бушуваше война.

Втората световна война.

Николас потвърди подозренията й, когато се завърна, стиснал пакет с дрехи под мишница. Преоблякъл се бе в колосана риза, панталони и елегантни обувки с връзки. Интересно какво обяснение бе дал за бричовете, чорапите и жакета, с които бе влязъл в магазина.

— Не бях съвсем сигурен за размера… — подаде й синя рокля и елегантно сако в същия цвят. Ета я огледа — остро деколте, скромна дължина, къси ръкави — и прокара пръсти по дантелата.

— Прекрасна е, благодаря. — Май щеше да й е широка в талията, но имаше колан, с който да я пристегне. — Каква е ситуацията навън?

Николас мълчеше и я гледаше втренчено как се мъчи да разкопчае роклята. След няколко безуспешни опита, Ета, изчервена, се прокашля многозначително. Николас се извъртя стреснато и тя най-после изхлузи роклята през главата си.

— Навсякъде разчистват отломките от снощните бомбардировки, търсят оцелели. Всеки момент ще дойдат и тук, така че трябва да побързаме.

И Ета бе на същото мнение, но припряността никак не й помагаше да разплете връзките на корсета. Издраните ръце я боляха, а пръстите й трепереха.

— Съжалявам — измърмори тя. — Трябва ми малко помощ…

Николас се извърна към нея, но моментално обърна лице към стената. Ета усети как по лицето и гърдите й плъзва червенина. Корсет и почти прозрачна камизола. Трябваше поне да скръсти ръце на гърдите.

Николас въздъхна и се обърна. Ета проследи бързите, уверени движения на мазолестите му пръсти, като се заставяше да не се прикрие с ръце, докато връзките най-после не се разхлабиха. Широките му рамене препречваха погледа й. Беше толкова близо, че ако се наклонеше леко напред, можеше да притисне лице о местенцето между шията и раменете му, и за миг й се стори, че ако не се подчини на желанието, ще остане завинаги в плен на могъщата му хватка. Пулсът му трептеше в ямката на шията и Ета не можеше да откъсне очи.

— Готово — прошепна той, но пръстите му се задържаха още миг върху развързаните връзки, палците му пробягаха по горния ръб на корсета, докосвайки едва доловимо плата на ризата. Ета не смееше да шавне, страхуваше се да се приведе към ръцете му, страхуваше се да помръдне, страхуваше се да не развали магията.

Зави й се свят. Миг преди Николас да отстъпи назад, усети топлата му въздишка върху ключицата си.

— Нали съм моряк. Бива ме с възлите — промълви той, без да вдига очи, със сладък като мед глас.

Едва когато отново й обърна гръб, за да й позволи да се досъблече, мислите на Ета се избистриха достатъчно, че да се сети за ножиците в торбата, които бе взела точно за тази цел.

Роклята, която й бе избрал, й бе по мярка, но се налагаше да остане с възтесните кожени ботуши, задигнати от София, и да потърпи, докато не намерят друго решение.

Провери дали обеците й са на място и отметна коса назад.

— Така. Как ти изглеждам?

Очите му така се впиха в нея, че се наложи Ета строго да си каже, че гледа насинената й буза и нищо друго.

— Ставаш, пирате — каза той след кратка пауза. — А сега ми кажи какво всъщност пише в писмото.

Докато Николас сгъваше старата й рокля в спретнато вързопче, Ета извади писмото и една писалка, търкулнала се в дъното на торбата. Притисна листа в стената и очерта отгоре му звезда, сетне се вгледа в думите, които попадаха в контурите. Николас се приближи и се зачете над рамото й. Зад тях градът се разбуждаше и протягаше, ехтяха гласове, носеше се миризма на огън и бензин, но двамата бяха потънали в съвсем друг свят.

Стани и влез в леговището, където тъмнината чертае ивици. На тираните кажи пред теб глава да преклонят — зачете Ета с пръст върху листа. — Намери незнайните богове, чиито уши са глухи за проповедта. Възкачи се на раменете на паметта. Занеси монета на вдовстващата кралица. И не забравяй: истината е в преданията, а краят трябва да е окончателен.

— Господи — възкликна удивено Николас. — Как се сети?

Без да навлиза в подробности, Ета му разказа за тайните послания, които майка й имаше навика да крие в калъфа на цигулката и в куфара й, когато Ета пътуваше.

— Искала е да се научиш да ги разчиташ — лицето му светна от вълнение. — Вярвала е, че някой ден ще ти се наложи да намериш астролабията. Ориентираш ли се какво трябва да направим?

Ета поклати глава и прочете наново думите. Дали не бъркаше? Дали не трябваше да очертае друга форма? Нещо не се връзваше.

— Ако предположим, че това е списък с инструкции, тогава вероятно можем да пренебрегнем първото изречение — Николас дръпна писмото от ръката й — Второто: „На тираните кажи пред теб глава да преклонят“ ни насочва към лобното място на Нейтън Хейл — там беше проходът. Което означава, че следващото изречение се отнася до сегашната ни спирка: „Намери незнайните богове, чиито уши са глухи за проповедта“. Това говори ли ти нещо?

Ета го изгледа безпомощно и поклати глава. Усещаше как започва да губи надежда. Как, за бога, щяха да разчетат толкова много следи само за седем дни?

— Какво общо имат „незнайните богове“ с Лондон и Втората световна война? За хора ли става дума? Или за някакво религиозно течение? Предишното изречение свързва прохода със смъртта на конкретен човек. — А фразата бе от балада, която прадядо й обичал да пее. Дали и тази следа не бе свързана по някакъв начин със семейството, дали и тя бе така лична?

Замисли се за „Гургулицата“ и артилерийския лагер и нещо я загложди, но така и не успя да разбере какво я смущава. До нея Николас повтаряше:

— Проповед… проповед, проповед, проповед…

Изведнъж се извъртя толкова бързо, че едва не я събори. Очите му светнаха и лицето му се озари като на дете.

— Възможно ли е да става дума за проповедта на Свети Павел в Ареопага?

Ета го изгледа недоумяващо.

— Езичница! — подкачи я Николас. — Деяние 17, стихове 16–34. Апостол Павел изнесъл проповед — всъщност по-скоро лекция, понеже гръцките закони забранявали да се проповядва за чужд бог — в Атина, в Ареопага.

— Напълно ти вярвам.

Николас се подсмихна и разсеяно докосна с пръст брадичката й. Като че ли не съзнаваше какво прави, но Ета цялата настръхна.

— Ареопаг е каменист терен под Акропола. В древността там свиквали апелативния съд — поясни той и Ета, силно впечатлена, се почувства крайно невежа. — Чел съм за него. Капитан Хол се считаше философ — завършил е Харвард, колкото и да не ти се вярва, и пазеше всякакви трактати у дома, с надеждата двамата с Чейс някой ден да ги отворим. А госпожа Хол проявяваше учудваща строгост по отношение на религиозното ни образование.

— Ще ми се и аз да можех да се похваля със същото — измърмори Ета. Единствената служба, на която бе присъствала, бе на погребението на Оскар, съпруга на Алис. Като се имаше предвид колко важна бе ролята на религията през осемнадесети век, задълбочените му познанията не биваше да я изненадват чак толкова. Усети, че несъзнателно се накланя към него, че в гърдите й се заражда нещо топло и искрящо, че го вижда с нови очи. За пръв път се почувства истински благодарна, задето я бе последвал през прохода.

— Проповедта гласи нещо от сорта на: „Мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу“. С други думи, бил силно разтревожен, че атиняните се кланят на лъжливи идоли — гръцкия пантеон на боговете.

— А връзката между Лондон и Древна Гърция е…? — не довърши Ета, понеже на нея не й хрумваше нищичко.

— Архитектурата, законите, статуите и изкуствата — отвърна той. — Предполагам, че става дума за място или предмет, с който си имала личен контакт. Идвала ли си и друг път тук?

Ета кимна. Доста пъти. С Роуз и Алис бяха идвали на екскурзии, прекарвали бяха по цели лета, за да избягат от нюйоркската жега. Алис бе израснала в Лондон, пък и майка й… казвали й бяха, че и майка й е отраснала тук, макар сега да подлагаше на съмнение всичко. Истината и измислицата започваха да се сливат, историите, разказвани от майка й, започваха да се размиват като забравена под дъжда картина.

Отсядали бяха в безброй апартаменти, но в момента никой не изпъкваше в спомените й. Обикаляли бяха целия град, посещавали бяха парковете, къщата, в която бе израснала Алис, ходили бяха по театри, музеи…

— О! — ахна тя, понеже мисълта я зашлеви през лицето. Обърна се към Николас, зарадвана, че ще може да обясни нещо, което той навярно не знаеше.

— Може да ти прозвучи налудничаво, но… в Лондон… в Британския музей има цял куп артефакти от Древна Гърция, нали така? Най-известните са открити — или откраднати, в зависимост от гледната точка, — именно в Партенона от един британски лорд на име Елгин, който ги донесъл тук и ги продал на британското правителство. В момента се вихри голям спор покрай тия статуи.

Тя се залюля на пети и се вторачи в облаците и пушека, които се носеха над главите им.

— Може и да не съм права, но Акрополът и Партенонът са толкова близо до Ареопага, че ми се струват свързани. Отдавна не съм ходила в онази зала и не помня какво точно изобразява колекцията на Елгин, но май беше някаква битка. Има статуи на мъже и жени…

— И? — насърчи я Николас.

— Чудех се какво означава, че „ушите им са глухи“. В първия момент реших, че става дума за истински хора, но дали не се отнася за статуите? Те нито виждат, нито чувстват.

— Случвало ли се е да чуеш странни звуци в залата?

Ета поклати глава.

— Като се има предвид, че предишният проход бе точно до лобното място на Нейтън Хейл, не е изключено сегашният да е в самия музей, някъде около статуите. Музеят навярно доста се е променил от моето време. Така или иначе, никога не са ме пускали да вляза, а и не разполагам със списък на познатите проходи, така че не ми хрумва какво друго да кажа.

Обзелото я чувство за безсилие растеше с всяка минута. Николас я наблюдаваше и чакаше.

— Не знам. Дали не усложняваме нещата? Дали не става дума за нещо по-просто, по-очевидно?

Николас се приведе и я погледна в очите.

— Всичко е наред. Може би няма да е зле да разсъждаваме на глас. Кажи каквото ти хрумва, колкото и маловажно да ти се струва, всичко ще е от полза…

Ета кимна. Николас би могъл да й помогне да си изясни нещата, да долови нещо, което й убягва.

— Мама работи в музей, само че в Ню Йорк. Напоследък много се говореше дали колекцията на Елгин не трябва да бъде върната на Гърция — имаше статии по всички вестници. Но Британският музей си е Британският музей, нали разбираш? Всъщност може би не разбираш. Засега. Но… Алис обичаше да ни развежда и да ни изнася лекции. Баща й е бил музеен уредник. Неведнъж ми е разказвала как колекцията се е озовала в музея.

— Алис… учителката ти по музика?

Думите заседнаха в гърлото й. Николас кимна мълчаливо, сякаш бе навързал нещата.

— Тогава да вървим? — предложи той с колеблива усмивка.

Ета не отговори — обзета от мисълта за Алис и с изпилени от умора нерви буквално не се доверяваше на гласа си. Кимна безмълвно и пое протегнатата му ръка. Дори не й беше хрумнало, че ръцете са й ледени, докато не пъхната длан в неговата. Въпреки всичко някаква особена възбуда жужеше в жилите й, наелектризираше цялата й същност. Постепенно сетивата й попиха заобикалящата ги сцена, реалността проникна в съзнанието й. Николас я погледна въпросително.

— Просто… невероятно е, че сме тук — измърмори тя. — Всичко това…

Беше прекрасно и странно, и неестествено. Не можеше да се удържи — искаше да се втурне и да разгледа всичко. Да види със собствените си очи, да усети истинския свят, а не цензурираните версии, представени във филмите и книгите.

— Ако положението не беше толкова критично, щеше ли да ти е приятно, че си тук?

Ненавистта към семейството Айрънуд не й позволяваше да отговори положително, както нашепваше сърцето й, дори и на така формулирания въпрос.

— Не знам. Да видим как ще се справим със задачата и после ще ти отговоря.

Да видим дали ще намеря астролабията и майка си, дали ще успея да подредя обратно живота си.

Николас преметна кожената торба през рамо и двамата тръгнаха през лабиринта от отломки. Внезапно той спря и проточи шия. Ета проследи погледа му към златните букви, които проблясваха високо над сводестия вход. Изглеждаха толкова нелепо на фона на развалините, че космите по ръцете й настръхнаха.

— Бърлингтън Аркейд — прочете Николас.

Ета познаваше това място — идвала бе веднъж преди години, за да изнесе концерт. Алис я бе превела през дългата галерия с безброй луксозни магазини. Дори бяха купили коледен подарък за Роуз.

— Мисля, че знам къде сме — каза тя. — Горе-долу.

Но макар да се ориентираше къде са, нищо не можеше да я подготви за сцената, която се разкри пред очите им, щом излязоха на улицата. Очакваше да види разруха — виждала бе снимки, слушала бе разказите на Алис и Оскар, пропити от дълбока мъка, която не бе избледняла дори десетилетия по-късно. Това, което не очакваше, бе, че по улиците ще има толкова много лондончани в изискани костюми, в рокли и с обувки на висок ток, които внимателно си проправяха път през купчините тухли и стъкла, сръчно заобикаляха кратерите, погълнали цели участъци от улицата, стърчащите изпод настилката оголени тръби.

Високо в небето преминаха облаци и изпъстриха земята със сенки. Ета наблюдаваше Николас, докато крачеха от улица на улица, все на изток. Нещо сякаш го теглеше наляво — в един момент кривна настрани и ръката й изпусна ръкава му. И макар гаденето и световъртежът й да бяха попреминали, в този миг отново се почувства дезориентирана. И въпреки че Николас бе едва на крачка пред нея, разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше и Ета внезапно се почувства сама.

Сегиз-тогиз Николас зърваше нещо ново и непознато — велосипед, необичайна подредба на витрина, полицай в униформа, светофар — и вниманието му се отклоняваше. Ета се досещаше, че не му се иска да я разпитва — явно предпочиташе сам да търси отговори на въпросите си, — но любопитството му определено бе пробудено.

— Идвал ли си тук друг път? — попита тя накрая. — Точно тук?

Той поклати глава.

— Стигал съм най-много до 1925 година, при това в Ню Орлиънс.

В сравнение с тишината на осемнадесети век, този Лондон буквално гърмеше и трещеше. Избибитка кола, отпраши шумно покрай тях и Ета усети как Николас я сграбчва за китката. Дръпна се към фасадата на близкия магазин и Ета залитна след него.

Продавачът тъкмо изписваше ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, РАБОТИМ върху парче дъска, пъхната в разбитата витрина, и вдигна стреснато, глава. Ета му се усмихна извинително и се обърна към Николас.

Той дишаше накъсано, а когато автомобилът спря с дрънчене пред съседен магазин, ноздрите му се разшириха.

След малко поясни:

— Доста… по-шумни са, отколкото си ги спомням. И по-бързи.

— Най-вероятно е точно така — кимна Ета.

— И в твоето време ли ги има? — попита той, като сниши глас.

— Аха, дори по-хубави. По-бързи, по-тихи — използват по-малко енергия, някои имат вградени навигационни системи… — Стига, не биваше да прекалява. Очите му се разшириха още при думите „по-малко енергия“ и й стана ясно, че не я разбира. — Всичко се променя, стига да мине достатъчно време.

Николас направи гримаса.

— Всичко?

Може би заради съсредоточения поглед, с който изучаваше устата й, или защото ръцете му като че ли несъзнателно докосваха гънките на роклята й, но тя изведнъж, рязко и болезнено, разбра какво я пита.

О — каза си с пресъхнало гърло. — О…

— Искаш ли да ти разкажа? — попита го. — Искаш ли да ти опиша какъв е животът в моето време?

Ако Николас действително смяташе да се върне у дома и никога повече да не пътува, нямаше как да усети промените, нямаше да ги види с очите си. А това бе в състояние да подлуди всекиго — да знае какво завинаги ще остане недостижимо за епохата му.

След известно мълчание Николас поклати глава.

— Предпочитам сам да разбера.

А дотогава — каза си Ета — аз ще се грижа за него.

— Ти си грижеше за мен на кораба. Най-малкото, което мога да направя, е да ти върна услугата поне доколкото ми е по силите.

Той се усмихна тъжно.

— Идеята за партньорство ми е напълно непозната… но оценявам предложението ти.

Искаше й се да го попита за Джулиън, но може би не беше редно да събужда тези спомени. Вместо това излезе на тротоара, или каквото бе останало от него, и засенчи очи срещу ярката слънчева светлина.

— Е, сега вече нямам никаква представа къде се намираме.

Николас зяпна от изненада.

— Аз не казах ли, че ни трябва карта…?

Ета обаче нямаше намерение да му позволи да злорадства.

— Дай ми една минутка.

— Как точно да ти я дам? — подвикна той след нея, понеже Ета тръгна назад.

Магазинерът, когото бе зърнала преди малко, се бе прибрал в магазина си и метеше прахоляка и пепелта, нанесени от вятъра. Ета надникна през прага.

— Здравейте — подвикна тя. — Извинете, че ви безпокоя, но дали не бихте могли да ми помогнете?

Мъжът се облегна на дръжката на метлата и изопнатото му лице се отпусна в усмивка. Зад него се виждаше дълъг дървен тезгях и множество рафтове, върху които бяха наредени тъмни шишенца с хартиени етикети. Явно аптека.

— Американка? — попита той. — Опасявам се, че моментът не е особено подходящ за разходки. Освен ако не идвате да ни пазите. Решиха ли се най-после и янките да се включат?

Вероятно се шегуваше, но гласът му като че ли потрепери леко, а иззад храбрата фасада прозираше уязвимост.

— Не още — отвърна тя с фалшива бодрост. — Май ще мине още известно време…

И то само след като нас самите ни нападнат. Но това нямаше как да му го каже.

В този миг за пръв път си даде сметка колко е крехко миналото. Странно бе усещането да стои в този магазин, заобиколена от хиляди стъкленици, и да знае, че ако направи и най-малката грешка, всичко ще рухне на земята.

Едва ли щеше да промени хода на времето, ако кажеше на този непознат, че Америка все пак ще се включи във войната, особено ако представеше мнението си като догадка. Но нямаше как да е сигурна, че подобна незначителна наглед стъпка няма да премине в нещо голямо, което да съсипе бъдещето, което познаваше.

Мъжът се наведе, за да изхвърли събрания боклук в кофата.

— Явно ще почакаме. С какво мога да ви помогна?

С периферното си зрение Ета забеляза, че Николас наднича през останалата без стъкло рамка на прозореца.

— Дали бихте могли да ме упътите към Британския музей?

Сивите вежди на човечеца се вдигнаха учудено.

— Продължете на изток по тази улица. Сетне завийте наляво по „Дийн Стрийт“ и на дясно по „Оксфорд Стрийт“, а тя преминава в „Грейт Ръсел Стрийт“. Искате да поразгледате, а?

— Да… но не бях сигурна дали вървим в правилната посока. Много ви благодаря, бяхте много любезен.

Вече се бе обърнала към вратата, когато мъжът се засмя тихо.

— Госпожице, върнете се, госпожице. Редно беше веднага да ви кажа. Но не можах да се сдържа да не се пошегувам, особено в тия времена.

О! Въодушевлението й мигом се изпари.

— До музея лесно ще стигнете, но се опасявам, че няма какво да видите. Извадиха всичко ценно още миналото лято и оттогава стои затворен. Британският музей бе затворен.

Човекът от магазина очевидно казваше истината, но й се струваше невъзможно да дойдат чак дотук, за да се сблъскат със заключена, черна порта. Мрачната каменна сграда с вдъхновени от древността колони и релефи сякаш все повече избледняваше и се сливаше с фона, колкото повече я съзерцаваха. Като че им се подиграваше.

За да не остане място за съмнение, Ета извади хармониката, задигната от сандъка на София — изглеждаше съвсем същата като онази, с която Сайръс бе открил прохода в Ню Йорк — и духна силно. Наостри уши и дори се опита да провре глава между пръчките на оградата, но и това не й помогна да чуе каквото и да било, защото отговор чисто и просто нямаше.

— Не чувам нищо — каза Николас.

— И аз — съгласи се тя, прибра хармониката в торбата и я стегна малко по-рязко, отколкото се налагаше. — Надявах се, че дори статуите да са преместени, проходът ще е тук.

— Може би подценяваме майка ти — отбеляза Николас. — Малко е странно решението да е толкова лесно.

— Според теб една световна война не е достатъчно препятствие, така ли? — Ета прокара ръце през лицето си. — Добре, добре… трябва просто да помислим.

— Хрумна ми нещо, но се опасявам, че не е много умно — каза Николас, сетне се приведе да разгледа катинара на портата и за пореден път го дръпна силно.

— И най-глупавата идея е по-добре от нищо — отвърна Ета.

— Радвам се, че мислиш така, защото тази е наистина глупава. Можем да заобиколим музея и да те вдигна, за да прескочиш оградата. Влизаш в музея, вадиш пистолета и държиш пазачите и уредниците като заложници, докато не кажат къде държат статуите.

— Държа ги като заложници? — повтори Ета.

— Не знаеш ли? Така правели истинските пирати като Черната брада например. Пленявал цели градове и искал откуп от жителите. Ще ти покажа как да стреляш.

Ета не можа да сдържи усмивката си.

— Дълбоко оценявам вярата ти в криминалните ми способности, но ако изобщо заваря някого вътре, най-вероятно ще знае само номера на полицията. Информацията, която ни е нужна, би трябвало да се пази изключително строго.

Николас се облегна на черната решетка.

— Наистина ли са изнесли всички ценни предмети?

Ета посочи улицата — развалините, обгорелите фасади на сградите, от които липсваха цели етажи.

— Ако са сметнали, че има опасност да бъдат унищожени или откраднати, тогава да. Знам, че предпочиташ да не знаеш какво се случва в бъдещето, но… Германия завладява Франция и през по-голямата част от войната Париж е окупиран. Франция действа по същия начин с картините и скулптурите от Лувъра — уредниците и безброй доброволци ги изнасят, скриват ги на различни места в провинцията и така ги спасяват.

— Когато за пръв път чух за тази война, реших, че Джулиън се шегува с мен — каза Николас.

Ета кимна.

— Добре, че музейната управа е помислила навреме как да действа. Само една бомба и хилядолетия изкуство и култура щяха да бъдат изгубени завинаги.

Звучно бръмчене в небето ги накара да вдигнат глави. Два изтребителя, ако се съдеше по формата, прелетяха над тях и дългите им сенки запълзяха по паважа. Николас цял се вкамени и преди Ета да успее да го попита какво има, вече тичаше по тротоара, впил поглед в самолетите с такава почуда, че Ета почувства как нещо я жегва в сърцето. Затича след него, загледана в широко отворените му очи, в леката усмивка, докато самолетите не се скриха зад хоризонта.

— Летят — измърмори тихо Николас, сякаш още не можеше да повярва. — Не би трябвало да се изненадвам, че хората продължават да изобретяват нови и по-ефективни начини да се избиват едни други, но… — той поклати глава. — Ако приемем, че статуите не са тук, има ли смисъл да ги търсим? Или да прочетем пак писмото и да опитаме да го разтълкуваме в друга посока?

— Имам добро предчувствие — каза Ета, макар да усещаше, че оптимизмът й граничи с твърдоглавие. — Струва ми се, че сме на прав път. Просто се сблъскахме с дребно препятствие. Ще трябва да измислим как да го заобиколим.

Николас изсумтя подигравателно.

— Дребно?

Ета хвърли последен поглед към широките стъпала, които водеха към входа на музея. Странно бе да ги види така пусти.

Из двора се разхождаха гълъби и врабчета, поклащаха се важно, сякаш се поздравяваха. Какво се опитваш да ми подскажеш, мамо? Трябва ли да видя нещо?

— Хей, корабът още не е потънал — заяви тя и обърна гръб на музея. — Може и да имаме само едно платно, но все пак се движим.

Николас се разсмя.

— Оценявам избора ти на метафора. Не знам как успяваш да поддържаш такава… нагласа. Ако усетя, че се тревожиш, ще знам, че действително сме в опасност…

По тротоара приближаваше млада, елегантна двойка. Яркочервеното палто на жената рязко се очертаваше на фона на обгорелите сгради. Лицето на мъжа бе скрито под периферията на шапката, но когато се приближиха, вдигна глава. Николас отстъпи към портата на музея, за да им направи място. Мъжът го изгледа студено, сетне измърмори нещо на жената.

— Може ли да тръгваме вече? — попита Николас през стиснати зъби. — Ако нямаме повече работа тук, бих искал да си вървим.

Но… нали тъкмо бе предложил да прескочат оградата?

— Какво има?

— Нищо. Да си вървим.

Ета се огледа, търсейки източника на безпокойството му, но освен неколцината мъже и жени от другата страна на улицата не виждаше нищо, което би могло да провокира такава реакция — освен напълно разбираемото смущение да си на непознато място в непозната епоха.

— Добре — съгласи се тя и инстинктивно го докосна по рамото. Николас се дръпна като опарен и Ета пламна от смущение.

Тръгна след него. Николас крачеше в обратната посока, макар очевидно без конкретна цел — почти не вдигаше глава, освен колкото да се огледа за коли. Едва когато Ета изостана, забавена от автомобилния поток, спря да я изчака.

Неочакваният му гняв се бе стопил, облекчението му бе осезаемо. Ета забърза към него, но той не помръдна, само преглътна мъчително.

— Не е нужно да обясняваш. Знам, че не е лесно.

— Не е това — лицето му бе мрачно и изопнато. — Когато… изглеждаш като мен… се примиряваш да си невидим. Не очаквах да се сблъскам с обратното и установих, че любопитството не ми се нрави. Нито погледите.

Ама че съм идиотка. Какъв огромен късмет имаше, че никога не й се бе налагало да се оглежда и да преценява реакцията на околните към цвета на кожата й. Естествено, че ще се почувства неловко. Естествено. А при положение че никога не бе попадал в тази епоха, не би могъл да предвиди какво ще е отношението на хората.

— Не исках да реагирам така… остро — измърмори той. Когато я погледна, негодуванието в очите му бе утихнало. — Но не мога да се преструвам.

— Не бих искала да се преструваш. Напротив, искам да знам как се чувстваш.

Нещо в думите й го накараха отново да се затвори в себе си. Той отвори уста и Ета мигом разбра какво ще каже, досети се, че ще се опита да постави известна дистанция помежду им.

— Госпожице…

— Да не си посмял да ме наречеш „госпожица Спенсър“ — сряза го тя. — Не разбирам защо се държиш, сякаш не сме приятели.

— Защото не сме приятели — отвърна той и Ета неволно трепна. Явно един от двама им не бе разбрал какво точно се случва между тях. И този някой явно бе тя.

Неочаквано и за себе си, Ета се извърна и хукна. Николас я настигна с три крачки, хвана я за лакътя и я спря. Тя така и не събра смелост да го погледне, зачака го да заговори.

— Когато съм с теб, забравям кой съм — започна той дрезгаво. — Забравям правилата. Забравям всичко и всички на тоя свят. Разбираш ли?

Не сме приятели.

Защото бяха…

Сърцето и заблъска в гърдите и за миг Ета остана без дъх.

— Не ми пука за правилата, нито за мнението на околните. Хората са отвратителни, пълни идиоти, и ако някой се опита да те оскърби, ще се разправя с него и без револвер. Харесвам те и единственото, което искам от теб, е да не ме караш да се чувствам като пълна идиотка. Би трябвало… — Тя стисна ръце в юмруци, за да се удържи да не ги сложи върху раменете му. — Нали си ми партньор.

Вдигна плахо очи и срещна погледа му. Червенината отново запълзя по шията й, заля бузите й. Ръцете й спряха нерешително на сантиметри от топлата, гладка кожа на мускулестите му предмишници и за миг Ета се запита какво би било да го докосне, да влее малко мекота в изопнатите жили.

Престани. Познаваше се — знаеше, че ако продължава да го гледа, ако се наклонеше напред, както й се искаше, ако се надигнеше на пръсти и той отново се отдръпнеше, крехкото равновесие в отношенията им щеше да рухне. В момента не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за скулите му, за белезите по кожата му, за полуотворените му устни, за усещането на тънката му риза под пръстите й.

Не забравяй крайната цел — напомни си тя, макар да усещаше как кожата й се събужда — жива, наелектризирана, жадна за полъха на прохладния есенен въздух.

— Добре — тя скръсти ръце и се извърна. — Радвам се, че се разбрахме. А сега да се залавяме за работа.

Николас вдигна вежда.

— Не съм сигурен, че се разбрахме, но си права, че трябва да действаме.

Следобедът напредваше, а не биваше да пилеят нито час. Ета предпочиташе да не се замисля, че няма къде да прекарат нощта, ако се наложеше да останат още един ден, нито пък колко лесно биха могли да разберат къде са скрити статуите, ако можеха да използват интернет търсачка. Или да попитат Алис, която бе в състояние да засрами дори интернет с необятните си познания и услужлива памет.

Мисълта за Алис я сграбчи, притисна я с такава тежест, че за миг се вкамени. Мисли, мисли, мисли… Трябваше да намери отговора. Сигурна бе, че го знае — усетила бе нещо, докато се взираше през решетките към строгата фасада на музея, нещо я бе жегнало в онзи миг…

Но когато затвори очи и се опита да си представи пустия двор на музея, зад клепачите й изплуваха не празните стъпала и не тежките катинари. Видя себе си, излегната на канапето във всекидневната, вдигнала поглед към картините на майка си. Третата на долния ред, точно по средата, изобразяваше същата тази сцена. Запърхали с криле гълъби и младата Алис. Отговорът сякаш се спусна от небето като самотно перо и кацна върху главата й.

Не — помисли си тя, — не…

Не е възможно да е толкова просто.

Почти бе убедена, че в писмото ставаше дума за колекцията на Елгин. Но за да намерят статуите, за да открият прохода, трябваше да постъпят така, както постъпваха с майка й всеки път, когато се нуждаеха от обяснение: да попитат Алис.

Алис, която бе израснала в Лондон по време на войната.

Алис, чийто баща бе уредник в Британския музей.

Алис, която й бе показвала родната си къща поне три пъти.

Обърна се да каже на Николас, макар да й бе трудно да запази самообладание, като знаеше какво й предстои, но той се бе втренчил към отсрещния тротоар, където, облегнат на лъскава пощенска кутия, стоеше мъж в тренчкот. Държеше сгънат вестник, но не четеше.

— Какво има? — прошепна Ета, като видя как раменете му се сковават.

— Продължавай напред — отвърна той тихо. — Не бива да спираме.

— Знам къде трябва да идем. Върви след мен.

Ета така и не разбра в кой момент се досети кога подозрението, което я гъделичкаше като непокорен кичур, стана толкова силно, че я принуди да хвърли поглед през рамо. Мъжът с тренчкота крачеше след тях. Непозната жена в кафяв костюм ту се появяваше, ту се скриваше от погледа им.

Николас кимна. Следяха ги.

Ета се огледа за някое скришно място, където биха могли да поговорят, и в този момент погледът й бе привлечен от познато червено петно. Без да губи време в обяснения, вдигна ръка и замаха, за да спре автобуса.

— Ета…

Шофьорът й махна в отговор и тя се затича. Стъпките на Николас захрущяха подире й.

— Да не полудя? — просъска той.

Прозорецът на автобуса се отвори.

— Входът е отзад — подвикна шофьорът.

— Минавате ли през Кенсингтън? — попита Ета.

Шофьорът, възрастен господин с приветливо лице и едро шкембе, което почти опираше във волана, й отвърна с дружелюбна усмивка:

— Минава, милинка. Спирам, където ми кажете. Кондукторът ще сметне колко дължите. Махнете ми, когато искате да спра, и ще ви сваля.

Вратите в задната част на автобуса се отвориха. Ета се хвана за дръжката и се покатери. Николас се огледа смутено и последва примера й.

Може би трябваше да го бутне на най-близката седалка и да седне до него. Вместо това се опита да намери място по-напред, където шофьорът да я вижда, а тя да вижда шосето. Изобщо не й хрумна, че на фона на нейния седемнадесетгодишен опит с автобусите, на Николас му беше за пръв път. Автобусът потегли, Николас се олюля като пиян и едва не помете момчето и възрастната дама с пазарската чанта пред тях.

— Извинете — възкликна Ета и го дръпна за ръката. Кимна към дръжките, които висяха от тавана. — Хвани се, но без резки движения.

Придвижването до предната част на автобуса се оказа бавен процес, съпътстван от множество залитания, макар Николас да бе свикнал с люлеещата се палуба. Той се отпусна на предната седалка и по лицето му рукна пот. Едната му ръка се вкопчи в облегалката, а другата — в коляното й.

— Господи — викна той така високо, че заглуши ръмженето на двигателя. — Каква е тази смрад?

По стълбата, водеща към горната палуба, се спусна човек в униформа — навярно кондукторът, за когото бе споменал шофьорът. Около врата му висеше ремък, а на ремъка бе закачена дървена стойка, върху която с помощта на пружини бяха закрепени ярко оцветени билети.

— Навярно имаш предвид бензина, момче.

Николас изгледа Ета, сякаш го бе предала.

— Ще се задушим ли, преди да стигнем?

Кондукторът поклати глава и се засмя. Ета също се засмя, макар и насила, и стрелна Николас с предупредителен поглед. Но той вече бе осъзнал грешката си — плесна се по челото и въздъхна обезсърчено.

— За къде?

— Кенсингтън — отвърна Ета.

— По две пенита на човек.

За нейна изненада Николас бръкна в торбата и подаде на кондуктора няколко медни монети, а не златните, с които се бе опасявала, че ще трябва да се пазарят. Мъжът им връчи билетите и продължи нататък.

— Размених златото и част от моите пари — поясни Николас. — Така ще имаме достатъчно.

— Но това ти е възнаграждението, задето ни заведе в Ню Йорк — възрази Ета, обзета от чувство за вина.

Николас махна пренебрежително с ръка.

— По-добре се тревожи за пазителите, които вече са успели да ни проследят до тук.

— Мислиш, че онзи с вестника е пазител, така ли? — попита тя, макар да се досещаше за отговора. — Сигурен ли си?

— Никога не съм посещавал тази епоха — отвърна тихо Николас. — Не познавам тукашните пазители, но каква друга причина биха имали да ни следят?

Не беше честно толкова бързо да успеят да ги открият. Тя въздъхна, наведе глава и опря чело в облегалката на предната седалка. Край с надеждите й да изпревари времето и да скрие ходовете си от стареца.

Николас облегна лакти на коленете си и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.

— Айрънуд разполага с пазители, които да наглеждат всички познати проходи. Вероятно ни следват от доста време. Със сигурност са негови хора.

Ета, така сащисана и объркана при излизането си от прохода, дори не се бе замислила как ще реагира Сайръс, като разбере, че са изчезнали.

— Много ли сме загазили? — попита тихо.

— За съжаление, ако Айрънуд реши да ни накаже, задето действаме без негово разрешение, няма да ни се размине. Ще ни задържат в някой от тукашните му имоти, докато пристигне лично и разпореди как да бъдем наказани, а Айрънуд не се слави с милосърдие — лека усмивка заигра на устните му и смекчи напрегнатото му изражение. — За щастие, все още не знае, че нас, пиратите, трудно ще ни хване. Последния път, когато бе зърнала тази къща, бе преди пет години, повече от седемдесет години след войната. Помнеше, че бе много студено, от онези дни, в които дъждът ту преминава в мокър сняг, ту обратно в дъжд и водата се лее от всички посоки. Надникнала бе към триетажната тухлена къща с плосък покрив и зелена врата, и с чукало във формата на лъвска глава през прозореца на колата под наем. Беше уморена, подразнена и премръзнала и се бе престорила на заспала, за да съкрати поне малко обиколката из града.

Сега бе готова да зашлеви дванадесетгодишната Ета, понеже колкото повече се взираше в къщата, толкова повече се чудеше дали не бърка. И дали изобщо да похлопа на вратата.

— Нали каза, че си идвала и преди — напомни й Николас. — Ако смяташ, че е тази, значи е тази.

Щом майка й и Алис я бяха водили тук цели три пъти, значи са искали да запомни къщата. Да знае как да я намери.

Но Алис…

— Ще се справиш ли? — попита тихо Николас. — Ако смяташ, че ще ти е трудно, бих могъл аз да говоря с нея.

Къщата гледаше към Кенсингтън Скуеър, само на няколко пресечки от двореца и градините. Кварталът бе тих, красив и почти незасегнат от войната. Следобедното слънце се бе скрило зад сивите облаци, но дърветата в парка пламтяха в златисто и огнено. Наблизо работеха някакви мъже — демонтираха огради и перила и трупаха металните пръти на купчини, за да бъдат извозени. Тук-там се виждаха градинки, включително пред зелената врата.

Ета поклати глава. Благодарна му бе за предложението, но ако Николас бе прав и действително не можеше да спаси Алис, то… това е последната ми възможност да я видя. Тази мисъл направо я съкруши.

Николас бутна портата и й направи знак да влезе. Ета изправи решително рамене, макар стомахът й да се гърчеше от вълнение и страх. После хвана хлопалото и почука три пъти.

В продължение на една ужасна секунда бе убедена, че в къщата няма никого. Приведе се напред и опря ухо в дървото и в този миг чу момичешки глас — „Момент!“ — стъпки и скърцане на стълби. Отстъпи крачка назад. Нещо задращи тихо — може би капачето на шпионката. Хвърли поглед към Николас, който чакаше в подножието на стълбите, стиснал торбата. Чу се ахване, вик и вратата се отвори.

— Роузи? Но какво правиш?

Ета жадно впи поглед в момичето.

Дългата й кестенява коса бе разпусната, лицето й бе полускрито от зелена филцова шапка. Яката на сиво-зелената рокля бе разкопчана, а върху джобчето на гърдите й бе закачена бяла значка, на която с червени букви пишеше ЖДС ГРАЖДАНСКА ОТБРАНА^[1].

Беше толкова млада. Невероятно млада. Имаше лунички, цяло съзвездие, пръснато по носа и скулите. Ета бе виждала снимки от младините й… Но… Но тази Алис още не бе загубила детинската закръгленост на лицето. Очите й обаче бяха същите — същия бледосив оттенък, който Ета така добре познаваше. Цялото тяло на Ета се изопна, гласът й замря в гърлото и се наложи да скръсти ръце, за да се удържи да не я прегърне.

— Вие не сте Роуз — рече бавно Алис, стиснала дръжката на вратата, сякаш се канеше да я затръшне.

— Не — отвърна Ета и протегна ръка да я спре. — Не съм.