Даниел Кала
Пандемия (29)

Глава 27

Централата на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Откакто Ранд Делорми беше открил имейла със самопризнанията на д-р Пинг Ву, колегите му от Карнивора започнаха да обвиняват младия мъж в тайна трансплантация по промяна на личността. Някога известен главно с черните обувки за боулинг и като цяло бунтарска натура, в последно време Делорми ставаше известен с рекордно дългото си работно време и най-големия брой проверени съмнителни съобщения. Само ден преди това началникът му бе вписал в месечната си оценка на работата му, че Ранд е „човек с мисия в живота“. И това наистина беше така. За Делорми всеки нов имейл, маркиран от Карнивора за потенциална проверка от човек, беше поредната възможност да се изправи на борба с тероризма.

С помощта на новите попълнения в екипа на Карнивора, агентите по поддръжката най-после бяха успели да отхвърлят купищата непрочетени съобщения. По този начин, само половин час след като беше изпратено, електронното писмо на Ахмед Елейш изскочи на екрана на Делорми. Карнивора го бе маркирала с гриф „силно подозрително“, тъй че младежът се зае да го прочете с особено внимание.

Като начало прегледа полета „До“ и „От“, но и изпращачът, и получателят имаха адреси, регистрирани на един и същи домейн с името CairoPol.com, който, след бърза проверка в Интернет, се оказа собственост на Полицейските служби в Кайро. Делорми проследи пътя на писмото и изненадано установи, че то така и не беше достигнало до получателя си. Зачуди се дали изпращачът не е объркал третата буква, изписвайки „RWszir“ вместо „RWazir“^[1]. Каквато и да беше причината, писмото бе отхвърлено и върнато обратно на „AEleish“, като „недоставено“.

Запазвайки съдържанието на самия имейл като последната глава на интересна детективска история, Делорми се зае да изчете и тялото на писмото. Още с първата дума усети как пулсът му ускорява ход: „Ванкувър“. По времето, когато вече дочиташе и последното изречение от загадъчното съобщение, свързано с преносители на вируси и бази в Сомалия, младежът трепереше от вълнение.

Ранд Делорми нямаше представа за какво точно става дума в съобщението, но беше убеден отвъд всякакво съмнение, че току-що се е натъкнал на златната жила на прихванатите електронни писма.

Без да престава да се усмихва, той вдигна слушалката на телефона.

 

 

Хотел „Харбървю“, Ванкувър, Канада

Четирите дни, прекарани в карантина, бяха преминали без инцидент за Савард и Халдейн. След като се събуди, Ноа си премери температурата, но така или иначе вече знаеше, че няма треска. Последното не беше голяма изненада, понеже по начало беше смятал шансовете да се е заразил от вече покойния д-р Джейк Магучи за нищожни. Само мисълта обаче, че вече е изцяло извън всякакъв риск, му донесе неочаквана вълна от облекчение.

Независимо от това, докато седеше пред лаптопа си и се взираше в обектива на камерата, прикрепена към него, усещането за празнота в стомаха не искаше да го напусне. Очакваха го цели две видеоконференции. Втората беше с президента и членовете на Комитета по държавната сигурност, но опасенията и очакванията му бяха насочени основно към първата.

Чувстваше вина и тъга, задето се налагаше да пропусне празненството по случай рождения ден на Хлои, но четирите дни, прекарани в карантина, го бяха убедили окончателно, че вероятно и за в бъдеще ще пропуска някои от важните моменти в живота на дъщеря си. От приятели беше чувал, че в случаите, когато бивши съпрузи поделят правата за попечителство над децата си и се срещат с тях главно по Коледа или за Деня на благодарността, специалните събития често са най-трудните моменти от раздялата с децата им.

Ноа не се съмняваше, че го очакват още тъжни и самотни моменти, но поне едно нещо се бе променило през последните четири дни. Постепенно гневът беше изчезнал, заменен от нещо като примирение. Осъзнавайки колко е уморен всъщност от борбата за любовта на жена си, Халдейн беше готов да отстъпи и дори започваше да си представя какъв ще бъде животът му без Ана. Вече дори кроеше планове къде ще живее, взимайки предвид факта, че все пак мястото трябва да бъде някъде в околностите на „Глен Еко Хайтс“, за да не изпитва Хлои липсата на училището и приятелите си, докато пътешества между домовете на разведените си родители.

Откъм компютъра се разнесе мелодичен звук. Той щракна върху иконата на клиента за видеовръзка и на работния плот се появи прозорец, побрал в себе си образите на жена му и дъщеря му. Връзката беше ужасна, камерата, която ги снимаше — вероятно купена от обикновен магазин за домашна електроника — като цяло доста далеч от последния писък на техниката, към който беше привикнал през последните четири дни, но Халдейн не се интересуваше от това. Просто се радваше, че отново можеше да зърне лицето на дъщеря си.

Хлои седеше в скута на майка си. Двете се намираха в кабинета му у дома. На заден план се виждаше море от разноцветни, пълни с хелий балони. Самата Хлои също държеше цял грозд от тях в ръка. Халдейн с особено удоволствие установи, че дъщеря му носи снежнобялата рокличка, която й беше поръчал по Интернет.

— Честит рожден ден, Хло! — каза той.

— Тате. Тате! Балоните ми! — отговори тя и гордо му ги показа.

Халдейн сияеше.

— Имаш си и рокля. Много си красива!

— Всичките ми приятелки са принцеси — избърбори тя, говорейки за тематичното празненство, което й бяха организирали. Сетне челцето й се набръчка загрижено: — Тате, ами ако и някой друг е Снежанка?

— Възможно е, но ти ще си останеш най-специалната Снежанка от всичките. И най-красивата. — Халдейн й намигна, след което кимна сериозно. — Но не казвай на другите. Това ще си бъде само наша тайна, нали?

— Тайна! — заподскача в скута на майка си Хлои. — Тате, ще играеш ли криеница с мен и приятелките ми?

Ноа почувства свиване в гърдите.

— Хло, твърде съм далеч. Няма да успея да дойда на празненството. Разбираш го, нали?

Хлои сви лекичко рамене, от което на Халдейн направо му се скъса сърцето. Жестът идваше направо от хромозомите на майка й.

— Май да.

Ана я погали по рамото:

— Скоро тати ще си бъде у дома и пак ще имаш празненство, спомняш ли си?

Хлои кимна, но разочарованието не изчезна от лицето й.

— Защо не слезеш долу да видиш дали баба не се нуждае от помощ за тортата? — предложи й Ана.

Споменаването на тортата беше достатъчно, за да се проясни лицето на Хлои. Тя скочи от скута на майка си и понечи да хукне извън рамката на видеопрозореца, но в последния момент се спря, върна се и замаха:

— Чао, тати!

— Честит рожден ден, Хлои. Обичам те! — успя да каже Халдейн, преди тя да изчезне.

Ана остана сама в стола, вгледана в камерата. Носеше джинси, бяло поло и беше завързала косата си на конска опашка. Халдейн почти беше забравил колко е красива жена му. Осъзна и че това по някакъв начин не предизвиква вълнение в него. Дали спонтанно, или по свое собствено желание — не беше сигурен за причината — но от известно време насам не беше мислил за жена си в сексуалния смисъл на думата.

Сега, след като Хлои беше излязла от стаята, безгрижното изражение на лицето й се разпадна.

— Ноа, всичко е наред там при теб, нали?

Халдейн кимна. Насили се да се усмихне.

— Нямам намерение да се разболявам от този вирус.

Изражението й не се промени.

— Но все още си под карантина?

— Чиста формалност. Остават ми по-малко от двадесет и четири часа — опита се да я успокои той. — Ана, ако имаше нещо, досега вече щях да съм наясно.

— Това е прекрасно — въздъхна шумно тя и за момент изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в сълзи, но успя да се овладее. — Хората тук са страшно наплашени, Ноа. В детската градина на Хлои почти не са останали деца. Половината от родителите отказаха поканите за тържеството. Много хора не желаят дори да излизат от домовете си.

— Виждал съм го и преди — кимна Халдейн. — Нормално е, Ана.

Тя разтърси глава.

— Няма нищо нормално във всичко това! Ами ако вирусът се появи и тук? Вашингтон би бил идеалната цел за тях.

— Ако се случи, ще се справим със ситуацията. Всичко ще бъде наред — обеща Ноа. — Повярвай ми, Ана, няма да победят. Всеки вирус може да бъде спрян. И тази буболечка не е изключение — произнесе той с глас, в който влагаше повече увереност, отколкото в действителност чувстваше.

— Ще се прибереш ли утре, когато приключи карантината ти? — Кафявите й очи го умоляваха.

— Зависи.

Тя вдигна ръце пред себе си.

— Виж, ако е заради мен… нас… Напоследък доста размишлявах. Джули знае колко съм объркана. Нищо не е окончателно. Може би…

— Ана — прекъсна я Халдейн. — Това няма нищо общо с нас. И на мен не ми е приятно да оставам далеч от Хлои и секунда повече от необходимото.

От начина, по който тя се беше присвила, Ноа си даде сметка, че вероятно отговорът му е прозвучал далеч по-студено, отколкото бе възнамерявал, но не желаеше да се подлага отново на болката, и реши да остави нещата както си бяха.

— Вече изгубих четири ценни дни. Сега се налага да бъда там, където се нуждаят от мен. Нямаме време.

Тя кимна отсъстващо.

— Има още само два дни, докато изтече ултиматумът на терористите.

— Много неща могат да се случат за два дни.

Ана кимна мрачно.

— Най-добре да сляза долу при мама и Хлои. Децата всеки момент ще започнат да пристигат — каза тя.

Халдейн откри със смесени чувства, че жена му отново е започнала да се отдръпва. Чувстваше се емоционално изстискан от непрестанната им игра на обидени.

— Иска ми се да бях там. Успех с голямото парти. — Отново се насили да се усмихне. — Ана, повярвай ми, всичко ще си дойде на мястото.

Той изключи видеопрозореца и остана загледан в празния екран.

Трите остри почуквания на вратата прекъснаха мислите му. Халдейн не си спомняше да е поръчвал храна за стаята, но така или иначе днес не беше ял, а стомахът му започваше да се обажда.

— Оставете подноса пред вратата, благодаря — извика той.

— Да бе! — изтътна нечий шотландски акцент откъм другата страна. — Току-що прелетях шест хиляди и петстотин скапани километра, за да ти нося храната на крака.

Халдейн скочи от стола, доволен да чуе гласа на приятеля си. Нахлузи универсалната маска и отиде при вратата.

— Взел ли си предпазни мерки? — попита към вратата.

— И отново, Халдейн, искам да наблегна, че връзката ни не е от този вид. — Маклеод се заля от гръмогласен смях. — Но съм надянал клоунската маска и си имам шапка, ако това питаше.

Ноа отвори вратата. От другата й страна стоеше Дънкън, нахлузил хирургическа маска върху четинестата си брада. Носеше престилка, а върху гумената шапка на главата си беше нахлузил и друга, само че бейзболна. Асиметрично разположените му очи премигваха и очевидно се забавляваше от хумора в ситуацията, в която се намираха.

— Халдейн! Бих те прегърнал, друже, но определено не ми се мре.

Ноа също се разсмя.

— Най-после нещо хубаво в карантината ми.

Маклеод изрева от удоволствие.

— Ех, Халдейн, май наистина щеше да ми липсваш, ако шибаният вирус те беше затрил. — Той се вмъкна небрежно в стаята и се хвърли на канапето зад бюрото. Сочейки към планините отвъд прозорците, добави: — Когато ме бяха поставили под карантина заради туберкулозата, също се наложи да потърпя, само че бях в Борнео. При теб е малко по-добре.

Халдейн го последва.

— Не че не се радвам да те видя, Дънкън, но мога ли да попитам какво правиш тук?

— Изпрати ме великият Жан Нантал. Започна да бръщолеви някакви глупости, че съм се бил превърнал в новия авторитет по ПВР тестовете на вируса Гансу. Дори ми уреди няколко срещи с момчетата по инфекциозните заболявания във Ванкувър. — Маклеод сви рамене. — Само че ако си говорим откровено, просто изпрати стария, заменим Дънкън да нагледа златното момче. — Той се стисна театрално за гърдите: — „Туй е далеч, далеч по-добре от всичко, що някога съм сторил“^[2] и такива ми ти тъпотии.

Халдейн завъртя очи и се настани в креслото срещу него.

— Как е в Лондон? — попита, но ако се съдеше по приветливото настроение на колегата му, докладите за стабилизиращото се положение там трябваше да са верни.

— Рай за купувачите, стига да се интересуваш от недвижими имоти — сви рамене Маклеод. — По улиците почти не се мярка жива душа. Но едно трябва да призная на Нанси Ливайн — бъбрицата ми тя — екипът й свърши прекрасна работа, и то в неособено радостни времена. Процентът на новите случаи намалява стабилно с всеки изминал ден. И никакви смъртни случаи от почти четиридесет и осем часа.

— Какви са последните статистики? — поинтересува се Халдейн.

— Приблизително хиляда заразени. Двеста починали. — Маклеод свали маската. — Исусе, до гуша ми дойде от тези неща! Знам, че не представляваш риск. — Замълча, след което се усмихна широко. — Но бъди добро момче и не сваляй своята, става ли?

Халдейн тихичко се изкиска.

— А регистрираните случаи в Европа?

— Доколкото ми е известно, всички са ограничени успешно. — Шотландецът се почеса по брадата. — Само че, Халдейн, огнището беше причинено от един-единствен терорист. Само си представи на какво е способна цяла армия от онези негодници.

Ноа кимна.

— Вече сме далеч по-добре подготвени. Би им било… ще им бъде… далеч по-трудно да разпространяват вируса оттук нататък.

— По-трудно. Но не и невъзможно — поправи го Маклеод, като се протегна мързеливо. — Какви са новините от местния фронт?

— По последни данни вирусът е ограничен и във Ванкувър. Смъртните случаи си остават 45 при 250 заразени. През последния ден нямахме нови случаи. — Ноа кимна. — Снимката на мъртвата терористка ни се отплати обаче. Забелязали са я на няколко места, включително на американско-канадската граница. Двамата с младия й спътник арабин са били върнати, след като документите им не са се оказали редовни. Освен това са я разпознали — пътувала е сама — хора, летели със самолет от Париж.

Маклеод се изправи на мястото си.

— А от Париж нататък?

Халдейн поклати глава.

— Пътувала е с фалшиво име и откраднат паспорт. Поне до момента следата изстива в Париж.

— Мамка му! Проклетите французи! — каза шотландецът.

Халдейн се намръщи.

— В това число и Жан Нантал?

— Имаш предвид мръсникът, който не престава да ни изпраща в епицентъра на всички тези чуми? — изхили се Маклеод. — Той е най-големият злодей от цялата банда.

Двамата се смяха дълго и от сърце. Маклеод беше точно онова, от което се нуждаеше Ноа в този момент.

На вратата отново се почука.

— Надявам се, че си поръчал достатъчно и за двама ни — обади се Дънкън. — Умирам от глад.

През вратата долетя гласът на Гуен Савард:

— Ноа, аз съм. Имам големи новини!

Халдейн изненадано установи колко добре се беше почувствал, чувайки гласа й, каквито и новини да му носеше. Отвори и й позволи да влети вътре. Тя изгледа Маклеод изненадано.

— О, здрасти, Дънкън. — Усмихна му се бързо. — Радвам се да те видя.

— Чудесно е, че те виждам на крака, Гуен — ухили се дяволито шотландецът. — Очаквах, че ще ми се наложи да идентифицирам жалките ви трупове в някоя безлична канадска морга.

Гуен се засмя с разсеян поглед.

— Току-що ме информираха от Вашингтон — каза, заставайки с гръб към прозореца. — Изглежда, сме постигнали голям напредък.

Халдейн я последва обратно и застана между нея и Маклеод.

— Какво е станало?

Тя се усмихна широко.

— Смятаме, че знаем името на човека, стоящ зад Братството на Единната нация.

— Ами кажи ни! — обади се Дънкън.

— От ЦРУ са засекли електронно писмо, изпратено от някакво египетско ченге. В него той назовава заедно с водачите на групата и името на мъртвата терористка от Ванкувър. — Савард говореше с невероятна бързина. — В писмото пишело, че имали база в Сомалия.

— О, боже — изпъшка Маклеод. — Сега пък ще ни хвърлят от някой самолет над Африка.

Халдейн не му обърна внимание.

— И кои са те? — поиска да узнае.

Гуен вдигна рамене.

— Медиен магнат от Кайро, Хазир Кабаал. И бивш майор от египетските Специални части. Не знаем кой знае колко за миналото им.

— Къде в Сомалия? — настоя за повече информация Халдейн.

Тя поклати глава.

— В писмото не е пишело.

— Ами тогава защо някой не се разтърси за приятелчето, което го е съчинило? — избуча Маклеод.

— Защото е мъртъв — отговори Гуен. — Открили са го забит в тротоара под апартамента му на деветнадесетия етаж. В гърба му е имало куршум. Убит е само минути след като е изпратил имейла.

— Е, поне някакво извинение, предполагам — изръмжа шотландецът.

— Всичко това се е случило през последния един час — продължи тя. — Все още нямаме подробности.

— Сомалия — произнесе замислено Халдейн, като отново се отпусна в креслото. — Ако си спомням нещо от часовете по география, Сомалия беше относително обширна страна.

— А и е доста горещо там — прибави Дънкън. — Без да споменаваме за анархията, смазващата бедност и ширещото се насилие.

Гуен хвърли поглед на часовника си.

— Ноа, видеоконференцията с президента е след десет минути. Готов ли си?

Халдейн кимна.

Тя се обърна към Маклеод.

— Съжалявам, Дънкън, нямаш нужното ниво за достъп до секретна информация…

Той вдигна ръка.

— Зная. Зная. Вие, янките, сте още по-зле и от китайците, когато стане дума за проклетите ви нива на сигурност. — Той се изкиска. — Колкото и да ми е мъчно, смятам да напусна сплотената ви колония за прокажени и да си потърся някакъв обяд.

 

 

Халдейн се настани срещу камерата и зачака, докато техническият екип получаваше отдалечен достъп до компютъра му. Разделеният прозорец, който се появи на екрана, въобще не приличаше на онези, с които беше свикнал през последните няколко дни. Бяха му обяснили, че промяната в начина на комуникация предполага по-сигурен канал за връзка, но на практика нямаше никаква представа от технологията, стояща зад фасадата на ставащото.

След няколко минути, прекарани в суетене, Гуен се появи в малко прозорче, разположено вдясно. Вляво имаше по-голям прозорец, в който четирима души бяха седнали около дълга овална маса. Халдейн моментално ги беше разпознал, но Тед Харт представи групата, сякаш Ноа никога през живота си не беше чувал за лидерите на нацията.

— Доктор Халдейн, позволете ми да ви представя президента, съветника по въпросите на националната сигурност, доктор Хорн и министъра на отбраната, министър Уитакър. Аз съм министър Тед Харт от Службата за гражданска сигурност — прибави също толкова безсмислено, след като през последната седмица беше получил повече ефирно време от Лари Кинг и Опра, взети заедно.

Президентът се облегна назад в коженото си кресло. Беше в началото на петдесетте си години, носеше тъмносин костюм със светлосиня риза с отворена яка и се извисяваше с поне половин глава над останалите около масата. Имаше гъста прошарена коса, ясни сиви очи и волева брадичка. Не беше типичният красавец, но в присъствието му се долавяха едновременно способност да заповядва и да изпитва състрадание. Халдейн реши, че човекът притежава съвършеното лице за президент; мечта за любителите на импровизираната фотография.

Вдясно от президента седеше неговият съветник по въпросите на националната сигурност, Андреа Хорн, красива жена от афроамерикански произход с къдрава черна коса и стилни очила, разположени ниско на носа й. Вляво беше министърът на отбраната, Аарон Уитакър, мършав, оплешивяващ мъж в средата на шейсетте с мъртвешки бяла кожа и — Халдейн го знаеше от пресконференциите — силно изразен вълчи нрав. Вляво от Уитакър седеше Тед Харт.

— Здравейте — каза Ноа, който внезапно бе почувствал неестествена стеснителност от струпването на такова огромно количество изпълнителна власт на едно място.

Президентът се усмихна и кимна веднъж към камерата.

Хорн каза:

— Добре дошли, доктори.

Уитакър сякаш не обърна внимание на никой от двама им.

— Гуен, доктор Халдейн, в течение сте на последните събития в Египет, надявам се? — попита Харт.

— Тед, известно ни е, че са прихванали електронно писмо, но детайлите, с които разполагаме, в най-добрия случай могат да се нарекат бегли — отговори Савард.

— В такъв случай, позволете ми да вметна по-подробно разяснение — предложи Харт, поглеждайки към президента, който кимна в знак на одобрение.

В дъното на екрана пред Ноа се появи снимката на усмихнат, красив мъж, който по-скоро приличаше на млад плейбой, син на някой емир, позиращ пред камерите на папараците.

— Представям ви Хазир Кабаал, египетски издателски магнат, собственик на няколко арабски вестника, симпатизиращи на панарабското движение и Братството и на мюсюлманите. Нека елегантният му гардероб не ви заблуждава. Кабаал е обвързан финансово с най-различни войнстващи групировки, като се започне с Хизбула и се стигне до Абу Саяф.

Снимката с мазната усмивка на Кабаал от екрана пред Халдейн се замени с безизразното изражение на военен офицер с бледосини очи.

— Майор Абдул Сабри. Доскоро на служба в египетските Специални части. Специалист по контратерористични операции, но можем да допуснем, че от известно време насам е сменил страните. Очевидно преди три седмици Кабаал, Сабри и все още неидентифицираните им съучастници са напуснали Кайро и са се отправили в неизвестна посока.

— В Сомалия са — изръмжа уверено министърът на отбраната.

Лицето на Сабри се замени от лицето на стар ислямски духовник.

— Шейх Хасан. Агитатор на ислямизма и, или поне така смятаме, духовен водач на групировката. Същият полицай, който е изпратил електронното писмо, е арестувал Хасан и сина му в джамията Ал Футух малко преди да бъде убит. Египетските власти са задържали бащата и сина заедно с още неколцина други, заловени в района на джамията. От ЦРУ вече са изпратили екип, който да започне разпитите им в Кайро.

Халдейн се покашля.

— Господин министър, убеден ли сте, че информацията на полицая за местонахождението на терористичната база в Сомалия е вярна?

— Не разполагаме с нищо друго, което да докаже твърденията му, Ноа — отговори вместо министъра Андреа Хорн с ясно отличимото си произношение тип „Лигата на бръшляна“^[3]. — Останалата част от информацията на полицая обаче до този момент се оказва самата пресвета истина.

— Някаква идея в коя част на Сомалия са разположили операцията си? — попита Савард.

— Някъде северно от Могадишу — обади се министър Уитакър с изненадващо мощен за сгърченото си тяло глас. — По тези места е същински проклет Див запад. Никакви закони.

В дъното на екрана на Халдейн изникна карта на Сомалия. Границите на страната очертаваха легнало „V“, обгръщащо Етиопия по източния бряг на Африка с двете си рамена и навлизащо в Индийския океан с долния си край.

— ЦРУ анализира сателитните снимки — обясни Харт. — Но министър Уитакър е напълно прав. Северната част на континента е идеалното място за укриване на операция от този вид.

Уитакър поклати глава.

— Ще ни помогне единствено масирано нахлуване.

— Сигурно добре си спомняте последния ни опит със Сомалия, господин министър? — погледна го леко раздразнен Хорн. — Началото на деветдесетте, военната операция с плачевни резултати?

Уитакър изсумтя и се усмихна кисело.

— Андреа, този път не говорим за някаква си хуманитарна мисия. Просто предлагам да намерим лагера им и да го заменим с осемдесеткилометров кратер.

— Може би няма да бъде толкова просто — намеси се Гуен.

— И защо не, доктор Савард? — предизвикаха я гневните очи на Уитакър през компютърния екран.

— Защото, господин министър, изличаването на базата им не означава непременно, че ще успеем да изличим вируса — отговори тя.

Приближавайки върховете на пръстите си на няколко сантиметра от брадичката си, президентът се изправи в стола.

— Моля обяснете, доктор Савард — произнесе той с леко провлачения си южняшки изговор.

— В началото, когато терористите са опитвали да инкубират вируса, вероятно са се нуждаели от относително усъвършенствана вирусна лаборатория.

— Но сега? — попита президентът.

— Господин президент, след като са попълнили запасите си с жив материал — да кажем, яйца, пилета, примати, дори и хора — наблегна на последните си думи Гуен, — нищо не им пречи да вземат този жив материал и да продължат да инфектират още и още „атентатори самоубийци“.

— Следователно вече няма да имат нужда от базата си — заключи президентът.

— Господин президент, може да не се нуждаят от базата си в ролята й на лаборатория — намеси се министър Уитакър, — но все още ще имат нужда от нея като лагер. Къде иначе ще отидат терористите с техните инфектирани пилета, маймуни или каквото там използват?

Съветникът по националната сигурност кимна.

— Министърът има право, сър — каза тя. — Нуждаят се от защитено място, откъдето да движат операциите си.

— Но ако вече знаят, че ние знаем… — присъедини се към дискусията Тед Харт. — Защитеното място вече не е толкова защитено.

Президентът доближи върховете на пръстите си, след което кимна.

— Явно основният ни приоритет ще бъде да открием базата в Сомалия. — Той отново се вгледа право в камерата. Халдейн безпогрешно разпозна откровеният израз в очите му, който се бе оказал толкова успешен по време на избирателната му кампания. — Доктори? Някакви, каквито и да е, предложения?

Ноа отново се покашля.

— Птици, сър.

— Птици? — намръщи се президентът.

Халдейн обясни:

— Птиците са естествен преносител на вируса на инфлуенцата. Развиват високи нива на съдържание в кръвта си, без самите те да се разболяват. Ако от лабораторията им е имало изтичане на вируса, можем да проследим пътя му сред местната птича популация.

Уитакър разтърси тясната си глава сърдито.

— Нека изясним нещо, доктор Халдейн. Предлагате ни да отидем на лов за птици в Сомалия? — попита подигравателно. — Дори и да ни излезе късметът, няма ли да ни отнеме седмици, докато анализираме кръвта им?

— Не е задължително — възрази Ноа. — Разполагаме с бърз начин за взимане на проби, или както го наричаме, ПВР, полимеразна верижна реакция, с чиято помощ можем да получим предварителни резултати от тестовете за по-малко от два часа.

— Ултиматумът на терористите изтича след по-малко от четиридесет и осем часа — посочи Хорн.

— Което означава, че трябва да действаме незабавно — удари по масата с върха на пръста си Уитакър. — Трябва да изпратим войски и морски пехотинци в Сомалия, да открием базата и да я елиминираме.

Тед Харт се обърна към министъра на отбраната:

— Аарон, ами ако Гуен е права и те вече са напуснали Сомалия заедно с вируса?

— Знаем с кого си имаме работа. Тези хора вече не могат да се скрият от нас — каза категорично Уитакър. — Така че където и да отидат, ще ги открием.

— Познаваме лицето и на Бин Ладен — възрази Харт. — От почти петнайсет години.

Уитакър поклати глава, сякаш смяташе факта за маловажен.

Президентът постави ръка на масата и за пореден път се взря директно в камерата.

— Запознати сте с ултиматума, който получихме. За какви крайни цифри говорим, ако тяхната „армия от мъченици“ се добере до градовете ни?

— Господин президент, в този момент всички американски градове са пуснали в действие Плана за спешно реагиране в случай на биологична атака — отговори Гуен. — Но ще отнеме известно време, докато въведем ред в комплексната структура на начинанието. Не смятам, че четиридесет и осем часа са достатъчни.

Президентът сключи гъстите си вежди.

— Доктор Халдейн, разбирам, че сте световен авторитет по въпросите на този вирус. Вашето мнение?

Ноа дълбоко си пое дъх и опита да събере мислите си.

— Господин президент, разполагаме с преимуществото на създалата се паника. Хората вече са започнали да се изолират от външния свят, което в действителност помага в подобни случаи. Освен това, макар и с висока смъртност в случай на заразяване, вирусът, за който говорим, не е така заразен, колкото някои други, така че ограничаването на разпространението му е възможно, както вече беше демонстрирано в Китай, Хонконг, а и в Лондон. — Той навлажни устни, преди да продължи: — Но извън Китай, поне от онова, което виждаме досега — хиляда и осемстотин инфектирани и четиристотин починали до този момент — говорим за четирима заразени туристи. Ако се наложи да се справяме с армия от тях… Моля да ме извините, господин президент, но Бог да ни е на помощ.

Андреа Хорн каза:

— В ултиматума се казваше, че „трябва да започнем изтегляне“ до края на дадения срок. В момента войските ни в Кувейт и някои части в Саудитска Арабия са относително бездейни. Може би не е зле да започнем тъкмо тяхното изтегляне.

— Не бива да скланяме глави пред тези паразити! — удари ядосано по масата Уитакър.

— Мисля, че не разбрахте какво точно исках да кажа… — започна Хорн.

Уитакър я посочи с пръст:

— Изтеглянето и на един-единствен войник ще сигнализира на всеки фанатик, разполагащ с опасен микроорганизъм или бомба, че Америка е съгласна да бъде заложник. Запомнете ми думите. Изтеглим ли се от Арабския полуостров, няма да има край!

Харт прочисти гърлото си.

— Аарон има право, господин президент. Неслучайно досега винаги сме спазвали политиката никога да не преговаряме с терористи.

Хорн вдигна ръце във въздуха.

— Не предлагам да преговаряме! Просто се опитвам да кажа, че за да спечелим още време, няма да е зле да започнем да увъртаме и да ги накараме да мислят, че сме готови да сътрудничим. Нищо повече.

Президентът остана загледан в масата в продължение на няколко секунди, преди да кимне примирено.

— Опасявам се, че Андреа наистина има право. — Той се обърна към своя министър на отбраната. — Започнете да изготвяте планове за изтегляне на войските ни.

Уитакър отвори уста, за да възрази, но президентът го прекъсна, вдигайки ръка.

— Това ще ни даде четиридесет и осем часа, за да открием и спипаме кучите синове — каза той. — Имате пълномощията да се концентрирате именно върху това. — Президентът огледа лицата около масата, след което погледна към камерата: — Ясно ли се изразих?