Мо Хейдър
Ритуал (47)

46.

В купето на форда миришеше на застояло и затова Флий свали стъклото. Успя да стигне бързо — за не повече от половин час. Наоколо имаше гъсти гори и клисури, затова тя си припомни колко самотен може да бъде светът понякога. Тя бавно приближи къщата, паркира на чакълестата алея и изключи двигателя. Бързо движещите се облаци засенчваха силното слънце от време на време. Тревата изглеждаше суха, а къщата — занемарена. Котката, която се излежаваше на сянката на един бидон, примигна сънливо и вдигна глава. Нищо друго не помръдваше. Повечето прозорци бяха обковани с дъски, а останалите — запердени. Флий се замисли за посещенията си тук като дете. Опита да си спомни дали къщата на Кайзер и преди изглеждаше толкова зловеща.

Никой не се появи, така че тя излезе от колата и затръшна вратата. Звукът проехтя над пустия двор, а Флий се поколеба, чудейки се дали Кайзер го е чул. След като професорът не се появи, тя свали слънчевите си очила и тръгна към верандата. Спря да погали една от котките, които излязоха от тревата и започнаха да се отъркват в глезените й. Не чу никакъв шум и реши да отиде отзад. Задната врата беше отключена. Старият му фолксваген беше паркиран на обичайното си място, но Кайзер го нямаше. Пристройките и оранжерията също бяха пусти. Флий отиде в кухнята.

Пластмасовите ленти се поклащаха леко. Явно някъде имаше отворен прозорец. На масата лежеше недояден сандвич, около който бръмчаха мухи. Три парчета авокадо се търкаляха на дъската, а от костилките им се стичаше гъста, подобна на кръв течност. Наоколо цареше обичайният за Кайзер хаос — на бюфета имаше купища списания, а сгушеното в ъгъла на клетката си морско свинче се пулеше в нея. Тя взе резервоарчето, напълни го с вода и го мушна между пречките на клетката. Малкото животинче приближи розовата си муцунка до отвора и започна шумно да лочи. След това тя вдигна дъската и изхвърли в кофата за боклук парчетата авокадо и мокрите костилки.

В дневната имаше чиния и отрупана с трохи салфетка. Върху един вестник лежеше разглобен двигател на косачка. Флий размърда мишката на компютъра, но екранът не оживя. Отиде да седне на дивана, върху който беше прекарала осемнайсет часа в събота. Притисна ръце към тапицерията и се загледа в нея. Като че ли очакваше протърканата материя да й каже нещо. Мъчеше се да си спомни дали е сядала пред компютъра, но в ума й прииждаха само халюцинациите — скелетите на родителите й и водите на Бушменската дупка. И думите на майка й: „Сега вече ще ни намерят“.

Тя се отпусна назад и скръсти ръце. Заключените шкафове бяха подредени покрай стените. Майка й казваше, че там Кайзер държи наркотиците си. Малко по-надолу се виждаше прагът, на който вчера се бе появил Кайзер. Облечен в бяла риза, с лице, подобно на череп. Флий си припомни една от снимките, които бе намерила в кабинета на баща си. На нея се виждаше шаман, облечен в нещо като рокля. На главата му беше поставен череп на козел, в чиито очни ями имаше сребърно фолио. Флий разтърка ръцете си и погледна назад през рамо. Внезапно й беше станало студено. Като че ли духаше от прозореца отзад. Африканските маски на Кайзер се взираха в нея. Тя ги беше виждала хиляди пъти и нямаше причина да се чувства странно. Имаше много по-притеснителни неща — общуването с мъртвите и това, че знаеше, че ще намерят родителите й.

Тя отиде в коридора и се провикна:

— Кайзер? Там ли си?

Никакъв отговор. Тя погледна скъсаните тапети в коридора, металната стълба и захвърлената на пода мистрия. Къщата не беше в добро състояние въпреки усилията на Кайзер. Флий разбираше защо майка й и брат й не се чувстваха комфортно тук — притесняваше ги течението в коридора.

Флий си помисли дали да не провери и другите стаи. Ами ако Кайзер лежеше някъде със счупен крак или пък беше получил удар? Чуваше се само далечното потракване на открехнат прозорец и затова тя реши да се върне в дневната.

Телевизорът беше изключен, но видеото бръмчеше. Зелените цифри ритмично се сменяха. Флий се загледа в тях и се замисли. Не го беше виждала да гледа филми, както и телевизия. Тя взе дистанционното и включи телевизора. Той изпука неохотно, след това оживя.

Звукът бе намален. В момента, в който тя посегна към дистанционното, за да го увеличи, на екрана се появи образ. Цветовете бяха твърде тъмни, като тези на старите филми. На някакво легло лежеше мъж. Флий инстинктивно стисна дистанционното, когато видя какво прави той.

Той беше млад, чернокож и много слаб. По зеленикавата му риза имаше петна от пот, а лицето му беше изкривено от болка. Мъжът стисна зъби и изви тялото си. Флий не можеше да разбере какво го боли, но болката определено беше истинска — по лицето му течеше пот. Тялото му остана гротескно изкривено за няколко секунди, а след това нещо се промени. Той се отпусна и отвори очи. Погледът му започна да шари насам-натам. Като че ли не можеше да повярва, че болката е изчезнала. След това той потрепери и се сви като зародиш. Екранът примигна и стана черен.

Флий гледаше изненадано екрана. Не беше сигурна какво точно е видяла. Стоя неподвижно известно време и, след като не можа да измисли нищо друго, стана и извади касетата. Остави я на малката масичка, после отдръпна ръка като опарена. Сърцето й препускаше. Мъчения. Това беше видяла. Мъчения. Защо Кайзер гледаше такива неща?

Някакъв шум я накара да се обърне. Устата й пресъхна. Кайзер стоеше на прага. Беше облякъл същата бяла риза, а в ръцете си държеше ножица за подрязване на храсти.

— Кайзер? — каза тя и го погледна подозрително. — Не знаех, че…

Той не отговори, само се усмихна тъжно. Това беше една усмивките, които сякаш казваха: „Винаги съм се надявал, че няма да се стигне дотам. Какво да се прави, животът е гаден“.

— Фийби — каза провлечено той. — Фийби, мисля, че е време да поговорим.