Дейвид Кази
Джакпот (4)

4.

Петък, 21 декември, 14:05 ч.

Какъвто и вирус да бе пипнала Сам, той се разпространи из организма й с невиждана бързина, досущ като тропическа буря над топли води. Преди още бездруго оскъдните слънчеви лъчи да отстъпят място на настъпващата вечер, тя вече гореше в треска, главата й пулсираше от болка, а в гърлото й сякаш се бяха забили парчета стъкло. Беше се излегнала на пода зад бюрото си, в непосредствена близост до малката керамична печка, която използваше, за да отоплява кабинета си, тъй като температурата в него варираше в изключително широки граници. Макар да имаше висока температура, така я тресеше, че цялото й тяло се гърчеше.

Този петък бързо си проправяше път към върха на класацията за най-лош ден в живота на Саманта. Трудно можеше да се сети за някой друг ден, донесъл й толкова дълбоко и всеобхватно страдание. Докато лежеше по гръб и следеше с поглед един молец, който пърхаше край флуоресцентната лампа в стаята, тя се опита да прочисти съзнанието си и да подреди мислите си. Не й се искаше да разсъждава върху това какво ще прави от тук насетне. Все още не бе готова за подобно нещо. Затова продължи да наблюдава как молецът — това безмозъчно чудо на природата — кръжи около светлината, която никога няма да се превърне в нещо друго, освен светлина. Завидя му.

Животът й във фирмата премина като на кинолента в главата й. „Уилит & Хол“ бе същински гигант в света на юридическите компании, за който работеха над 2000 адвокати в шестнайсет града по целия свят. Поддържаше офис дори в Буркина Фасо. Буркина Фасо! Саманта нямаше представа къде точно се намира Буркина Фасо и напълно съзнателно бе взела решението да не си прави труда да я търси на картата. Тайничко се страхуваше, че ако разбере къде се намира Буркина Фасо, компанията може да реши да я командирова там.

Откакто се помнеше, пристигаше в офиса точно в осем сутринта с висока чаша кафе от „Старбъкс“ в ръка и работеше до десет вечерта. По всяка вероятност би могла да се прибира и по-рано, някъде около девет, но предпочиташе да ползва обедна почивка от един час, за да обядва навън, да отиде на фитнес или просто да се разведри с кратка разходка в центъра на Ричмънд. Уверена бе, че този едночасов отдих й позволява да запази здравия си разум и да не извърши ритуално убийство на някой от своите колеги.

Изохка от болка и въпреки че й се повдигна, стана от пода и взе в ръка двете таблетки против грип с изтекъл срок на годност, които откри в едно чекмедже на бюрото си. Трябваше да ги глътне, без да пие вода, което не й се струваше особено привлекателно, но алтернативата — а именно да намери сили и да прекоси коридора, за да стигне до автомата за вода в другия му край — й се струваше още по-непривлекателна. Божичко, та нали все някой от колегите й щеше да е научил за тази „незначителна“ спънка в кариерата й, а тя определено не бе в настроение да разговаря с когото и да било. Едва не се задави, докато преглъща хапчетата, тъй като естествено залепнаха за възпаленото й гърло. Очите й се напълниха със сълзи, докато успее най-сетне да ги преглътне. Когато се справи с тях, Саманта се отпусна тежко на луксозния си директорски стол. Кабинетът й тънеше в тишина. Единственият звук, който се чуваше, бе тихото бръмчене на компютъра й. Наподобяваше й на гробница. Божичко, винаги ли е бил толкова миниатюрен? Това място се бе превърнало в неин дом от почти цяло десетилетие. Бе прекарала повече време тук, отколкото на което и да било друго място на планетата. Страхотно постижение, Саманта Хури! Страхотно постижение!

Работеше в отдела за съдебни искове още от момента, в който постъпи в „Уилит & Хол“ веднага след като взе дипломата си от университета. Това бе най-големият отдел в цялата фирма. В него работеха над осемстотин адвокати, разпръснати по цял свят като наемници, защото каква е ползата от голямата юридическа фирма, ако тя не води съдебни дела по целия свят? Понастоящем „Уилит & Хол“ участваше в около три хиляди дела, от които едва ли и десет щяха да бъдат решени от съда. Останалата част от тях бяха всъщност юридически спорове, които играеха ролята на туристи, излезли на пикник в горещ летен ден, за да позволят на мухите, комарите и останалите насекоми, разбирай адвокатите, да се изхранват благодарение на храната, донесена от туристите. За адвокатите въпросната храна представляваше хилядите часове, изпълнени с правни проучвания, искания за издаването на едно или друго постановление, подаването на възражения, извършването на експертни оценки, преглеждането на документи и прочее. Това бяха часове труд, за които, разбира се, плащаха клиентите.

Телефонът на Саманта иззвъня и я извади от транса, в който бе изпаднала. Запита се за миг дали това не е Смит, който се обажда, за да я уведоми, че изпълнителният комитет е променил решението си. Не бе необходимо да поглежда екрана, на който се изписваше номерът, от който я търсеха, за да разбере колко напразна е тази надежда. Когато погледът й регистрира познатия номер на дисплея, възелът в стомаха й само се стегна още по-силно. Въздъхна дълбоко и взе слушалката.

— Здравей, мамо — каза Саманта.

— Скъпа, ти до̀йде на вечеря, нали?

Саманта прехапа устни и издиша бавно. Съвсем бе забравила за тази вечеря.

— Не се чувствам добре. Пипнала съм някакъв вирус. Нямам представа дали ще събера сили, за да дойда.

— Какво? Какво означава това? Ти прекалено млада, за да боледува. Ако хапне нещо, сигурно почувства по-добре.

Зайна Хури никога през живота си не се бе съгласявала, че някое от децата й е пипнало някаква болест. За нея това бе равносилно на признание, че то се намира на смъртно легло.

— Ще опитам — отвърна Саманта.

— Но ти обеща!

— Имам много работа — каза Сам. Провалената й кариера бе тема, която предпочиташе да обсъди някой друг ден.

— Тази глупава фирма! Баща ти бъде много разочарован!

— Ще направя всичко възможно. Чао!

— Ялла! — отвърна на арабски майка й, използвайки дума, която можеше да означава и „довиждане“, и „както и да е“.

Линията прекъсна. Саманта върна слушалката на място, доволна, че разговорът е приключил.

Саманта побутна компютърната мишка, в резултат на което харддискът забръмча тихичко, а екранът светна отново. Кликна машинално върху една иконка в ъгъла, която носеше названието „Таблица с резултатите“, и зачака програмата да отвори файла с хоноруваните часове на адвокатите във фирмата. Погледна през прозореца вдясно от себе си и едва видя очертанията на река Джеймс, която в този студен декемврийски следобед наподобяваше мръсносива лъкатушна линия, прорязала центъра на града. Студ, ужасен студ, докъдето ти стигне погледът, помисли си Саманта. Насочи вниманието си обратно към екрана. Кликна с мишката и отвори прозорчето с данните за адвокатите с осемгодишен стаж във фирмата.

Всеки адвокат в „Уилит & Хол“ трябва да отчете поне по 2200 хонорувани часа годишно. Това означаваше 2200 часа реално извършена работа, които да бъдат фактурирани на конкретни клиенти. В тях не влизаха дейности от рода на четенето и писането на имейли, обедната почивка, ходенето до тоалетната (освен ако не вземеш незабелязано със себе си някоя папка) или посещението на ателието за химическо чистене, ако случайно си накапала любимата си пола. Работиш ли петдесет седмици в годината, това означава, че се нуждаеш от четирийсет и четири хонорувани часа седмично. А Саманта отдавна бе изчислила, че за да изработи един такъв час, са й необходими деветдесет минути офисно време. Което означаваше, че е принудена да прекарва в офиса по шейсет и пет часа седмично само за да достигне необходимия минимум.

Да, въпросните 2200 часа годишно бяха само минимумът и никой адвокат, който хранеше амбицията да стане съдружник някой ден, не можеше да си позволи лукса да се задоволи с минимума. Когато дойдеше време да обсъди кандидатурата на някой адвокат, изпълнителният комитет на „Уилит & Хол“ внимателно преглеждаше данните за отработените часове през годините. Съдружник можеше да стане адвокат с поне осемгодишен стаж във фирмата, който бе отработил не по-малко от 2500 часа годишно.

„Уилит & Хол“ беше нещо като огромна юридическа фабрика, машините в която никога не спират да работят. Компанията предоставяше на всеки новопостъпил адвокат мобилен телефон „Блекбери“ (който никога не трябваше да бъде изключван) и преносим компютър „Макбук Про“, допълнен от карта за бърз мобилен достъп до интернет и придружен от инструкцията електронната поща да се проверява на интервали, които да не надхвърлят три часа. В случай че някой адвокат не успееше да влезе навреме в електронната си поща и да провери съобщенията си през въпросния тричасов прозорец, от таблицата с резултатите му се отнемаше един хоноруван час. Това изискване важеше и през нощта, при това триста шейсет и пет дни в годината, включително официалните празници, отпуските и уикендите, тъй като „Уилит & Хол“ се гордееше с начина, по който обслужва своите клиенти, както местни, така и чуждестранни. Саманта изключваше компютъра си две нощи седмично, за да се наспи като хората поне веднъж на два-три дни, но цената, която плащаше, се равняваше на сто допълнителни часа труд.

Чувството за собствена значимост, което тези високотехнологични придобивки подхранваха у новопостъпилите адвокати, неизменно ги изпълваше с възторг в началото на кариерата им в „Уилит & Хол“. В края на първия месец обаче повечето от тях започваха да се чувстват досущ като Саманта, която често си задаваше въпроса дали има начин да подложи своето блекбери на мъчения, за да го накара да страда. Например да го включи в електрически адаптор с несъвместимо напрежение? Или пък да стисне с пинсети някоя жизненоважна част и да започне да я върти и усуква? Да отиде в гората и да започне да го налага с бейзболна бухалка, както правеха в онзи филм „Офис треска“^[1]?

В „Уилит & Хол“ адвокатите работеха денонощно. Мнозина от тях оставаха в кабинетите си поне две вечери седмично в неизменния си стремеж да увеличат сметката си от хонорувани часове, хонорувани часове, хонорувани часове! Данните за отработените часове се актуализираха в реално време и всеки старши адвокат във фирмата можеше да ги следи с помощта на вътрешната компютърна мрежа. Класацията, както наричаха въпросната таблица, бе разделена на осем секции, по една за всеки тип адвокати, и всеки имаше свое място в класирането, което наподобяваше това в колежанската баскетболна лига. Адвокатите, чийто график предполагаше, че ще завършат годината под необходимия минимум от часове, установяваха, че имената им са оцветени в червено, което определено всяваше смут в душите им. Да видиш името си в червено бе равносилно на публично оповестяване, че си заразен с вируса ебола. Всички останали адвокати мигом се дистанцираха от Червените, както ги наричаха, тъй като се опасяваха, че мързелът на тези лентяи може да се окаже заразен. Отличниците, чието натоварване предполагаше, че ще завършат годината с над 2700 хонорувани часа (и следователно ще получат премия, каквато рядко се полагаше на редовите адвокати), виждаха имената си оцветени в зелено.

Два поредни месеца в червената зона на Класацията водеха до получаването на имейл от старшия съдружник, надзираващ работата на съответния адвокат. Въпросният имейл целеше както да го мотивира, така и да го предупреди. Три поредни месеца в червената зона водеха до лично посещение от наблюдаващия съдружник. Четири поредни месеца в червената зона водеха до появата на двама служители от фирмената охрана, които съпровождаха бившия вече служител до изхода. Втори имейл или втора среща с наблюдаващия съдружник просто нямаше. Във всеки момент броят на адвокатите, попаднали в червената или в зелената зона, не надхвърляше десет.

Комитетът намираше Класацията за изключително ефективен мотивационен инструмент, особено при положение че заплатите в „Уилит & Хол“ бяха с двайсет процента по-високи от възнагражденията във всяка друга голяма юридическа фирма по Източното крайбрежие. Въпреки тежките изисквания на работната среда текучеството оставаше сравнително ниско. Всички изкарваха прекалено много пари, за да се оплакват, затова повечето адвокати продължаваха да превиват гръб и да трупат хонорувани часове, докато се превърнат в съсухрени и озлобени, но богати подобия на изпълнените с идеализъм студенти по право, които някога са били. Или докато бъдат уведомени, че кандидатурата им за съдружник е била отхвърлена.

Както обикновено, името на Саманта бе оцветено в зелено. От Деня на труда^[2] насам бе начислила почти осемстотин часа, които я доближаваха на нищожно разстояние от премията от 10 000 долара, която очакваше всеки, който премине границата от 2700 часа. Получаваше този бонус вече четири години поред и бе на прага да го получи и тази година. И въпреки това бяха издърпали килимчето изпод краката й!

Причината в никакъв случай не беше „Омникеър“. В продължение на цели осем години Саманта Хури работеше неуморно като същинска машина за генериране на платени часове, като неизменно завършваше годината на едно от първите две места в класацията на адвокатите с най-много отработени часове. Бе осигурила на компанията куп нови клиенти. Не беше клюкарка. Не сърфираше в интернет. Не правеше нищо друго, освен да работи, и това се знаеше от цялата фирма. Преглеждаше документи, пишеше възражения, правеше проучвания, срещаше се с клиенти, пишеше доклади — за нея тези неща бяха като въздуха и водата. Сега изпитваше необичайна пустота, празнота, каквато никога преди това не бе чувствала. Това ли бе наградата й за тези близо десет години, прекарани на бюрото?

Замисли се, че през цялата си адвокатска практика не бе заставала пред съдебни заседатели. Всъщност не бе срещала дори един-единствен съдебен заседател. Беше внасяла разни обжалвания, а два-три пъти дори бе отстоявала интересите на своите клиенти пред някой окръжен съдия. Времето й обаче преминаваше в преговори и опити за сключване на извънсъдебни споразумения. Застрахователните компании например нямаха никакъв интерес да рискуват, като поверят финансовото си благосъстояние в ръцете на — както смятаха шефовете им — скучаещи, разсеяни и необразовани съдебни заседатели. Затова, съществуваше ли дори малка вероятност да изгубят делото, клиентите предпочитаха да плащат. В противен случай адвокатите на „Уилит & Хол“ атакуваха противниковата страна с всевъзможни юридически маневри, засипваха я с лавина от доводи и обикновено успяваха да затрупат далеч по-малобройния юридически екип на своите опоненти с безброй кашони с документи. Обикновено противниковата страна се признаваше за победена. А случаите, които все пак стигаха до съда, се поемаха от съдружниците.

Когато преди години непознати питаха Саманта с какво се занимава, тя с гордост им отговаряше, че е съдебен адвокат. Сега обаче — в момента, в който цялата й кариера висеше на косъм, досущ като сезона на бейзболен отбор, отпаднал от плейофите — тя изведнъж се почувства много глупаво. За тези осем години бе влязла точно шест пъти в съдебна зала, при това все в първоинстанционни съдилища. Какъв съдебен адвокат бе при това положение?

Освен това какво бе направила с живота си? Въпросите нахлуваха в главата й със силата и интензитета на артилерийска канонада. Бе представлявала гигантски корпорации срещу други гигантски корпорации. Или по-точно гигантски застрахователни корпорации срещу други гигантски корпорации, дейност, достойна за съжаление или презрение. Сети се отново за онзи случай с „Омникеър“. От „Омникеър“ бяха повдигнали обвинение срещу „Хелтсофт“ с твърдението, че програмата, разработена от софтуерната компания, едва не е унищожила цялата им база данни с клиенти. От „Хелтсофт“ на свой ред бяха повдигнали насрещни обвинения, които бяха усложнили делото до невъзможност, а тъкмо това бе любимият прийом на адвокатите.

Можеше само да гадае какво биха си помислили съдебните заседатели при вида на две големи и богати корпорации, вкопчили се в люта битка около някакъв договор за разработването на софтуер. Подозираше, че ако открият подходяща вратичка в закона, съдебните заседатели ще издадат присъда, която да не облагодетелства нито една от двете компании. Съдебните заседатели съвсем не бяха глупави хора независимо от противното мнение, което битуваше сред мнозинството адвокати.

След като приключи тази кратка ретроспекция на юридическата си кариера, Саманта Хури насочи мислите си към личния си живот. И тук нещата бяха трагични! Беше на трийсет и четири и все още неомъжена! Да не говорим, че нямаше никакъв шанс това да се случи в обозримо бъдеще! Любовта на живота й отдавна бе напуснала не само живота й, но и страната. Започна да масажира слепоочията си с показалци. Главоболието й се усилваше, а тази разходка в миналото определено не действаше ободряващо. Божичко, колко й се повръщаше! Сякаш това не стигаше, та и носът й потече и тя сподави силната си кихавица в носната кърпичка, която побърза да вземе.

Погледна часовника в ъгъла на екрана на персоналния си компютър. Наближаваше два и половина. Поне още три часа фирмените офиси щяха да жужат от претрупан с работа помощен персонал, който бърза да приключи задачите си преди Коледа, и адвокати, които продължаваха да ръководят делата на фирмата, без да смеят да станат за миг от бюрата си. Саманта взе още няколко хартиени кърпички и се запъти със сетни сили към вратата. Открехна я леко и огледа лабиринта от офиси в средата. Видя двама съдружници, които крещяха някакви нареждания на секретарките си. В гърдите й се надигна гняв, който я обзе със силата на хелий, изпълващ балон.

Върна се, олюлявайки се, при бюрото си и седна на стола.