Кийра Кас
Короната (6)

Шеста глава

Кайл долепи ръка до кръста ми и ме поведе към градината. Пълната луна беше ниско в небето и хвърляше сенки дори посред нощ.

— Справи се прекрасно тази сутрин — коментира той, клатейки глава. — Всички се тревожехме за майка ти, а и е толкова странно без Арън. Никога не бях виждал Кадън по-… смутен.

— Ужасно е. Все пак той е най-стабилният от всички ни.

— Не се безпокой. Съвсем нормално е да се поразстрои в такъв момент.

Приближих се до Кайл.

— Знам. Просто е плашещо да го видиш у човек, който никога не се разстройва.

— Затова и те похвалих. Мислех, че ни очаква мъчителна закуска, че никой няма да посмее да подхване темата и всички ще мълчим. А ти просто подхвърли онова за палачинките. Беше изумително. Никога не забравяй това си умение. — Той разклати пръст насреща ми.

— Какво умение? Разсейване? — засмях се аз.

— Не. — Той потърси правилните думи. — По-скоро това да разведряваш неприятни ситуации. Правила си го и преди. По време на партита или на осведомителния бюлетин. Променяш всеобщото настроение. Не всеки го умее.

Стигнахме до края на градината, откъдето започваше просторната, равна поляна, граничеща с гората.

— Благодаря. Много мило, че го казваш. Доста съм притеснена.

— Съвсем нормално.

— Не само заради мама. — Спрях и сложих ръце на хълбоците си, питайки се каква част от случилото се да му разкрия. — Арън ми остави писмо. Знаеше ли, че народът не одобрява монархията ни? И главно мен. А сега аз управлявам страната и, откровено казано, не знам колко ще ме търпят. Вече ме замеряха с храна веднъж. Чела съм толкова ужасни статии за себе си… Ами ако ме нападнат?

— Е, и? — пошегува се той. — Има и други варианти. Бързо може да се превърнем в диктатура; това определено ще сложи хората на мястото им. Имаш избор между федерална република, конституционна монархия… о, дори теокрация! Може да прехвърлим всичко в ръцете на църквата.

— Кайл, говоря сериозно! Ами ако ме детронират?

Той обхвана лицето ми с длани.

— Идлин, нищо такова няма да стане.

— Защо? Случвало се е и преди! Точно така умряха баба и дядо. Хората нахлуха в дома им и ги убиха. А всички боготворяха баба ми!

Усещах как сълзите ми напират. Боже, в каква ревла се бях превърнала! Избърсах очите си, закачайки пръстите му.

— Чуй ме. Онова бяха групировка екстремисти. Вече ги няма и хората в наши дни са твърде заети да се борят със собствения си живот, за да се занимават с твоя.

— Няма как да съм сигурна — прошепнах аз. — Почти всичко, в което някога вярвах, рухна през последните няколко седмици.

— Искаш ли… — Той спря и впери поглед надълбоко в очите ми. — Искаш ли да не мислиш за това?

Преглътнах, обмисляйки предложението му. Стояхме сами в тъмната, спокойна нощ, тъкмо като онази, в която се бяхме целунали за пръв път. Само че този път никой не ни наблюдаваше, никой нямаше да отпечата снимката ни във вестника. Родителите ни бяха далеч и не ни следяха стражи. А за мен това означаваше, че поне за миг нищо не ме спираше да сторя онова, което искам.

— Готов съм на всичко за теб, Идлин — прошепна Кайл.

Аз поклатих глава.

— Нищо не мога да ти поискам.

Той присви очи.

— Защо не? Сбърках ли някъде?

— Не, глупчо такъв — казах и се отдръпнах от него. — Очевидно… — Изпуфтях. — Направил си точно каквото трябва. Не мога да те целуна просто ей така, защото се оказва, че не си ми безразличен.

Забих поглед в земята, докато гневът бавно се надигаше в гърдите ми.

— Ти си виновен, между другото! — укорих го и закрачих яростно. — Беше ми по-добре да не те харесвам. Да не харесвам никого. — Покрих лицето си с ръце. — А сега се забърках в такава каша, че дори не мога да разсъждавам трезво. Но при всички случаи знам, че ти си ми скъп, ала не знам какво да предприема по въпроса. — Когато намерих смелост да го погледна отново, той се подсмихваше. — За бога, не се дръж толкова самодоволно.

— Извинявай — отвърна той с усмивка.

— Осъзнаваш ли колко ми е трудно да ти разкрия всичко това?

Той скъси разстоянието помежду ни.

— Вероятно колкото и на мен ми е трудно да го чуя.

— Говоря сериозно, Кайл.

— Аз също! Първо, много ми е странно, като се замисля по въпроса. Защото ти вървиш в комплект с титла и трон и целият ти живот е планиран. Дори не мога да го проумея. И второ, знам много по-добре от всички тук колко си потайна. Такава изповед трябва да е била направо болезнена за теб.

Кимнах.

— Не се ядосвам, че те харесвам… само дето се ядосвам.

Той се засмя.

— Доста е вбесяващо.

— Но трябва да знам още сега, преди да сме продължили, дали изпитваш същото към мен. Дори част от него. Защото в противен случай трябва да си съставя план на действие.

— А ако отговорът ми е „да“?

Вдигнах ръце и ги отпуснах вяло до тялото си.

— Пак ще ми трябва план на действие, но ще е по-различен.

Кайл въздъхна тежко.

— Е, оказва се, че и ти не си ми безразлична. И едва ли щях да се замислям по въпроса, ако не бяха последните ми скици.

— Ъ… колко романтично.

Той се засмя.

— Всъщност, да, романтично е. Обикновено с голямо желание скицирам небостъргачи и домове за социалнослаби, изобщо неща, които да останат в нечия памет, да помогнат някому. Но онзи ден се хванах да ти проектирам лятна вила, нещо като миниатюрен дворец с лозя отпред. А тази сутрин ми дойде идея за плажна къща.

Ахнах.

— Винаги съм искала плажна къща!

— Не че някога ще я посещаваме, като се има предвид, че трябва да управляваш цяла страна.

— Въпреки това е мило.

Той сви рамене.

— Просто се оказва, че напоследък ми се твори само за теб.

— Много трогателно. Знам колко си отдаден на работата си.

— Не ми е точно работа. По-скоро нещо, за което ме е грижа.

— Добре тогава. Какво ще кажеш засега да добавим и това между нас към тази графа. Грижа ни е за него, и двамата го знаем, затова ще го наблюдаваме и ще видим как ще потръгнат нещата.

— Звучи разумно. Не искам да те отблъсквам, но ми се струва твърде рано да го наречем любов.

— Абсолютно! — съгласих се аз. — Твърде рано е, а говорим за нещо голямо.

— Ангажиращо.

— Плашещо.

Кайл се засмя.

— Съпоставимо с детронирането?

— Най-малкото!

— Еха. Добре. — Той продължи да се усмихва, навярно замислен върху парадокса точно ние да се влюбим един в друг. — Е, сега какво?

— Продължавам с Избора. Не искам да нараня чувствата ти, но се налага да продължа. Трябва да съм сигурна.

Той кимна.

— Само при това условие бих те приел.

— Благодаря ви, сър.

Умълчахме се, заслушани в шумоленето на вятъра в тревата.

Накрая Кайл се покашля.

— Май ни трябва храна.

— Стига аз да не я готвя.

Той преметна ръка през рамото ми и тръгнахме обратно към двореца. Жестът ми се стори доста момчешки.

— Но последния път се справихме толкова добре.

— Научих се да работя единствено с масло.

— Тогава знаеш всичко.

* * *

На сутринта слязох право в болничното крило, нетърпелива да видя лицето на мама. Дори да спеше, исках просто да се уверя, че е жива и се възстановява. Но когато открехнах вратата, тя седеше в леглото напълно будна… а татко спеше. Мама ми се усмихна и долепи показалец до устните си. С другата ръка милваше нежно косата му. Татко още седеше на стола, но беше отпуснал горната част на тялото си върху леглото, пъхнал една ръка под главата си и проснал другата върху скута й.

Заобиколих с тихи стъпки леглото и я целунах.

— Нощем се будя често — прошепна тя и ме погали. — Всички тези тръбички и монитори ме притесняват. А той все е буден и ме наблюдава. Радвам се, че най-сетне успя да заспи.

— Аз също. Започвах да се тревожа за него.

Тя се усмихна.

— Бил е и по-зле. Ще се справи.

— Идваха ли да те прегледат докторите?

Тя поклати глава.

— Помолих ги да дойдат по-късно, за да поспи баща ти. Скоро ще ме качат в моята стая.

Разбира се. Разбира се, че жената, която току-що бе получила инфаркт, можеше да отложи преместването си на по-удобно място само и само съпругът й да подремне. Започвах да се съмнявам, че дори да си намеря партньор, ще се обичаме чак толкова.

— Ти как си? Помагат ли ти всички?

Мама продължаваше да гали косата му.

— Уволних Кодли. Май не ти го споменах вчера.

Тя застина и впери съсредоточен поглед в мен.

— Моля? Защо?

— О, за нищо важно. Просто искаше да обявим война.

На мама й стана смешно от небрежния начин, по който споменах предложението му за вражески действия. След секунда обаче усмивката й посърна и тя се хвана за гърдите.

— Мамо? — извиках твърде силно.

Татко моментално вирна глава.

— Скъпа? Какво има?

Мама поклати глава.

— От шевовете е. Добре съм.

Татко се изправи в стола си, приключил със съня. Мама опита да подхване разговора отново с надеждата да отклони вниманието от себе си.

— Ами Изборът? Как вървят нещата?

Замислих се.

— Мм, добре, бих казала. Нямах много време за момчетата, но ще им обърна внимание. Особено при положение че бюлетинът наближава.

— Нали знаеш, мила, че никой няма да те обвинява, ако го отмениш. Последната седмица преживя много, а отгоре на всичко действаш като регент. Не знам доколко е възможно да се справиш с всичко наведнъж.

— Момчетата са симпатични — обади се татко, — но ако смяташ, че ти костват прекалено много усилия…

Въздъхнах.

— Май е крайно време да приемем факта, че аз не съм най-обичаният член на семейството ни. Не и от народа. Казваш, че никой няма да ме обвинява, но съм убедена точно в обратното. — Мама и татко се спогледаха, искаха да ме опровергаят, но в същото време не им се щеше да лъжат. — Един ден ще бъда кралица, така че трябва да спечеля симпатиите на хората.

— И смяташ да го постигнеш, като си намериш съпруг? — попита подозрително мама.

— Да. Всичко опира до мнението им за мен. Мислят ме за студен човек. А най-сигурният начин да ги оборя, е като се омъжа. Имат ме за мъжкарана. Най-сигурният начин да оборя и това е като стана булка.

— Не знам. Още се колебая дали е разумно да продължиш.

— Да ти напомням ли, че Изборът беше твоя идея?

Майка ми въздъхна.

— Слушай дъщеря си — каза татко. — Много умно момиче. От мен го е наследила.

— Не искаш ли да поспиш още малко? — попита безизразно мама.

— Не, чувствам се доста свеж — отвърна той.

Зачудих се дали имаше желание да продължим с разговора, или просто не смееше да откъсне вниманието си от мама. И в двата случая лъжеше.

— Татко, изглеждаш така, сякаш смъртта те е фраснала право в лицето.

— Явно и това си наследила от мен.

— Татко!

И двамата с мама се засмяха, но ръката й бързо скочи към гърдите.

— Виждаш ли! Ужасните ти шеги са животозастрашаващи. Трябва да престанеш.

С мама се спогледаха усмихнато.

— Направи каквото е нужно, Идлин. Ние ще те подкрепяме по всеки възможен начин.

— Благодаря. А сега, моля ви, починете си и двамата.

— Ох, умира да се разпорежда — оплака се мама.

Татко кимна.

— Знам. За каква се има?

Погледнах ги през рамо. Татко ми намигна. Който и да беше против мен, поне имах тях на своя страна.

Излязох от болничното крило и се качих в кабинета, където бях смаяна да открия красив букет цветя на бюрото си.

— Явно някой смята, че се справяте добре — отбеляза Нийна.

— Или че ще умра от напрежение и е искал пръв да ми поднесе прощален букет — пошегувах се аз, за да скрия колко приятно изненадана бях.

— Слушайте какво. Справяте се чудесно.

Но очите й не бяха върху мен, а върху картичката.

Аз я долепих до гърдите си, Нийна обаче изскимтя жално и я вдигна само колкото да я прочета.

Изглеждаше ми малко унила онзи ден. Исках днешният да започне по-позитивно. Можеш да разчиташ на мен.

Мерид

Усмихнах се и подадох картичката на Нийна, която въздъхна и отново обърна очи към огромния букет.

— От кого е? — попита генерал Леджър от вратата.

— От Мерид Илеа — отговорих аз.

— Подочух, че е наминал. Единствено за да остави подаръка си или поиска нещо в замяна? — подхвърли скептично генералът.

— В интерес на истината, попита дали не се нуждая от нещо. И предложи да ми помогне с общественото мнение. Много по-запознат е от мен с живота след свалянето на кастовата система.

Генерал Леджър дойде до масата и се вгледа в пищния букет.

— Знам ли. Семействата ви не се разделиха особено приятелски.

— Спомням си. Съвсем ясно. Но би било полезно да науча това-онова, за да съм подготвена, когато му дойде времето.

Генералът ми се усмихна и лицето му поомекна.

— Вече е дошло, Ваше Височество. Просто внимавайте на кого се доверявате.

— Да, сър.

Нийна продължаваше да се превъзнася.

— Струва ми се, че Марк трябва да вземе пример от него. Току-що получих огромно повишение. Къде са моите цветя?

— Сигурно възнамерява да ти ги поднесе лично. Така е по-романтично — предположих аз.

— Пхх! Точно той ли? — отвърна скептично тя. — Дори всички в двореца да умрат и аз да стана кралица, пак няма да го пуснат от работа. Вечно е толкова зает.

Макар че се шегуваше, усетих тъгата в думите й.

— Но пък обича професията си, нали?

— О, да, определено. Просто ми е мъчно, че все е ангажиран и е така далеч от мен.

Не знаех какво друго да й кажа по въпроса, затова върнах разговора към букета ми.

— Малко е прекалено, не смяташ ли?

— Не, прекрасни са.

Поклатих глава.

— При всички случаи трябва да ги преместим.

— Не искате ли да им се полюбувате? — попита Нийна, въпреки че веднага вдигна вазата.

— Не. Бюрото ми трябва за други неща.

Тя сви рамене и понесе огромния букет към приемната. Аз седнах на бюрото и опитах да се съсредоточа. Трябваше да съм изцяло отдадена на работата си, за да спечеля симпатиите на хората. А именно това беше главната ми цел — и Арън мислеше така.

— Почакай! — Гласът ми прозвуча малко по-силно, отколкото очаквах, и Нийна подскочи. — Върни ги тук.

Тя направи физиономия, но се подчини.

— Какво ви накара да размислите?

Погледнах букета и погалих няколко от цветчетата.

— Току-що осъзнах, че мога да съм владетел и любител на цветята едновременно.