Кийра Кас
Короната (21)

Двайсет и първа глава

— Остън, за бога, стани! — нареди мама на братчето ми.

— Ама толкова е горещо — оплака се той още в началото на фотомаратона.

Татко надникна през мен.

— Ще издържиш пет минути, синко.

Арън се засмя.

— О, колко ми липсвахте само.

Плеснах го по ръката.

— Много се радвам, че никой не ни снима с камера.

— Добре, добре. Готови сме — провикна се татко на фотографа.

Двамата с мама позираха зад мен, сложили ръце на облегалката на стола ми. Остън и Арън бяха коленичили от двете ми страни, а Кадън стоеше с една ръка зад гърба си и почти ми съперничеше за мястото на най-царствен член в семейството ни.

Фотографът направи няколко кадъра, докато не остана доволен от резултата.

— Кой е следващ?

Всички се задържахме по местата си, но този път извикахме и Камил. А после, за да имаме снимка на цялото семейство, всяко от момчетата от Елита премина през подиума.

След това ми направиха портрет със семейство Леджър, последван от такъв с всеки член на съвета, включително лейди Брайс, която се отказа от традиционната скована поза и вместо това ме прегърна силно.

— Толкова се гордея с вас! — повтаряше. — Толкова много се гордея!

Естествено, дойде ред и на цялото семейство Удуърк.

Джоузи се спусна първа към мен и застана почти в центъра на снимката. Аз поклатих глава, а госпожица Марли дойде да ме прегърне.

— Толкова се радвам за теб, скъпа. Колко бързо порасна само.

Засмях се.

— Благодаря, госпожице Марли. Щастлива съм, че всички сте с мен на този ден.

Господин Удуърк се усмихна.

— За нищо на света не бихме го пропуснали. Поздравления.

Госпожица Марли продължаваше да стиска ръцете ми.

— Толкова ни беше хубаво да гледаме как вървиш по пътя към трона и как двамата с Кайл се сближавате.

Усмихнах се.

— Откровено казано, вече не мога да си представя защо двамата не сме били приятели досега. Не е за вярване, че ни отне толкова време да се опознаем.

— Наистина е странно — съгласи се госпожица Марли. — Жалко, че двете с Джоузи почти не се виждате.

— Какво? — Джоузи имаше способността да разпознава името си, дори да го предаваха с морзовата азбука от друг континент.

— Мисля, че ще ви е от полза да общувате повече.

Госпожица Марли се вгледа в нас, грейнала от радост.

— Да! И аз така мисля! — изпищя Джоузи.

— За мен ще е удоволствие — излъгах аз. — Но вече съм кралица и свободното ми време ще е още по-ограничено.

Мама се усмихна многозначително зад приятелката си. Разбираше отлично какво се опитвам да сторя.

Госпожица Марли свъси вежди.

— Вярно е. О, сетих се! Защо не поканиш Джоузи да те придружава няколко дни? Винаги е проявявала огромен интерес към живота на принцесите. А сега й се отдава възможност да види как живеят и кралиците!

— Това. Ще е. Супер! — заяви развълнувано Джоузи и сграбчи ръката ми, а аз проявих благоприличието да не я отдръпна.

Нямах избор — всички очакваха отговора ми, а очите на майка ми ме предупреждаваха да не разочаровам най-добрата й приятелка, нищо че бях кралица.

— Разбира се. Джоузи може да ме придружава. Би било… чудесно.

Джоузи се върна с танцова стъпка на мястото си, а аз погледнах Кайл, който едва се сдържаше да не се присмее на новото ми изпитание. Веселото му настроение ме накара да се усмихна и се радвах, че поне щях да изглеждам щастлива на снимките.

Накрая дойде ред и на индивидуалните портрети с момчетата от Елита. Аз стоях на място с церемониалната си рокля, докато всички минаваха през подиума.

Фокс беше пръв и изглеждаше много изискано в тъмносивия си костюм.

— Добре, какво да правя? — попита той. — На семейната снимка отпуснах ръце до тялото си, но имам чувството, че за тази трябва да те хвана за ръка.

— Да, точно така — съгласи се фотографът.

Фокс пое ръката ми. Пристъпи малко по-близо до мен и двамата се усмихнахме, докато светкавицата проблясваше отново и отново.

След това ме доближи Иън с доволно изражение на лице.

— Прелестна си, Идлин. Направо прелестна.

— Благодаря. И ти не си за изхвърляне.

— Вярно е — подсмихна се той. — Съвсем вярно.

Той застана зад мен.

— Още не съм ти благодарил. Както за опрощението, така и за дискретността.

— Двамата с теб винаги сме се разбирали и без много общуване. Знаех, че си ми признателен.

— Подготвях се за крайно разочароващ живот — призна ми Иън с тревожен тон, какъвто за пръв път чувах от него. — Странно ми е, че пред мен се откриват и други възможности. Дори не знам как да продължа.

— Просто живей.

Най-сетне виждах Иън без студения му фасон и предвидливо изваяната му маска. Той ми се усмихна, целуна ме по челото и се премести встрани.

След него дойде ред на Кайл, който профуча през подиума, грабна ме на ръце и ме завъртя във въздуха.

— Пусни ме! — изпищях аз.

— Защо? Защото си кралица? Ще ми трябва по-добра причина.

Когато най-сетне ме остави на земята и обърнахме лица към фотоапарата, знаех, че и двамата сме ухилени като идиоти. Тези снимки щяха да имат съвсем друг чар.

— Едва не се убих, като настъпих наметалото ти — отбеляза той. — Модата е смъртоносна.

— Гледай Хейл да не те чуе — отвърнах аз.

— Какво да не чуя? — попита Хейл, докато двамата се разменяха.

— Че модата е смъртоносна — отговори Кайл, подръпна костюма си и слезе от подиума.

— Само нейната. Изглеждаш невероятно — обърна се Хейл към мен и ме прегърна.

— Много ти благодаря за помощта тази сутрин. Роклята ми остана на мястото си.

— Естествено. Да не би да се съмняваше в уменията ми? — пошегува се той.

— В никакъв случай.

Отстъпих назад, за да снимат и лицата ни, макар че нямах търпение да видя кадрите с прегръдката ни.

Накрая дойде ред и на Хенри, чиято усмивка моментално ми върна силите. Той спря на няколко стъпки от мен и си пое дълбока глътка въздух.

— Ти изглежда много красива. Радвам за теб.

Покрих устата си с ръка, усещайки се безкрайно трогната.

— Хенри. Благодаря ти! Страшно много ти благодаря!

Той сви рамене.

— Аз опитвам.

— Справяш се чудесно. Наистина.

Той кимна, дойде до мен и нежно ме обърна напред. После отиде да нагласи наметалото ми, така че да се забелязва от едната ми страна, и застана гордо зад другото ми рамо, слагайки ръце на кръста ми.

Личеше си, че сериозно е обмислял как иска да изглежда портретът му с мен, а това ме впечатляваше. Когато фотографът ни засне, Хенри понечи да си тръгне, после спря.

— Ммм, entä Ерик? — попита той, сочейки приятеля си.

Кайл схвана въпроса му и очевидно се съгласи.

— Да, Ерик също е част от всичко това. И той трябва да се снима.

Ерик просто поклати глава.

— Не, няма нужда. Не е необходимо.

— Хайде, човече, това е просто снимка. — Кайл го побутна леко, но той отказваше да помръдне.

Една част от мен се опасяваше, че ако ме доближи, всички наоколо ще чуят как пулсът ми сякаш изрича името му. Но колкото и трудно да ми беше да го избягвам през последните няколко дни, сега ми се струваше още по-трудно да не хукна към него.

Вместо това тръгнах с бавна крачка. А когато Ерик осъзна, че вървя към него, погледът му отскочи към моя. И за миг цялата стая сякаш оживя. Слънцето запя и всяко движение наоколо придоби плътност, която усещах с пръстите си.

Щом погледнах Ерик, светът се разбуди.

Спрях пред него с надеждата, че не изглеждах толкова зашеметена, колкото се чувствах.

— Не ти заповядвам. Моля те.

Той въздъхна.

— Това е сто пъти по-лошо — отвърна Ерик с усмивка и ме хвана за ръката, но преди да го кача на подиума, сведе поглед към дрехите си. Беше съблякъл сакото си веднага след края на церемонията и сега носеше само елече и вратовръзка. — Не съм облечен подобаващо — оплака се той.

Аз въздъхнах и щракнах закопчалките, които придържаха наметалото към роклята ми. Веднага щом го свалих, Хейл дойде да го поеме внимателно.

— Така по-добре ли е?

— Не — преглътна той. — Но ако наистина държиш…

— Да.

Килнах глава настрани и запърхах игриво с мигли.

Той се засмя, осъзнал поражението си.

— Какво да правя?

— Така. — Усмихнах се широко и го доближих. — Сложи тази ръка тук — инструктирах го, поставяйки едната му ръка на кръста си, — а тази на рамото ми. — После долепих длан до гърдите му, а с другата ръка го хванах под мишница. — А сега се усмихни към обектива.

— Добре — подчини се той.

С дланта си усещах колко бясно тупти сърцето му.

— Успокой се — прошепнах му. — Преструвай се, че сме само двамата.

— Не мога.

— Тогава знам ли… кажи нещо на фински.

Той се засмя и прошепна:

— Olet hullu tyttö.

Макар и да не разбрах думите, бях сигурна, че никога няма да забравя тона на гласа му. Чувах усмивката в него и моята собствена разцъфна още повече. Така се вслушвах във всеки негов звук, че трябваше да си напомня да дишам. От дъното на душата си знаех, че думите му са били важни. А не разпознах нито една от тях.

— Добре се получи — похвали ни фотографът и Ерик моментално ме пусна.

— Виждаш ли? Не беше толкова страшно, нали? — попитах аз.

— Очаквах да е доста по-трудно — призна си той и усетих нещо странно в гласа му, сякаш бях пропуснала някоя подробност.

Отново чувах бясното барабанене на глупавото ми сърце. Преглътнах, опитвайки да го заглуша, и се обърнах по посока на стъпките, отекващи откъм вестибюла.

— Мерид — провикнах се щастливо.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но просто не можах да се сдържа. Дали е възможно да си направя официална снимка с новата ми кралица? — попита Мерид.

— Разбира се.

Подадох му ръка и той я прие с радост.

— Цялата страна говори само за коронацията — уведоми ме той. — Не знам дали си чувала днешните новини, но отзивите са повече от положителни.

— Не намерих време за това — признах си аз, а той хвана ласкаво и двете ми ръце и погледна към фотоапарата.

— Не е нужно. Имаш предостатъчно хора на свое разположение, които ще ти докладват по-късно. Радвам се, че имах честта пръв да ти съобщя колко добре вървят нещата.

Той стисна ръцете ми и аз въздъхнах с мисълта, че най-сетне всичко се подреждаше.