Петър Бобев
Зъбатите демони (18)

Покушението

Без да подозира дебнещата смъртна заплаха, едва излязъл от водата, още не свалил неопреновия костюм и акваланга, само извадил назъбника му и вдигнал на чело маската, Христо Панчев бе поседнал на кърмата, замислен както винаги. Другарят му Минчо пък се бе заловил да оправя рамката на своята маска, която пропускаше малко вода.

В непрестанен труд, ту в гмуркане, ту над писмената маса, в обмисляне на неочаквано разкрилия се пред него съдбовен проблем, младият биолог като че ли бе позадушил тъгата в сърцето си. По-право не я бе задушил, бе я осмислил. Някой беше казал: „Няма по-голямо щастие от това да се чувстваш полезен“. Той безспорно вече не можеше да бъде щастлив, но сега, със съзнанието за добросъвестно изпълнявания дълг, изпадаше в някакво тихо, безропотно примирение, близко до покой. А може би туй се дължеше на умората, на всекидневното, ежечасно напрежение, което не му оставяше нито минутка за друга мисъл освен за тия, свързани с работата му.

Проблеми, които доскоро му изглеждаха като изтъркани въпроси от конспект за изпит, вече му се представяха в цялата си пълнота, с всичкото си неподозирано до момента значение.

Понятия, за които помнеше само зазубрените дефиниции, сега се изправяха пред него в цялата си неотложна съдбовност, заплашваща да разстрои доскоро властващата хармония в окръжаващия го свят.

При вида на бушуващата екологична катастрофа в океана той си припомняше многото други подобни катастрофи, променяли облика на живота върху планетата. Наистина, без да го затрият (твърде жилав беше той), но затова пък — да го подменят основно. В ущърб на едни, в полза на други.

И все пак като че ли истинските катастрофи започват с човека. И първата от тях — може би, когато неандерталците или кроманьонците, или всички заедно, са унищожили мамутите, косматите носорози, пещерните мечки, гигантските елени.

После — когато скотовъдът се заел да опожарява горите за пасища, а земеделецът след него да изорава пасищата му. Тъй, както е възникнала Сахара и до днес продължава да настъпва на юг, понеже на север вече няма къде да настъпва. Защото едно от последните й препятствия нататък е отстранил „премъдрият“ цар Соломон, който за строежа на храма си изсякъл ливанския кедър. Същата участ, там пък благодарение на козите, сполетяла малко след това и Гърция, Италия, Сицилия, Испания. И колко още други, напълно подготвени за пустини! Великият цар Кир, понеже конят му се удавил в река Диала, заповядал да я бият с камшици, а сетне да я пресушат с триста и шестдесет канала. Последицата, няма съмнение — отново пустиня. Преди два века Байрон казал: „Човешкият път е белязан с разрушение, но властта му стига само до брега“. Уви! Тогава, по онова време — може би. Днес за беда на цялата планета, та и за собствена негова беда, разрушителната мощ на човека прекрачи бреговата линия. Навлезе и в морето. И то с не по-малка стръв. Опитва се да го превърне в помийна яма за отпадъците си, като преди това бърза да опустоши живото му богатство. Пак по негова вина и океанът ще стане пустиня.

Вдигнал случайно поглед, младият изследовател видя задалия се на хоризонта кораб, който бавно приближаваше насам. Нарастваше, очертанията му ставаха по-ясни, докато накрая пролича, че е също траулер, изглежда, решил да си пробва и той късмета тук, в близост до българския риболовец.

Видя го и тозчас го забрави, унесен в своите си мисли.

Колко ли души на Земята знаят какво значи екология — науката за взаимоотношенията между организмите и околната среда, колко ли са чували за екологичната пирамида? За Триединството на природата, като Триединството на бога в евангелието: растения — растителноядни животни — хищници. И отново… И отново…

Хиляда тона трева ще изхранят тридесет милиона скакалци. Те са достатъчни за деветдесет хиляди жаби, с които могат да се заситят триста пъстърви — точно за един човек годишно.

Този пример трябва да бъде изучаван още в началните класове. Най-отдолу на пирамидата — растенията, на по-горното й стъпало — животните вегетарианци, най-отгоре — хищниците. При прехода от едно стъпало на друго по тая пирамида се губят деветдесет процента от енергията.

Ако вместо тези триста пъстърви готвим жаби, ще изхраним десетки хора; ако ги заменим със скакалци — стотици. А ако ядем растения — хиляди хора. Така някак си вегетарианството се оказва екологично обосновано, при условие, разбира се, че успеем другояче да си доставим незаменимия животински белтък или да променим генетичната си месоядна нагласа.

В океана екологичната пирамида е обърната с върха надолу. Теглото на животните превишава десетки пъти теглото на растенията, които за сметка на това се размножават с огромна скорост. И там основа на живота са растенията, главно фитопланктонът, който служи за храна на зоопланктона (ракообразни, личинки и други). От него преживяват планктоноядните риби, а и китовете, които накрая стават жертва на хищниците.

И там на всяко ново стъпало от хранителната пирамида се губят същите деветдесет процента. И се получава така, че до човека достигат хилядни от веществото, синтезирано от фитопланктона. Ето защо мнозина обръщат погледи към тази цел — да използват неизползвания досега планктон за прехрана на човека, да вземат от океана хиляди пъти повече органично вещество. Това опита Ален Бомбар, същото провериха и нашите Папазови. Но уловът на планктон е труден, все още съвсем нерентабилен.

Казват, че на Земята ежегодно се получават осемдесет и три милиарда тона растителна маса, от които петдесет и три милиарда на сушата и тридесет милиарда в морето. Това е всичко, с което разполага човечеството, самопровъзгласило се за негов стопанин — целият му основен капитал. До двадесет тона на глава. След като бъдат преработени от рибите и домашните животни, за хората остават от едно на хиляда до един процент от туй количество или от двадесет до двеста килограма на човек за година. Най-много двеста килограма! Пределът!

И при този предел, поставен ни от природата, някои опитваха да създадат безпорядък в океана, да намалят и без това недостатъчните хранителни източници за гладуващото земно население. Кои бяха те, каква цел преследваха?

Христо Панчев се сепна, чул глъчка извън борда. Погледна и видя чуждата лодка. Безспорно — от легналия в дрейф наблизо траулер. Един от дошлите моряци се изкачи бързо по щормтрапа на палубата.

Без да става, Панчев разбра за какво се говори. На оня кораб имало ранен човек с тежка инфекция, а нямали антибиотици.

Капитан Стойчев тозчас нареди да дадат нужното количество от неговата аптека.

С големи благодарности и поклони гостът им слезе в лодката, която веднага пое обратно.

Стойчев пристъпи към учения.

— Странно!

Панчев го изгледа въпросително.

— Дано да е излишна мнителност! — добави капитанът. — Но все ми намирисва на нещо нередно. Как е възможно — без антибиотици? Така добре екипиран кораб…

Приближил се до тях, Минчо подметна:

— Чорбаджията прави икономии от лекарствата.

— И друго. Защо спуснаха лодката от отвъдния си борд? Да не я видим или… Морякът трябва да си отваря очите на четири. Особено напоследък. Наблюдавах ги с далекогледа. На палубата им имаше водолаз, който изчезна някъде. Когато тяхната лодка тръгна насам, преброих седем глави. А стигнаха до нас шест…

И сви вежди.

Тримата говореха, облакътени върху фалшборда, загледани в засенчената от корпуса водна повърхност.

Христо Панчев се усмихна.

— Преди два-три века, като видели акула наблизо, й хвърляли хляб да я омилостивят. Ако не си отидела, спускали някой як моряк на въже да я изгледа заплашително. Иначе тя щяла да прегризе кораба…

Той трепна:

— Ами това?

И посочи надолу, към водата, където на дълбочина няколко метра се мяркаше някаква неясна сянка.

Акула или пък…

— Та това е водолаз! — възкликна Панчев. — С кислороден апарат, за да няма мехури.

И се обърна към другаря си:

— Веднага!

Нагласи маската и се хвърли по гръб в морето. Ако паднеше по лице, можеше да счупи стъклото й.

И когато се оправи сред обградилия го при падането облак от въздушни мехури, погледна надолу. Не бе сгрешил. В синята прозрачност, на десетина метра под себе си, видя друг водолаз, който бързаше да избяга с усилено размахани плавници.

Какво диреше тук, край кораба?

Ученият приближи до корпуса. И откри залепената за него мина.

Искаха да ги взривят… Но защо, защо…

Той даде знак на доплувалия Минчо, за когото знаеше, че е служил като подводен сапьор. Минчо щеше да се справи и с тази мина.

После се спусна подир беглеца. Силата му бе пословична. Нека най-сетне получеше някаква полза от нея, а не само задявки. Плавниците му, цял метър, го понесоха устремно напред.

Атентаторът едва се забелязваше в синята далечина като размазано черно петно, по-право — размятаните му плавници, оттук подобни на уплашена траурна пеперуда.

Гонитбата продължи много, повече, отколкото се надяваше преследвачът. Оня се оказа не по-слаб плувец. При това, види се, страхът му придаваше нови сили. Знаеше какво заслужава, ако бъде настигнат.

Той опита да увлече врага си в дълбочината. Панчев го последва без колебание. Десет метра, петнадесет, двадесет… Още повече…

Луд ли беше тоя? С апарат като неговия не се слиза повече от двадесет метра. За да не се получи кислородно отравяне.

Или е добре трениран…

Морската пустиня изглеждаше замрежена в сиво-синкав дим. Всичко в един цвят, като прегорял черно-бял филм. Водната повърхност не се виждаше. Единствени мехурите от акваланга му издаваха къде може да бъде тя. А водата — мрачна и в същото време удивително прозрачна. Сред царящата наоколо тишина, нарушавана само от бълбукането на мехурите му, Панчев дочу някакво особено туптене.

Какво ли беше това?

И тозчас си отговори. Какво — пулсът на собственото му преуморено сърце!

Другият, убедил се, че не е постигнал нищо с тази уловка, се понесе нагоре.

Съвсем безразсъдно, без никакво спиране, без никаква декомпресия!

Или пък — не толкова безразсъден! Навярно имаха барокамера, където щяха да го оправят. А Христо Панчев, ако им паднеше, нямаше да оправят.

Не се подвоуми, продължи да го гони.

И скоро зърна над главата си дъното на чуждия траулер. И — изчезващия отвъд блестящата ципа на повърхността атентатор.

Какво трябваше да предприеме сега?

Застоя се на място поколебан. Цялото преследване губеше смисъла си.

През това време Минчо навярно бе обезвредил мината. Иначе, ако тя бе избухнала, Панчев би чул. Във водата звукът се разнася надалеч.

Вече се готвеше да се връща, когато съзря първата акула, която се носеше насреща му, сякаш грейнала с ореол в тъмната вода. Главата й потрепваше в резки поклащания наляво-надясно, а по нейното тяло преминаваха видими нервни тръпки. Явно бе възбудена до краен предел. Пред нея пърхаше рояк от риби лоцмани.

По обичая си тя се завъртя около него, да види, да усети, да провери всичко, преди да нападне.

Панчев измъкна водолазния си нож. Но дори в сегашното си положение, почти беззащитен, не можа да овладее своето възхищение от зловещата хищница. Тя като че ли не плуваше, тя все едно течеше, струеше в празното, изящна и царствено величава.

Като пришълка от друга ера, каквато беше всъщност. Никога не бе откривал в действията й каквато и да е логика. А навярно имаше логика, присъща на нея, акулска логика. Щом като съществуваше…

В съзнанието му сега властваше една мисъл. Безразсъдният страх превръща човека от достоен противник в лека плячка на хищницата. Трябваше да й докаже, че е именно достоен противник!

Тя не го изчака.

Изведнъж, привидно съвсем безпричинно, акулата плесна с опашка и побягна.

Какво ли й стана?

В следната секунда разбра. Не само очите, не само разумът — цялото му същество го разбра, сковано в леден ужас.

От синята бездна се зароди някакво апокалиптично видение, мрачен облак, който нарасна бързо.

Не можеше да различи нищо друго — само неговата огромност, но го позна. Не можеше да не го познае.

Древният кархародон! Ако не същият, с който вече се бяха срещали, то негов братовчед!

Не живо същество, а литнала базалтова скала, от която стърчаха като набучени колове трите й перки: двете гръдни и гръбната, подобни на погледнат отгоре триножник. Облепена с безброй прилепала, сякаш обрасла със странни лишеи.

И тая литнала грамада, все едно зареян в космоса астероид, се разпука. Пукнатината й скоро се превърна в черна пещера.

Панчев нямаше време да размисли, да прецени. Увлечен от водния поток, предизвикан от всмукването на огромната уста, той усети как въпреки всичките си усилия да се отклони, безпомощно потъва в зейналата пещера.