Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Зъбатите демони

Издание: първо

Издател: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София, улица „Шаварски път“ № 3

Редактор: Александър Карапанчев

Технически редактор: Сандро Георгиев

Художник: Ани Бобева

Коректор: Антоанета Петрова

ISBN: 978-954-92893-3-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14828

История

  1. — Добавяне

Зловещата болест

Рак!

Карцинома пулмонум! Две думи, които нищо не говорят на непосветения. И които карат лекаря да отпусне безпомощно ръце.

Две латински думи, събрали в себе си ужаса на пълната безнадеждност!

Доктор Жан Дюрер още не можеше да се опомни от жестокия удар. Силвия, неговата Силвия, прекрасната Силвия беше болна! Толкова млада! От най-злокобната болест. Обречена на смърт…

Ракът се среща предимно сред възрастните, една от главните причини за смъртността при днешното стареещо човечество. Каква беше тая орис, която бе белязала с нея и младата прекрасна Силвия?

За него, лекаря, учения, всеки човек представлява сбор от тъкани и клетки. Здрави или пък болни. Клетки, които може да остави без грижи, а ако са болни, да лекува. Силвия не беше сбор от клетки. Силвия беше Силвия — единствена, неповторима. Досега нещастникът не искаше да се примири, че и тя е съставена от тъкани, способни да се израждат.

Защото ракът — това е клетка, отскубнала се от контрола на собствения си организъм и заживяла свой отделен живот, неподчинен на общите закони, които управляват дисциплинираните й сънароднички.

Доктор Дюрер не беше в състояние да си намери място. Крачеше от единия ъгъл на лабораторията до другия. И току спираше до прозореца да погледне още веднъж рентгеновата снимка, която стискаше в треперещата си ръка.

Вече трети ден поред…

С напразната надежда, че може би предишния път се е излъгал.

Уви! Не се бе излъгал! Злокобното петно личеше ясно. И никой специалист нямаше да го сбърка.

Ясно — като печат върху смъртна присъда!

Той познаваше отлично възможностите на медицината в този вече закъснял стадий на страданието.

Толкова мъка бе изживял през живота си доктор Дюрер. Че какво ли не му бе минало през главата? Какво още не бе губил? И дом, и баща, и майка, и братя! И приятели!

Родителите му, бедни емигранти от Франция, не можаха да му осигурят спокойно съществуване. Принуден бе от малък да си изкарва сам хляба. Вестникопродавец, метач, търговски прислужник. Така, между работата, бе получил и лекарската си диплома. А пък с колко труд, с колко лишения — само той би могъл да отговори.

После — случайно прочетено съобщение във вестника. И постъпването му в лабораторията на фармацевтичния тръст. А то каква „лаборатория“! Научноизследователски институт, по-голям, по-добре обзаведен от кой да е държавен институт в страната, където младият доктор постепенно с труд и умение от прост лаборант израсна до началник на онкологичен кабинет.

Ала редом с напредъка му в служебната йерархия, с увеличаване броя на публикациите му вървяха и нещастията. Смърт след смърт! Най-първо родителите му при самолетна катастрофа, после двамата му братя в нелепата война нейде из индокитайските джунгли. И застреляният от бандити пръв помощник… И накрая — откритието за невярността на Силвия…

С любовта на Силвия бе изгубил и вярата си…

Но с всичко би се примирил. Дори и без любовта й. Нека го мами, нека го изоставя, нека прави каквото си ще — тая своенравна и разглезена Силвия! Обаче да живее! Стигаше му съзнанието, че съществува, че я има на този свят, макар и не при него; че диша, че се смее, че танцува — макар и другаде, далеч от него…

И изведнъж това — сякаш предварителен некролог, отпечатан върху бездушната целулоидна плака!

Доктор Дюрер беше орисан да изпита и тоя ужас в живота — да изгуби любимата. И то пред прага на голямото си откритие.

Всъщност вече беше направил това откритие. Само че не можеше да приготви лекарството, не можеше да спаси с него Силвия по простата причина, най-баналната причина, че за производството му бяха нужни пари, много пари — милиони, каквито той нямаше.

Имаше ги господарят му, милионерът Ричард Маккреди, главният акционер, а в действителност безспорният собственик на мощния фармацевтичен тръст, където доктор Жан Дюрер беше един обикновен изследовател — все едно по-скъпо платен чирак.

Само преди месец той се бе представил пред всесилния Ричард с доклад за онова, което бе постигнал в своята лаборатория. Ала милионерът тутакси го бе прекъснал, щом като разбра какви огромни суми щяха да бъдат нужни, за да се доведат докрай започнатите изследвания. Не бе го оставил да се доизкаже какво благодеяние ще стори на човечеството.

— Ние правим бизнес, докторе — хладно го бе срязал той. — Запомнете! Не благотворителност.

А Силвия все още не знаеше нищо. Дори не подозираше участта си. Смяташе, че това е обикновен бронхит, раздразнил „тютюнджийската“ й кашлица.

Онзи ден мъжът й бе направил инжекция с останалия от опитите с маймуните препарат. С повече не разполагаше. Просто една-единствена доза! За да спре болестта, бе необходима всяка седмица по една такава инжекция. Не да лекува. Само това бе постигнал ученият — да задържи развитието на тумора. Да го потиска, докато вкарва в болния организъм възпиращия препарат.

Само толкова! Но в сравнение с почти пълната безпомощност досега — огромен, невероятен успех!

И диабетиците не се излекуват, ама нали инсулинът им дава правото на пълноценен живот? Както здравите хора трябва да ядат, да пият, да поглъщат белтъци, мазнини, въглехидрати, витамини, микроелементи, така диабетиците приемат освен това и инсулин.

По същия начин раково болните щяха да получават препарата на доктор Дюрер. И щяха да се чувстват здрави. Което е най-важното — как се чувстваш.

Здрава, както преди, щеше да бъде и неговата Силвия!

Но… За целта трябваха милиони. Да купува суровината, от която да извлича от минималната й концентрация необходимата доза на лекарството.

Как да намери тия милиони?

А беше готов на всичко за тази цел. На всякакъв труд. На всякакъв риск. Да продаде и себе си. И душата си. Дори на престъпление.

Едва сега си даде сметка как понякога хората стават престъпници. Щом като в изживявания ужас той самият помисли за престъпление. Или — поне за помощ от криминалния свят. След като всесилният Ричард отказа да го финансира, Жан Дюрер щеше да предложи откритието си и на Коза ностра — подмолната организация, която бе впила смукалата си във всяка по-доходна дейност. Коза ностра имаше и средствата, и дързостта да поеме риска…

Телефонен звън прекъсна мрачните му мисли. Той с неохота вдигна слушалката. И чу гласа на секретарката:

— Доктор Дюрер при шефа!

Готов беше да го изругае. По дяволите тоя шеф сега, когато главата му гореше! Навярно пак щеше да го изнудва с настоявания за нови лекарства с колкото може по-звучни названия, с които да примамва лековерната клиентела — лекарства, в чиято безполезност Жан Дюрер бе напълно убеден. И в търсене на чиито съблазнителни имена губеше времето си.

Не изруга. Стереотипът на човешко поведение, унаследен, дооформен и през личния му живот, надделя. Шефът — това беше все едно бог. Кой възразява на бога?

Той пристъпи в просторния кабинет на милионера раздвоен: с гняв и с отчаяние.

Отсреща, зад огромното махагоново бюро, седеше Ричард Маккреди, всесилният Ричард, с властен поглед както винаги. Но в същото време не както винаги. Очите му бяха все така присвити, устните му — все тъй стиснати в студена, надменна усмивка. Ричард Маккреди с атлетическото си телосложение, с мъжественото си, гладко обръснато лице повече приличаше на бивш спортен шампион. Масивната му долна челюст, отдалеч напомняща за груба първобитност, издаваше несломимата му воля. Той целият излъчваше сила и власт. Силата на мускулите му и властта на милионите, чийто брой никой освен него не знаеше.

И все пак… Тоя път имаше нещо различно. Изразът изглеждаше същият — властен, нетърпящ противоречие. Но във волевото му лице личеше видима бледност.

Без да помръдне дори ръка, все тъй изпънат в удобното си работно кресло, Ричард Маккреди рече:

— Моля ви, седнете!

Ученият зае място в стола за посетители. Озадачен. Друг път шефът не го бе канил така любезно. В неговия кабинет, в тая „светая светих“ никой от подчинените нямаше право да сяда.

Сепна го гласът на милионера:

— Моля да ми докладвате за резултатите от изследванията си върху тимусите на акулите!

Само преди месец го бе почти изгонил, без да го изслуша. А сега?

Но молбата на шефа е равносилна на заповед.

И Жан Дюрер напрегна сили да постави отново в ред разстроените си мисли, да придаде по-голяма убедителност на своите доводи.

— Излишно е да го обяснявам подробно на вас, защото вие го знаете тъй добре като мен.

Биографията на Ричард Маккреди беше известна на всички. Син на милионер, той отрано се бе откъснал от примамките на охолния живот, за да се отдаде изцяло на работа. Разполагащ с всичко, каквото пожелае, бе завършил медицина и фармация едновременно. И след като взе двете дипломи, постъпи на служба при баща си в същата лаборатория, която сега завеждаше доктор Дюрер. Да започне отдолу. А подир смъртта на стария Маккреди, вместо да възложи управлението на някой опитен директор, самият той го пое в ръцете си. И умножи многократно бащините милиони. Осведомеността и работоспособността му бяха станали пословични.

Не беше лесно да се убеди такъв господар в правдивостта на една нова, още непризната научна теория.

Ричард Маккреди му помогна сам.

— От стотиците хипотези за възникване на ракова болест вие сте се спрели на тая за отслабналата имунна система в организма, нали? Какво ви дава основания за такава убеденост — която за повечето учени е прекалено спорна?

Доктор Дюрер забеляза още нещо, друга промяна. Липсваше вечната пура в ъгъла на устата му, липсваше и пепелникът.

А се налагаше да отговори.

— Експериментът! — отвърна решително той. — Основата на съвременната наука, нейният пробен камък. Убедиха ме именно безбройните опити, които проведох… Успешно…

Очакваше упорита борба. Ученият се наведе напред и продължи, напрегнал всички сили. Трябваше да го убеди сега! Трябваше…

— Безразлично каква е първопричината за дегенерацията на клетката, дали е последица на мутация, или на внедрен в генетичния й апарат онкогенен вирус, ако имунната система е на своя пост, тя ще унищожи начаса клетъчния изрод.

Излишно беше да му обяснява изцяло тоя механизъм. Да му говори за изработваните в костния мозък пролимфоцити, родоначалниците на белите кръвни телца, част от които попада в тимусната жлеза, където се превръща в Т-лимфоцити. А останалите стават В-лимфоцити някъде другаде в човешкото тяло, все още неизвестно точно къде, най-вероятно в апендикса. Да му доказва, че последните са производителите на антителата — оръжията, с които организмът се защитава срещу отделяните от болестните причинители отрови. И че това е специфичната му отбрана — срещу всеки антиген специално антитяло, образувано при боледуването и определящо последващия имунитет.

Т-лимфоцитите изпълняват по-обща служба. Те са първите стражи, които пресрещат врага, външен или вътрешен, всяка чужда клетка, микроб или вирус, и го унищожават, преди да е предизвикал заболяването. Подобно на пчелите, устроени също така да атакуват и да загиват с нападателя.

Доктор Дюрер довърши гласно мисълта си:

— Днес, няма спор, тимусът е централният орган на имунната система. Тази жлеза, която у новороденото дете тежи петнадесетина грама и с възрастта постепенно намалява, за да достигне у четиридесетгодишния човек около три грама. Едновременно с това намалява и съпротивителната сила на застаряващия организъм срещу чужди тела, включително и срещу собствените изродени клетки, докато способността му да произвежда специфични антитела е почти същата като на младини.

Милионерът, обикновено владеещ се до съвършенство, сега губеше търпение.

— Това са известни неща. Опитите с присаждане на тъкани го потвърждават. При отстранена тимусна жлеза трансплантантите не се отхвърлят. Интересува ме друго — връзката, която вие сте установили с имунитета при акулите.

Доктор Дюрер, спрял обясненията си на средата, продължи:

— Ако приемем, че тимусът отговаря за имунитета от клетъчен тип, за имунитета срещу живи нашественици: бактерии, вируси и собствени мутирали клетки, то по пътя на логиката следва да стигнем до извода, че в борбата срещу рака ние трябва да мобилизираме силите на закърняващата тимусна жлеза. А за нейната дейност се грижи хормонът тимузин.

Ричард Маккреди пак го прекъсна:

— Моля, говорете конкретно за онова, което вие сте постигнали!

— Тимузинът се получава трудно — едва сдържащ неприязънта си, добави ученият. — От един килограм тимуси на телета е отделен само един милиграм тимузин. Горе-долу от двадесетина хиляди телета — един грам. При това телешкият хормон не оправда надеждите, които му се възлагаха. Активен е, но засега само в епруветка.

Милионерът ставаше все по-нетърпелив:

— Тогава защо прахосахте толкова средства за вашите опити?

Такива изблици на невъздържаност не бяха присъщи на Ричард Маккреди. Бегло подозрение се мярна в главата на Дюрер: дали пък… Негов двойник…

— Аз тръгнах по друг път — обясни ученият. — Потърсих по-активен тимузин. Отдавна е известно, че акулите почти не боледуват от инфекциозни болести. Също от рак. Рибарите смятат акулското месо за панацея — нещо, с което доскоро се подигравахме, считайки го за обикновено моряшко суеверие. Има опити, които доказват, че акулският черен дроб съдържа вещество, разрушаващо злокачествените тумори. Вие го знаете — сквален. При смесване с кръвен серум от акула раковите клетки загиват. Следователно в целия организъм на тези риби действа отлична противоракова имунна система. И не само противоракова. У висшите гръбначни животни, включително човека, антителата се произвеждат след преболедуването. А акулата притежава пълен набор неспецифични антитела, готова отбрана, която пресреща неприятеля още с проникването му в организма. Естествено беше да се предположи, че и при тях имунното ръководство ще се базира в тимусната тъкан. При хората тимусът се намира под гръдната кост, при рибите — в горния край на хрилете. Ей това опитах аз — да извлека от тая тимусна тъкан силно действащия акулски тимузин. И го нарекох сквалотимузин. От латинското име на акула — сквалус.

— А резултатът?

Смутен досега от държането на своя господар, доктор Дюрер вече бе добил увереност.

— Резултатите — задоволителни. При мишки, при морски свинчета. И при маймуни.

— Какво значи „задоволителни“?

— Сквалотимузинът при всички случаи спира растежа на тумора. И образуването на метастази. Ала не лекува. Прекъсне ли се приемането му, процесът започва отново.

Милионерът премисляше нещо.

— Само спира растежа на тумора… Не излекува напълно… Но и това при днешното развитие на онкологията не е малко.

Той го стрелна с острия си поглед, тоя път променен, някак поомекнал.

— Ами опити върху човек?

— Още не!

Маккреди отвори чекмеджето и извади една рентгенограма.

— Вижте!

Ученият я погледна недоумяващ. И трепна. Същото злокобно петно, както върху снимката на Силвия. Само че в дясната половина на дроба.

Картината му стана ясна — цялата промяна на шефа му, отказът от пушене, вниманието и необикновената му раздразнителност.

Съвсем същият случай! Силвия и Ричард Маккреди! Двама, които трябваше да живеят, защото притежаваха всичко. А пък бяха обречени… Или може би… Имаше ли право да се надява…

Маккреди промълви. Точно така, не проговори, ами промълви с измъчен глас:

— Както се досетихте, става дума за мен. Лекарите опитаха да ме излъжат. Не успяха, то се знае. Аз също съм лекар. И то не лош. А то е тъй ясно… Обречен съм, осъден на смърт… Сега единствената ми надежда е във вас, във вашия сквалотимузин.

Гласът му стана отново самоуверен, както преди:

— Докторе, от днес прекъсвате всички други проучвания и се поставяте напълно в мое разпореждане. От днес вашата лаборатория започва производството на сквалотимузин. Започва веднага!

Надеждата се надигаше в гърдите на учения.

— А суровината? — запита той с тръпнещи от вълнение устни. — Акулските тимуси?

— Каква е производителността?

— Горе-долу както при тимузина от телетата. От хиляди акули, в зависимост от възрастта и големината им — една доза!

— Охо! Няма да е лесно!

Жан Дюрер опита да го успокои:

— Засега е така. Но аз няма да спра насред път. Надявам се в недалечно бъдеще да усъвършенствам метода, да повиша значително тая производителност.

Маккреди стана.

— Каквото и да струват, ще ги имате! Вие подгответе лабораторията за новата задача!

И се обърна към вратата:

— Дан!

В същия миг там се появи як като горила мъж с груби черти на лицето и обръсната глава. Персоналният му телохранител.

— Дан! — повтори милионерът. — От днес поверявам лично на вас сигурността на доктор Дюрер! Ще го пазите така, като че ли съм аз. Засега за мен той е най-ценният човек в предприятието, та дори в целия свят… Запомнете! Да не падне нито косъм от главата му!

Ученият се досещаше какво означава това — не толкова грижа за него самия, повече грижа за откритието; да не избяга, да не го продаде другиму…

Нищо! Нека и така! Като пленник. Като роб дори…

Душата му преливаше от несдържано тържество.

Щеше да има и за Силвия…