Кели Армстронг
Разплата (38)

41

Както бе казал полудемонът, всички главни играчи бяха на събрание. Като имахме предвид колко много мразеха да си признават, че срещат проблеми, надявахме се, че не се бяха втурнали да разказват на останалите охранители за смъртта на техния колега, така че на онези, които срещахме по пътя си, нямаше да им се стори странно да го видят да ескортира затворниците по коридорите на сградата.

Оказа се, че вътре беше безлюдно. Тръгнахме към офиса на охраната, но нито видяхме, нито чухме някого. Вратата беше отключена. Полудемонът я отвори. Вътре с гръб към нас седеше един охранител и наблюдаваше мониторите. Стоях зад полудемона, но когато охранителят се обърна, видях го много добре и сърцето ми се сви. Беше същият, който ни охраняваше и преди.

Бързо се върнах назад, за да не ме види, и се залепих за стената в коридора.

— Здрасти, Роб — поздрави полудемонът.

— Ник? — отвърна охранителят. Когато стана, столът му изскрибуца на пода. — Мислех, че…

— И аз — отвърна полудемонът. — Изглежда, че една вещерска магия не е достатъчна да ме убие. Каквото и заклинание да използва този шаман Фелпс, добро е.

— Повикали са Фелпс? — зяпна охранителят. — Не си мислех, че ще могат. Д-р Фелоус е добра, но…

— Тя не е шаман лечител. Но е по-приятна гледка, отколкото старият Фелпс.

И двамата се засмяха на шегата.

— Както и да е, връщам се на работа и очевидно няма да ми опростят оставащата част от смяната, макар че едва не умрях. Искат те отпред да отваряш и затваряш вратата. Труди е много неспокойна с тези деца.

— Не я коря. Лично аз не разбирам защо им е притрябвало да ги рехабилитират. След онова, което тези пикльовци ти сториха, иска ми се да ги заключа и да хвърля ключа. Отивам да правя компания на Труди.

Чу се скръцване на обувки, после странен шум: някой душеше във въздуха.

— Каква е тази миризма?

— Миризма ли?

— На изгоряло.

— Да. Мисля, че пуканките на Труди пак загоряха в микровълновата.

— Не, не са пуканки. — Още едно изскърцване на маратонка. — Идва от…

Изпъшкване. После шум от тупването на човешко тяло. Втурнах се в стаята. Полудемонът дърпаше охранителя в ъгъла.

— Виждаш ли духа му, дете? — попита тя, без да се обърне към мен.

— Н-не.

— Значи не е мъртъв, нали?

Тя го положи така, че по-голямата част от него да остане скрита зад столовете. После взе ръцете ми и ги притисна към врата на охранителя, за да усетя силния му пулс.

— Ти ми даде първия шанс за свобода, който съм имала. Мислиш ли, че ще го проваля?

Погледна към охранителя, после сведе лукаво очи към мен.

— И все пак това би била отлична възможност да получа много по-подходящо тяло, на някого, за когото всички знаят, че е жив.

Вторачих се в нея.

Тя въздъхна.

— Добре тогава. Намери приятелите си.

Прегледах мониторите, а тя пазеше на вратата. Нямаше и следа от Тори, но аз го очаквах — това означаваше, че тя е в една от килиите, в която няма охранителна камера. Намерих Саймън все още в операционната, все още прикован към масата, с IV в ръката си, без никакъв охранител.

Проверих и останалите екрани. Д-р Давидоф бе в един от салоните за срещи с госпожа Енрайт, Сю, охранителя Майк и другите двама. Те бяха потънали в задълбочени дебати.

Останалите стаи бяха тъмни, всички, освен една, която бе не по-голяма от моя килер вкъщи и изглеждаше претъпкана с двойното легло, малкото писалище и стола.

Някой седеше на писалището и пишеше, столът бе издърпан извън обхвата на камерата колкото е възможно по-далеч. Можех да видя само едно рамо и ръка, но аз разпознах тъмноморавата копринена блуза. През зимата бях с леля Лорън, когато си я купи.

Жената стана и вече нямаше никакво съмнение. Беше леля Лорън.

Аз доведох полудемона и посочих към екрана.

— Каква е тази стая и защо леля ми е там?

— Защото беше непослушна. Очевидно омразата към затворническия живот е фамилна черта. Прекара едва ден в най-обикновена килия и се опита да избяга. Затова решиха, че й е нужно специално наблюдение.

— Значи е затворничка?

— Помогна ти да избягаш. Нима мислиш, че ще организират тържество в нейна чест? Че ще пожертват едно-две агнета за целта?

— Те казаха, че се е променила и че е признала грешката си.

Полудемонът се засмя.

— И ти им повярва? Разбира се, че си им повярвала, защото те винаги са били съвършено честни с теб.

Лицето ми пламна.

— Да, накараха я да види грешките по пътя си — каза полудемонът. — Предложиха й имунитет, опрощение и пухени завивки. Тя е много ценен член на техния екип. Но им отказа. — Погледна ме и въздъхна. — Предполагам, че искаш и нея да спасиш?

Кимнах с глава.

— Тогава да го направим.

Хванах я за ръката, преди да успее да тръгне.

— Рей. Огненото момиче полудемон. Казаха, че била прехвърлена. И тя ли е тук?

Полудемонът се поколеба и когато проговори, в гласа й прозвуча мекота.

— Не, дете. Тя не е тук. И аз не знам какво е станало с нея, затова не ме питай. Една вечер се появи, а когато се съмна, нея вече я нямаше.

— Те са я убили…

— Няма време за това. Приятелите ти те чакат и те… — тя посочи към монитора, показващ срещата на групата „Едисън“ — няма да са вечно там.

Най-напред освободихме Тори.

Опитах се да я подготвя, за да не се шокира, когато види мъртвец да води групата, ала тя го зърна и след кратко учудване заяви:

— Отлично хрумване.

Имах намерение да й обясня, че не съм създала вампир охранител, ала полудемонът бе вече на съседната врата, за да провери третата килия, а Тори стоеше точно зад нея. Реших, че щом Тори не се възпротиви, че вдигам мъртъвци, за да ги използвам за лични цели, значи нямаше причина да й обяснявам, че съм се споразумяла с демон.

Не беше така със Саймън, който знаеше, че не мога да контролирам мъртъвци просто така. И не можех да използвам извинения от типа „Нямам време“, тъй като време имахме достатъчно — докато го развързвахме, докато откачахме неговото IV, докато го превързвахме и търсехме обувките му, а полудемонът пазеше на вратата.

Казах им истината. Тори го прие мимоходом. Започвах да мисля, че Тори би приела всичко мимоходом.

Саймън замълча за миг и аз се приготвих да чуя: „Ти луда ли си?“, но такъв си беше Саймън. Просто се изхлузи от операционната маса, клекна до мен, докато аз надничах под масата за обувките му, и прошепна:

— Добре ли си?

Знаех, че имаше предвид състоянието ми след вдигането на мъртъвците, и когато кимнах с глава, той ме загледа в очите и каза:

— Добре.

Уверих го, че съм предпазлива с полудемона, и той отвърна:

— Сигурен съм. Ще продължаваме да сме предпазливи.

И това беше.