Кели Армстронг
Разплата (32)

35

Лиз стоеше и се хилеше.

— Успяхме.

Аз се засмях през сълзи, коленете ми се подгъваха от облекчение.

Тя се приближи.

— Значи така, готова съм да се обзаложа, че този нещастник е телекинетичен полудемон като мен. От експеримента ли е?

Аз кимнах.

— Това не означава, че съм свързана с него, нали?

— Така мисля.

— Бре! Щото във фамилното ми дърво има вече твърде много въртоглавци. И като заговорихме за въртоглавци — ти имаш нещо като радар за тях, нали?

— Очевидно е така.

— Подейства и на мен, въпреки че коефициентът ми за лудост може все още да не се е увеличил достатъчно, тъй като ми отне цяла вечност да те намеря. Можех да те чуя как ме викаш, ала отговарянето е съвсем друго нещо.

— Благодаря ти.

Гласът ми трепереше. Лиз побърза да дойде при мен и да метне ръка през раменете ми. Не можех да усетя прегръдката й, ала си я представях.

— Твоят охранител, полтъргайстът, се върна на дежурство. Между нас казано, ние можем да се справим с всички големи и страховити духове. Аз ги пердаша, а ти ги прогонваш. — Тя се ухили. — Хей, това е много хубаво.

— Така е — усмихнах се аз.

— И като стана дума за големите и страшните, разбирам, че си била тук с Дерек и си му помагала да се Промени и да стане вълк. По-добре е било да си го прибереш, защото в тези гори има нещо много повече, отколкото некадърници, които те замерят с пръчки и камъни. Има негодници, използващи магии и пищови. — Тя ме изгледа изучаващо. — И защо оставам с усещането, че това не те изненадва?

Обясних й по възможност най-бързо и преспокойно.

— Онзи Андрю ви казва истината — заяви тя. — Навън има четирима души, облечени в черно и с пистолети, които се съобщават чрез радиовръзка. Не са много, ала са снабдени с високотехнологична апаратура — както нормална, така и свръхестествена. Опънали са жиците на подвижни инсталации и на инфрачервени лазери и ги чух да говорят за някакви магии в определен периметър.

— В такъв случай трябва да се върнем и…

— Шшшт. Някой идва.

Аз приклекнах.

Лиз ми прошепна:

— Мисля, че не е нашият приятел, полтъргайстът, но ти чакай тук. Ще отида да проверя.

И тя излетя. Свих се възможно най-близо до земята. Пред мен се изправи огромна фигура и аз изпищях. Тя скочи напред.

— Аз съм — прошепна познат глас.

— Дер…

Удар. Той залитна, Лиз стоеше зад гърба му с як клон в ръка.

— Лиз, това е…

Тя отново го удари, направи хоумрън между плешките му, той изохка и с яка ругатня се строполи на земята. Разпозна гласа — или ругатнята — и се наведе над него, за да го види.

— Хоп!

— Бих казал, че напълно го заслужава, задето непрекъснато ходи по петите на хората.

Саймън се появи оттам, откъдето бе дошъл и Дерек. Огледа се.

— Здрасти, Лиз… — Посочих му накъде да се обърне, за да може тя да го види.

— Здрасти, Саймън.

Предадох поздравите и на Дерек, когато той стана и заропта.

— Чух някой да казва, че Лиз е тук. — Измъкна се залитайки от гората Тори.

Посочих към Лиз и Тори се усмихна с най-радостната си усмивка, откакто… е, не мога да кажа откога. В Лайл Хаус Лиз и Тори бяха приятелки и се поздравиха една друга, докато аз им служех за посредник в общуването.

— Приятели, какво правите навън? — попитах.

— Ние сме официалната група за твоето издирване — обясни Тори. — Тук е и страшният копой.

Тя помаха на Дерек, който си изтупваше джинсите.

— Оставих ти бележка — казах му аз. — Писах ти къде отивам и какво ще направя.

— Той я получи — отвърна Саймън. — Но това не го укроти.

Дерек свъси вежди.

— Нима си въобразяваш, че като ми оставиш бележка, всичко ще е наред и ти можеш да правиш, каквото си си наумила, например нещо…

— Не казвай „глупаво“ — предупредих го аз.

— Защо? То си беше глупаво.

Саймън присви очи и измърмори:

— Споко, брат ми.

— Всичко е наред — казах. — Свикнала съм.

Вдигнах очи към Дерек. Той се поколеба за миг, после кръстоса ръце и стисна зъби.

— Беше глупаво — смъмри ме той. — Рисковано и опасно. Онези хора можеха да са тук въоръжени…

— Тук са. — Обърнах се към Саймън и Тори. — Лиз ги е видяла. Андрю не ни е излъгал. Трябва да се върнем в къщата, преди да са чули кавгата ни.

Изминахме обратния път в мълчание. На задната врата Лиз се спря. Тя протегна ръка с дланта напред, сякаш я притискаше към стъкло на прозорец.

— Мисля, че е направена магия да не влизат духове като в Лайл Хаус — предположих аз. — Можете да влезете в мазето или на тавана. Другите духове го правят. Ще отида…

— Тук ми е добре, Клоуи. Ти отиди да си вършиш работата.

Аз се двоумях.

— Говоря сериозно — усмихна се тя. — Никъде няма да литна. Когато имаш нужда от мен, аз ще бъда тук.

Едва бях влязла през вратата, когато пожелах да бях останала навън с Лиз.

— Ти побесня, задето стоях на покрива — нападна ме Дерек.

— И затова изчезнах, за да те ядосам?

— Не, разбира се. Но ми беше бясна, задето поех този риск. Затова направи същото, за да докажеш правотата си.

— Никакъв спор с теб не може да си струва да рискувам живота си, Дерек. И не съм ти била бясна. Разтревожена — да. Определено се тревожех за теб. Но ако мислех, че сега мнението ми означава повече за теб, много е добре, че бързо сложи нещата в ред.

Тук той смекчи тона си.

— Аз…

— Излязох по същата причина, която ти бях посочила в бележката си. Защото трябваше да знаем и аз бях най-подходяща да открия отговора.

— Как? Да не би да виждаш в нощната тъма? Свръхестествена сила? Свръхестествени способности?

— Не, но момчето, което ги притежава, не искаше да слезе от покрива, така че изборът се падна на следващия по ред, който нямаше такива способности. Единствената, за която знаеха, че не представлява опасност.

— Права е — измърмори Саймън, който вървеше след нас. — На теб не ти хареса онова, което тя направи, ала знаеше, че бе необходимо да се направи.

— В такъв случай трябваше заедно да го решим.

— Би ли ме изслушал изобщо? — попитах аз.

Той не отговори.

Продължих:

— Не можех да разговарям с теб, защото ти щеше да ме спреш. Не можех да говоря и с Тори, защото щеше да обвиниш нея, че ме е пуснала да изляза навън. Не можех да говоря със Саймън, защото той щеше да очаква, че ще обвиниш него, и щеше също да ме спре. Не ми харесва да се промъквам незабелязано, но ти не ми остави избор. Ти оценяваш нещата в черно и бяло. Ако Саймън или аз поемем риск, наричаш ни глупави и безразсъдни. Ако го направиш ти, пак сме глупави, задето се тревожим.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Когато бяхме горе на покрива, ти чу ли ме?

— Казах ти, че идвам.

— Кога? Аз излязох двайсет минути по-късно, а Саймън продължаваше да те убеждава да слезеш долу. — Поклатих глава. — Достатъчно. Нямаме време да се препираме. Трябва да планираме действията си.