Кели Армстронг
Пробуждането (12)

12

Щом тръгнахме, Лиз се появи и ми съобщи, че групата „Едисън“ е в двора на фабриката и пак се промъква към задния вход. Намерихме мястото, където Дерек бе оставил Саймън — зад една сграда с избелял надпис „Продава се“ на закованите с дъски прозорци.

— Е, къде е? — попита Тори.

— Хм. Сигурно е скъсал веригата си.

— Иска да каже, че Саймън е голямо момче и е свободен да ходи където си поиска.

Обърнах се към Дерек.

— Можеш ли да хванеш следата му?

— Да.

Той приклекна. Не беше същото като да лази, душейки по земята, но Тори го загледа удивено.

— Моля те, кажи ми, че не прави онова, което си мисля — каза тя.

Дерек се намръщи — не на Тори, а на мен.

— Дано да имаш добро обяснение за това — рече той и хвърли поглед към нея.

— Всъщност нямам — измърморих аз.

Той си пое дълбоко дъх и скочи на крака.

— Стойте тук.

Тори почака той да изчезне от погледа й и потръпна.

— Добре, де. Дерек винаги ми е бил странен, но тези вълчи маниери са направо зловещи. Е, предполагам, че на него му приляга. Зловещо момче със зловеща сила.

— Аз пък си мислех, че изглежда доста добре.

Тя се вторачи в мен.

— Какво пък? Така е. Вероятно защото промените в него вече са започнали, а и не е толкова стресиран, както беше в Лайл Хаус. Това със сигурност помага.

— Знаеш ли какво със сигурност ще му помогне? Малко шампоан. А също дезодорант.

Вдигнах ръка, за да я прекъсна.

— Миришеше си добре, така че не започвай пак. Убедена съм, че си е взел дезодорант и че той за първи път действа. Колкото до къпането, трудно ще се намери душ на улицата, а и ние скоро няма да изглеждаме много по-добре.

— Само казвам.

— Нима си мислиш, че той не знае какви ги говориш? Новините летят бързо, пък и той не е никак глупав.

Дерек напълно осъзнаваше какво впечатление прави на околните. Когато бяхме в Лайл Хаус, той си вземаше душ два пъти на ден и въпреки това не можеше да отмие специфичната миризма на пубертета.

Тя се върна, за да следи за Саймън. Аз останах на мястото си, три метра по-назад, добре скрита в храстите, да държа под око нея и отсрещния ъгъл в очакване на.

Леко потупване по рамото ме накара да подскоча.

— Все тъй плашлива, а?

Обърнах се назад и видях Саймън, а зад него Дерек.

Саймън се хилеше — толкова обичайно за него, колкото е мръщенето за Дерек.

— Чух, че си получила съобщението ми.

Измъкнах го и го размахах във въздуха.

Той дръпна листа от ръката ми и го мушна в джоба на якето ми. Хвана я, затърка с палец кокалчетата на пръстите ми и аз въздъхнах от облекчение, че го виждам, че най-после ги виждам и двамата след толкова тревоги и кошмари.

Ако бях по-смела, щях да ги прегърна. Но вместо това казах:

— Много се радвам, че ни открихте — и гласът ми секна.

Саймън ме стисна за ръката. Наведе се към ухото ми и прошепна:

— Аз.

Но после настръхна и вдигна глава.

— Хей, Саймън — обади се зад мен Тори.

— Какво прави тя тук?

Дерек ме ръгна с пръст.

— Попитай нея. Аз не получих отговор.

— Дълга история — отвърнах.

— Тогава ще се наложи да почака — заяви Дерек. — Трябва да се махаме от тук.

Саймън ми прошепна:

— Наред ли е всичко?

— Не — отвърна Тори. — Отвлякох я и я принудих да избяга с мен. Използвах я като щит срещу мъжете с пушки и тъкмо се канех да я удуша и да захвърля трупа й някъде тук, за да заблудя преследвачите. Но се появихте вие и осуетихте злонамерените ми планове. Късметлии. Отново ще освободите Клоуи и пак ще спечелите нейната вечна благодарност.

— Вечна благодарност ли? — погледна ме Саймън. — Страхотно. Това върви ли с доживотно робство? Ако е така, обичам яйца на очи.

Усмихнах се.

— Ще го запомня.

— Стига сте дрънкали — обади се Дерек. — Тръгвайте.

Във филмовата версия на бягството, щяхме да попаднем право в капана. Всички са пленени… с изключение на мен, главната героиня. Аз съм достатъчно умна, за да не допусна да ме заловят и да съставя дързък план за освобождаването на моите приятели. Но няма да е никак лесно. Или безшумно. С помощта на магия Тори и Саймън взривяват цял блок. Дерек запраща няколко камиона срещу преследвачите ни. Аз вдигам на крак цял взвод зомбита от близкото гробище.

Обаче колкото и страхотно да изглежда всичко това на големия екран, в момента предпочитах едно тихичко бягство. И точно това направихме. Хората от „Едисън“ така и не напуснаха двора на фабриката.

Извървяхме няколко километра. Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от фабриката, за да престанем да се спотайваме, Дерек ни отведе в търговската част от другата страна на квартала, където четирима тийнейджъри в обикновен учебен ден няма да изглеждат не намясто.

— Момчета, знам, че подобна тайнственост ви се нрави — каза Тори накрая, — но не може ли най-после да си хванем такси?

Дерек поклати глава.

Аз се прокашлях.

— С такси е рисковано, но ако има по-кратък път, краката ми със сигурност ще бъдат много доволни.

Дерек неочаквано спря. Аз се блъснах в него и това не беше първият път, откакто той бе настоял да върви пред мен. През целия път се препъвах в краката му и мънках извинения. Щом забавех крачка, за да му дам малко преднина, той тутакси ми се сопваше да не изоставам.

— Почти стигнахме — каза Саймън.

Той беше до мен — вървеше плътно край бордюра и не се откъсваше от Дерек. В нормални условия никога нямаше да се оплаквам от близостта на Саймън, но в случая имах странното усещане, че съм обградена.

Когато отново тръгнахме, понечих да поизостана и да вървя до Тори, която се влачеше на опашката, ала Саймън ме подхвана за лакътя и ме бутна обратно на мястото ми.

— Добре, де — казах аз. — Какво става? Защо сте ми препречили пътя?

— Пазят те — обади се Тори. — Предпазват те от големия лош свят.

Момчетата не отговориха. Каквато и да бе причината, те не ми я казваха. Още не.

Крайната ни цел беше изоставена индустриална сграда в същия квартал, толкова порутена, че дори бандитите и бездомниците избягваха да се навъртат около нея.

Тъкмо се канехме да влезем, когато се появи Лиз. Тя стоеше на мястото на липсващата входна врата, сякаш не можеше да прекрачи прага. Попитах я дали няма някоя магия, която да й пречи да влезе, но тя отрече и каза, че иска да поговори с мен. Махнах с ръка на Дерек и Саймън да продължат, и им казах, че ще остана да поговоря с Лиз.

Откакто срещнахме момчетата, тя не се бе появявала. Сега приклекна на мръсната земя до постройката и дръпна чорапите си нагоре — единия зелен, а другия оранжев.

— Знаеш ли, аз наистина обичах тези чорапи, но ако още един ден ги видя на краката си, ще се наложи да ходя боса цяла вечност. — Понечи да се усмихне, ала не успя и се отказа. — Отлитам. Ти вече нямаш нужда от мен.

— Не, аз… искам да кажа, щом това е желанието ти, разбира се, но…

— Не прозвуча, както трябва. Аз просто… — Тя вдигна крак във въздуха и отново оправи чорапа си. — Трябва да вървя. Но ще се върна.

— Не нося блузата ти със себе си. Трябва да си определим сборен пункт или нещо подобно.

Тя се засмя, този път искрено.

— Никакви сборни пунктове повече. Аз ще те открия. Винаги те намирам. Просто… може да отнеме известно време. Трябва да свърша някои неща. А ти… — Тя погледна към сградата и тъгата в очите и прониза сърцето ми. — И ти имаш работа. Заедно с останалите.

— Лиз, аз…

— Всичко е наред. Ти си върши работата, а аз ще те намеря.

— Ще ми липсваш.

Тя протегна ръка и мога да се закълна, че усетих пръстите и да докосват моите.

— Много си сладка, Клоуи. Не се тревожи за мен. Ще се върна.

И изчезна.

Другите ме чакаха вътре до входа. Тръгнахме през отломките в здрача, строени в индийска нишка зад Дерек.

Докато вървяхме, косата ми настръхна, а тилът ми започна силно да пулсира. Забавих крачка. Сега пък Тори се блъсна в мен.

— Хайде, мърдай — настоя тя. — О, сетих се. Клоуи се бои от тъмното. Саймън, хвани я за ръка, или…

— Престани. — Саймън я подмина и застана до мен. — Добре ли си?

— Има… тук има нещо. Усещам го.

— Духове ли?

— Не мисля. Същото усещах и в подземието на Лайл Хаус.

Дерек изруга.

Обърнах се към него да го видя в тъмнината.

— Какво?

— Има труп.

— Моля? — възкликна Саймън, а Тори повтори думата с писклив глас.

— Тук някъде има труп. Надуших го вчера, когато двамата с теб се настанявахме.

— И не си направи труда да ми кажеш? — попита Саймън.

— Труп е. Умрял е отдавна. Някакъв бездомник. Като изключим това, мястото е много удобно.

— Удобно? Тъмно като в рог, пълно с боклуци, трупове на мъртъвци и плъхове. Добре си го избрал, брат ми.

— Плъхове ли? — ужасих се аз, като си спомних за прилепите.

— Страхотно — измърмори Тори. — Тя се страхува и от плъхове.

— Докато аз съм тук, те няма да се покажат — успокои ни Дерек.

Не ме притесняваха живите плъхове.

Той продължи:

— Не се сетих за трупа. Клоуи? Проблем ли е?

Да, беше проблем. Трябваше да кажа и за прилепите, как случайно ги бях вдигнала от мъртвите, докато се занимавах с онзи дух. Но като видях колко са изморени и с какво нетърпение очакваха да намерим място, където да си починем и да поговорим, да им разкажа всичко, което знам, се отказах. Щях да се справя. Докато не се опитам да призова духа на Лиз, нямаше да вдигна и този труп тук вътре.

Това им казах.

— Но близостта му те безпокои — рече Саймън. — Трябва да…

— Убедена съм, че не е толкова лесно да се намери безопасно място — заявих аз и се усмихнах пресилено. — Ще е интересно преживяване. Трябва да се науча да разпознавам това усещане.

— Да, разбира се — обади се Тори. — Клоуи ще се учи от него. Никога ли не се отказваш? Ти си като напереното зайче от рекламата за батерии.

Саймън се обърна към нея да я скастри, но Дерек ни направи знак с ръка, че трябва да продължим.

Стигнахме до една стая в средата на сградата, в която нямаше прозорци. Дерек запали фенера. Той хвърляше достатъчно светлина, за да огледаме наоколо. По-рано през деня момчетата бяха донесли отнякъде касетки за сядане и бяха постлали вестници върху мръсния под. Зад касетките, сложени до прилежно сгънати евтини одеяла, бяха скрити две чисто нови раници. Е, не беше като в „Хилтън“, нито дори като в Лайл Хаус, но бе много по-добре от мястото, където прекарахме миналата нощ.

Щом седнахме, Дерек извади от джоба си пълна шепа с енергийни шоколадови блокчета и ми подаде едно.

— О, да, сигурно умирате от глад — и Саймън бръкна в джобовете си. — Мога да ви предложа една натъртена ябълка и един кафяв банан. Както неколкократно повторих на един човек, павилионите не са място, откъдето можеш да си купиш пресни плодове.

— Но във всички случаи са по-добри от десертчетата. Поне за теб, Саймън.

Дерек подаде едно блокче и на Тори.

— Защото ти не можеш да ги ядеш, нали? — попитах. — Което ми напомня. — Извадих инсулина. — Дерек ми каза, че това са ти резервите.

— Страшната ми тайна е разкрита.

— Не знаех, че е тайна.

— Всъщност не. Просто не го разгласявам.

С други думи, ако децата знаеха, че той има хронично заболяване, щяха да се отнасят с него по различен начин. Той контролираше състоянието си, така че нямаше нужда останалите да знаят.

— Запаси ли? — поинтересува се Тори. — Искаш да кажеш, че нямаш чак такава нужда от инсулина, който ти носим?

— Очевидно няма — измърморих аз.

Саймън гледаше смутено ту нея, ту мен, а после кимна с разбиране.

— Вие сте мислели…

— Че ако не си вземеш лекарството през следващите двайсет и четири часа, ще умреш? — додадох аз. — Не точно, но нещо от този род. Приложиха ни номера „с неговата опасна болест, ако не си вземе лекарството, ще умре“. Очевидно той все още сработва.

— Май ви разочаровах, а?

— Без майтап. И ето ни тук в очакване да те открием минути преди смъртта ти. А я се виж! Ти дори не се задъхваш.

— Добре тогава. Спешен медицински случай, втори дубъл.

Той скочи на крака, залитна, катурна се на една страна и едва-едва повдигна глава.

— Клоуи? Ти ли си? — закашля се той. — Носиш ли ми инсулина?

Аз го поставих в протегнатата му ръка.

— Ти спаси живота ми — каза той. — Как ще ти се отплатя?

— Доживотно робство ми звучи добре. Обичам бъркани яйца.

Той държеше в ръка парченце плод.

— Няма ли да ги замениш за натъртена ябълка?

Засмях се.

— Вие, хора, сте много странни — обади се Тори.

Саймън седна на щайгата до мен.

— Такива сме. Ужасно странни и страшно скучни. Популярността ти се сгромолясва от самия факт, че си близо до нас. Тогава защо не…

— Клоуи? — прекъсна го Дерек. — Как е ръката ти?

— Нейната…? — Саймън изруга под носа си. — Престани да ме засенчваш. Първо храната. Сега пък ръката й. — Обърна се към мен. — Как е тя?

— Добре е. Зашита и превързана.

— Трябва да я погледнем — каза Дерек.

Саймън ми помогна да си съблека якето.

— Само тази дреха ли носиш? — попита Дерек. — Къде ти е пуловерът?

— Нямахме възможност да си вземем дрехи. Имам пари. Ще си купя един пуловер.

— Два — намеси се Саймън. — Щом слънцето залезе, става доста студено. Снощи сигурно си станала на ледена шушулка.

Свих рамене.

— Мислех си за друго.

— За леля си и за Рей — обясни Тори.

— И д-до това ще стигнем — казах аз, когато Саймън хвърли поглед към мен. — Имаме много да си разказваме. Вие сте първи, момчета.

— Тогава да започнем от самото начало — захвана Дерек и се настани удобно на щайгата си. — Последния път, когато те видяхме, двете с Рей тичахте към склада. Ние отвлякохме вниманието на преследвачите и избягахме, но после известно време не можехме да се върнем, защото се страхувахме да не ни видят. Когато накрая отидохме там, вас ви нямаше.

— Рей ме убеди да си тръгнем. — Рей ми беше казала, че когато останала насаме със Саймън, той изобщо не споменал името ми, а се тревожел само за брат си. Сега вече знаех, че това не е било истина — сигурно е била наясно, че от думите й ще се почувствам зле — толкова зле, че ще тръгна с нея и сега се чувствах засрамена, задето се бях подвела. — Тя… каза ми някои неща. Убеди ме да тръгнем и да потърсим леля Лорън, за да прегледа ръката ми, а после…

Разказах им за последните два дни, за нещата, които се бяха случили и за които бях разбрала. Когато най-после свърших, всички мълчаха, дори Тори.

— Значи Брейди и Лиз са мъртви — бавно изрече Саймън. — Предполагам, че и другото момиче също е мъртво — онова, което са извели от дома преди време.

— Амбър — каза Тори. — Казваше се Амбър.

Кимнах с глава.

— Името й беше в списъка. Имената и на тримата бяха там.

Отново последва мълчание.

— Рей и леля Лорън са още там — напомних най-после аз. — Знам, че Рей ни предаде и че леля ми е една от тях, но… Трябва да ги освободя. Не очаквам някой от вас да ми помогне.

— Права си — рече Саймън. — Рей ни измами, но не заслужава да умре заради това?

— Знам, че няма да можем да ги спасим сами.

Погледнах крадешком към Дерек. Той кимна с глава и аз почувствах разочарование, сякаш съм се надявала да заяви, че ще се справим. Но, разбира се, той имаше право.

Нямаше да можем.

— Само да намерим баща ти и аз ще се върна — казах. — Сега поне знаем защо е избягал от там и ви е взел със себе си.

— Защото се е оказало, че да прилагат генно инженерство върху сина му не е добра идея?

В гласа на Саймън имаше горчивина, която ме удиви. Тази мисъл не ми беше хрумвала. През цялото време бях приемала бащата на Саймън като „добрия“. Само че и той, както и останалите родители, бе включил сина си в експеримента.

— Опитвали са се да направят каквото е нужно — казах аз, като имах предвид писмото на леля ми. — Мислили са, че ще облекчат живота ни. Групата „Едисън“ им е продала тази мечта и когато нещата са се объркали, баща ти си е тръгнал. И леля Лорън се опита. — Докоснах писмото в джоба си. — Само че твърде късно.

— А родителите на някои от нас дори не съжаляват за стореното — обади се Тори. — Нечии майки се оказаха злобни кучки. Но сега поне никой не може да каже, че не постъпих честно. — Тя обели и последното парченце от блокчето си. — Няма да се вържа на тези приказки, че сме безуспешен експеримент. Целта им е била да засилят свръхестествените ни способности. Ние сме плод на техните усилия. Сега искат просто да ни научат да направляваме тези свои сили.

— Върни се да им го кажеш — посъветва я Саймън.

— Ами ти? — махна с ръка Тори. — Способностите ти са си наред. В Лайл Хаус дори не те привикваха на консултации.

— Саймън не е в списъка. Смятат, че с него са имали успех.

— Каквото и да означава това — размърда се на мястото си Саймън. — Така наречените успешни експерименти нямат кой знае какви способности, но е възможно още да не са довели нещата докрай. Когато това стане, ще се сблъскам със същите проблеми.

Тори кимна с глава.

— Бомба със закъснител.

Нещо подобно бе казал и полудемонът.