Кели Армстронг
Призоваването (35)

34

Кракът ми не бе стъпвал в ниското мазе, преди разговора ми с първия призрак и всички, зададени му от мен въпроси, които Дерек бе повдигнал.

Слязохме в пералното помещение. Дерек застана встрани и се облегна върху сушилнята.

Аз седнах в средата на пода и кръстосах крака, затворих очи и се съсредоточих.

Не след дълго долових откъслечни фрази и образи, сякаш духът ме бе очаквал — но нищо повече. Уведомих Дерек за това и казах:

— След като ти ми даде онова бурканче, престанах да вземам лекарствата. Но вероятно има остатъци от тях в тялото ми.

— … не лекарства — каза духът. — … блокират…

— Какво блокират?

— Магията… духовете… блокират…

— Магия за блокиране на духове? — предположих аз.

Последното привлече вниманието на Дерек и той излезе напред, като свали ръце от гърдите си.

— Каза, че е блокиран от магия ли? Каква магия?

Тъкмо щях да предам думите му, ала духът очевидно ги бе чул и отговори:

— … магия… ритуал… важно…

— Важно ли е?

— Не… не е важно — натърти той.

Предадох го на Дерек, който заропта срещу несъвършенството на подобен вид общуване, яростно се задръгна по ръката, а после рече:

— Кажи му да изговаря само по една дума. Да я повтаря, докато я разбереш и я повториш на глас. Ще стане бавно, но затова пък няма да пропуснем.

Той млъкна и проследи погледа ми до ръката си. Кожата му… се движеше. Гърчеше се.

— Какво по…? — започна той, после безпомощно изръмжа и яростно я разтърси. — Мускулни спазми. Напоследък често ги получавам.

Отново се взря в бърчещата се кожа, сви дланта си в юмрук и наду мускули, като се опитваше да спре спазмите. Помислих да му предложа да отиде на лекар, но осъзнах, че за човек като Дерек това нямаше да е толкова лесно. Сега вече виждах, че гърченето идва от мускулите му, които сами се свиваха и разпускаха. Страничен ефект от състоянието му, предположих аз — от бързото развитие на мускулатурата му. Както всичко останало в организма му по време на пубертета.

— Само дано не набъбнат дотам, че да скъсат дрехите ти и да позеленеят — казах.

— Моля? — чертите на лицето му станаха по-меки и той стана от мястото си.

— Като „Невероятният мускул“. Ха-ха-ха! Или по-скоро като „Невероятно тъпият филм“. — Той разтърка ръката си. — Не ми обръщай внимание, върни се пак към призрака.

Духът бе чул предложението му да изрича само по една дума и точно така постъпихме.

Получи се много по-добре, макар да се усещах повече като участник в някоя парада, когато той изговаряше думата, повтаряше я и я потретваше, а ние развълнувано повтаряхме след него, докато най-накрая я разберем.

Започнах с въпроси, отнасящи се до самия призрак, и разбрах, че приживе бил некромант.

Когато ме приели в болницата, той бил там. Спомена, че възпирали духовете и не им давали да тормозят пациентите с психически страдания, но не го разбрах добре — не беше толкова важно.

Духовете разпознавали некромантите и още щом ме видял, той разбрал. След като видял, че аз не знам какво ми е, осъзнал, че имам нужда от помощ. Но преди да успее да се свърже с мен, те ме преместили. Така че той ме последвал в Лайл Хаус. Само че тук имало бариера против духове. Помислил, че е магия, но когато Дерек оспори предположението му, духът призна, че може и да е от строителните материали, характерни за местоположението ни.

Знаеше само, че единствените места, където би могъл да установи частичен контакт с мен, са мазето и таванът.

Колкото до труповете в килера с ниския таван, той знаеше две неща. Първо, те са били убити.

Второ, имали свръхестествени способности. Като обединил двата факта, останал с убеждението, че историята на техния живот би била от интерес за нас. Не можел сам да я научи, тъй като не можел да контактува с мъртвите така, както контактувал преди да стане един от тях.

— Но те представляваха само два скелета с изсушена плът отгоре — уточни Дерек. — Като мумии. Каквото и да им се е случило, то няма нищо общо с нас тук и сега.

— Може би — бе краткият отговор на духа.

— Може би ли? — Дерек се развълнува и закрачи из помещението. Мърмореше нещо под носа си, но не бе ядосан, само объркан; мъчеше се да разреши загадката и да открие някаква връзка, а всъщност трябваше да бъде в леглото и да лекува треската си.

— Самюъл Лайл — изрече духът. — Първият собственик на къщата. Познавате ли го?

Отговорих отрицателно, после попитах и Дерек.

— Как бих могъл да познавам човека, построил тази къща преди сто години?

— Преди шейсет — уточни духът и аз предадох думите му на Дерек.

— Все едно — отвърна Дерек и отново закрачи из стаята. — Той изобщо знае ли коя година сме сега?

Канех се да отбележа, че щом духът знае преди колко години е построена къщата, очевидно знае коя година е сега, ала Дерек само мърмореше, тъй като треската му пречеше да се съсредоточи.

— Човек със свръхестествени способности — рече духът. — Лайл. Магьосник. Когато предадох думите на Дерек, той застина на място.

— Човекът, построил тази къща, е бил магьосник?

— Практикувал е черна магия. Бил е алхимик. Експериментирал е. С хора, които притежават свръхестествени способности.

Тръпки ме побиха и аз скръстих ръце.

— Мислиш, че затова са умрели хората в мазето? Че този магьосник, Лайл, е експериментирал върху тях?

— Откъде знае толкова много за този човек? — попита Дерек. — Нали те е последвал дотук?

— Всички знаят — отвърна духът. — Всички в Бъфалоу. Всички, които имат свръхестествени способности. Знаят къде е живял. И не се приближават до това място. Или поне така беше.

Дерек поклати глава.

— Все още не разбирам по какъв начин този факт би могъл да е свързан с някого от нас.

— Може би — отговори духът. — А може би не. Трябва да попитам.

Дерек изруга през зъби и удари с ръка по стената достатъчно силно, за да ме накара да подскоча. Приближих се до него.

— Легни си. Вероятно си прав. Убедена съм, че нищо…

— Не казвам това. Само… Някакъв магьосник построил къщата преди шейсет години; в килера са погребани хора със свръхестествени способности; а сега и ние сме тук — три деца с такива способности. Домът за групово пребиваване носи неговото име. Това важно ли е?

Или къщата просто носи името на човека, който я е построил? Не ми прилича на съвпадение, но не виждам и връзка.

— Остави на мен. Върни се.

— Не, той е прав. Трябва да попитаме. Аз просто… — Той мушна ръката си под ризата и започна да се чеше отзад на гърба. — Чувствам се като задник и това ме побърква. Но трябва да го направим.

Духът ни последва в мазето с ниския таван.

— Как да избегна онова, което направих преди? — попитах аз. — Как да направя така, че да не ги върна в телата им?

Мълчание. Преброих до шейсет и викнах:

— Ало? Още ли си тук?

— Спокойно. Съсредоточи се. Но внимателно. Тихо. Силата ти… Твърде е мощна.

— Способностите ми са твърде силни ли?

Не успях да потисна усмивката на устните си. Никак не бях сигурна, че искам да притежавам такива способности, но беше наистина страхотно да чуя, че способностите ми са по-силни от тези на средния некромант. Сякаш преминавам тест за интелигентност и ми казват, че съм по-умна, отколкото съм си мислила.

— На твоята възраст… Не би трябвало да…

Мълчание. Търпеливо очаквах поредната дума. Чаках.

— Ало?

Той захвана отново, дума по дума.

— Твърде скоро… Твърде много… Твърде…

Дълга пауза.

— Нещо не е наред — изрече той накрая.

— Не е наред ли?

Дерек изпълзя от тъмнината, където мълчаливо наблюдаваше какво става.

— Какво казва той?

— Нещо за способностите ми. Че те са… не били наред.

— Твърде са силни — каза духът. — Необикновено.

— Необикновено? — прошепнах аз.

Очите на Дерек блеснаха.

— Не го слушай, Клоуи. Значи си силна. Голяма работа. Добре си. Само забави темпото.

Духът се извини. Даде още няколко указания, после заяви, че ще ни наблюдава от „другата страна“, защото присъствието му може да е дало тласък на моите способности. Ако имам нужда от него, щял да се върне. Последно предупреждение да не полагам твърде много усилия и изчезна.