Кели Армстронг
Призоваването (11)

10

Парамедиците дойдоха за Лиз. Видях как я взеха — спяща върху носилката, както бяха изкарали и мен от училище. Луксозен транспорт за умопобъркани деца.

Госпожица Ван Доп настоя да изпия половин таблетка за сън. Предадох се, но когато се опита да ми пробута и допълнително лекарство против халюцинациите ми, скрих го под езика си.

От обед не бях видяла, нито чула нещо. Може би се намирах под въздействието на хапчетата и не преставах да се надявам, че теорията на Рей бе правилна и че „скъсването ми с действителността“ бе само временно състояние на психиката ми, причинено от стреса и хормоните. Ако имах късмет, щях скоро да се върна към нормалния живот.

Трябваше да изпитам тази теория. Ето защо не изпих хапчето — ако видех нещо, чак тогава щях да го глътна.

Предложих помощта си за почистването на стаята, ала госпожа Талбът ме отведе долу и ми даде чаша мляко, после ме настани на дивана. Задрямах и се събудих, едва когато тя дойде с количката, за да ме извози обратно в леглото и аз се унесох в сън, преди да успея да издърпам завивката си.

Събудих се от плодовия аромат на лизиния гел за коса. Носех се из въздуха и сънувах, че са ме пъхнали в каца със захарен памук, а сладостният аромат караше стомаха ми да се преобръща, докато си проправях път през лепкавите нишки. Най-после се освободих, ококорих очи и вдишах с пълни гърди.

— Клоуи?

Премигах. Сякаш чух гласа на Лиз — плах и несигурен.

— Будна ли си, Клоуи?

Търкулнах се на хълбок. Лиз седеше на ръба на леглото си, облечена в нощницата си с Мики Маус на гърдите, а на краката си бе обула сиви чорапки на пурпурни и оранжеви жирафчета.

Тя размърда пръстите на краката си.

— Смешно, нали? Братчето ми ги подари за Коледа миналата година.

Надигнах се от леглото и замигах още по-силно. Захарният памук на сънотворното хапче все още обвиваше мозъка ми, лепкав и непроницаем, и не можех да се съсредоточа. През венецианските щори нахлуваше слънчева светлина и караше жирафчетата върху лизините чорапи да затанцуват, щом тя размърдаше пръсти.

— Снощи сънувах най-странното нещо на света — каза тя, като не откъсваше поглед от краката си.

Аз си помислих: „И ти, както и аз.“

— Сънувах, че ме откарват и аз се събуждам в болницата. Само че не върху легло, а върху маса. Студена, метална маса. А там беше онази жена, облечена като сестра, с една от онези маски на лицето. Беше се навела над мен. Когато отворих очи, тя подскочи. — Лиз насочи поглед към мен и леко се усмихна. — Както правиш ти понякога. Сякаш я стреснах. Тя повика момчето, което беше там, и аз попитах къде съм, ала те продължиха да си говорят. Бяха бесни, защото не очакваха да се събудя и не знаеха какво да правят. Опитах се да седна, но ме бяха завързали за масата.

Тя сви полите на нощницата на топка в ръцете си и започна да я мачка.

— Внезапно спрях да дишам. Не можех да помръдна, не можех да викам и тогава… — Тя потръпна и обви ръце около себе си — … се събудих тук.

Седнах в леглото.

— Ще ти помогна, Лиз. Съгласна ли си?

Тя се сви на леглото и опря брадичка в коленете си. Отвори уста, ала трепереше толкова силно, че не можеше да произнесе нито звук. Аз се изправих, усетих леденостудения под под краката си, прекосих стаята и седнах до нея.

— Искаш ли да се опитам да поговоря на полтъргайста ти?

Тя толкова енергично кимна с глава, че брадичката се удари в гърдите.

— Кажи му да престане. Кажи му, че нямам нужда от помощта му. Мога сама да се грижа за себе си.

Протегнах ръка към нейната. Видях пръстите ми да докосват ръката й, но не спираха да се движат. Шаваха ли, шаваха. Преминаваха през ръката й.

Взирах се с ужас в тях и Лиз погледна надолу. Видя как ръката ми премина през нея.

И започна да пищи.