Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (47)

Глава 46
Братята Спалтър

Близък кадър на мъж, седящ в удобно на вид кресло, изпълваше по-голямата част от екрана на лаптопа. Гърни разпозна Джона Спалтър от снимката в сайта на Киберкатедралата. Беше осветен доста хитро, явно имаше опит в това, без странични елементи в картината на екрана, които да отвличат вниманието от силно впечатляващата костна структура на лицето му. Изражението му беше спокойно — дълго практикувано, с нотка на нежна загриженост. Взираше се право в камерата и така създаваше ефекта, че се взира право в очите на Гърни.

— Здравей, Дейвид. Аз съм Джона. — Ако гласът му имаше цвят, щеше да бъде пастелен. — Може ли да те наричам Дейвид? Или предпочиташ детектив Гърни?

— Дейвид е добре. Благодаря, че прие да се свържеш с мен, Джона.

Последва леко кимване, после намек за притеснение, каквото изразяват обикновено социалните служители.

— Имейлът ти звучеше спешно, а някои от фразите в него бяха доста притеснителни. С какво мога да ти помогна?

— Доколко си запознат с опитите за отмяна на присъдата на снаха ти?

— Знам, че вследствие на тези усилия главният й адвокат е бил убит, както и шестима негови съседи.

— Нещо друго?

— Знам, че господин Бинчър отправи сериозни обвинения за полицейска корупция. В твоя имейл също се споменаваше това, както и отношенията в семейството ни. Това може да означава доста неща. Би ли ми обяснил по-подробно?

— Засега те влизат в област, с която има шанс да се занимае официалното разследване.

— Официално разследване?

— Убийството на Лекс Бинчър ще принуди Бюрото за криминални разследвания да погледне с нови очи на убийството на брат ти. Не само БКР, но вероятно и кабинетът на главния прокурор, тъй като обвиненията за корупция в обжалването на Кей са насочени към БКР. В този момент разглеждаме нови доказателства, които открихме — доказателства, че Кей е била натопена. Така че, които и агенции да се включат, ще се запитат кой стои зад убийството на Карл, след като е ясно, че не е Кей.

— Да — каза Джона с широко отворени и пълни с огорчение очи, — аз със сигурност ще присъствам в списъка им.

— Вярно ли е, че с брат ти не сте се разбирали добре?

— Не сме се разбирали добре? — Джона се засмя меко и печално. — Това определено би било омаловажаване на ситуацията. — Затвори очи за миг, тръсна глава, като че ли е смазан от мислите, които темата е пробудила в него. Когато проговори отново, тонът му беше по-остър. — Знаеш ли къде се намирам в момента?

— Нямам представа.

— Никой няма. В това е смисълът.

— Какъв смисъл?

— С Карл никога не сме се разбирали. Когато беше по-млад, това нямаше особено значение. Той имаше своите приятели, аз моите. Всеки от нас вървеше по своя път. После — както може би знаеш, не е тайна — баща ни ни окова в онзи чудовищен договор с „Недвижими имоти Спалтър“. Тогава нашето неразбирателство се превърна в нещо отровно. Когато бях принуден да работя с Карл всеки ден… Осъзнах, че си имам работа с нещо повече от брат с труден характер. Имах си работа с чудовище.

Джона млъкна, сякаш за да даде възможност на Гърни да осмисли и да попие в съзнанието си това определение.

Гърни имаше чувството, че тази реч е била произнасяна и преди — като репетирано обяснение за ужасните отношения на братята.

— Наблюдавах как Карл се превръща от егоистичен и агресивен бизнесмен в завършен социопат. Политическите му амбиции растяха и отвън ставаше все по-очарователен, по-магнетичен и харизматичен. Отвътре обаче загни толкова, че беше напълно прояден — черна дупка от алчност и амбиция. Казано по библейски, беше фарисей, лицемер. Събираше се с подобни на него хора. Безскрупулни хора. Престъпници. Мафиоти като Дони Ейнджъл. Убийци. Карл искаше да изтегли огромно количество пари от компанията, за да финансира мегаломанските си схеми с тези хора, както и своята върховна лицемерна проява — кандидатурата за губернатор. Продължаваше да ме притиска за неетични трансакции, на каквито не бих се съгласил — и никога няма да се съглася. „Етика“, „морал“, „законност“ — тези думи не означаваха нищо за него. Започна да ме плаши. Всъщност това не е достатъчно силна дума. Истината е, че ме ужасяваше. Осъзнах, че няма нищо, абсолютно нищо, което не би направил, за да получи това, което иска. Понякога… погледът в очите му… беше определено сатанински. Сякаш цялото зло на света бе концентрирано в този поглед.

— Как се справи с това, Джона?

— Как се справих ли? — Отново последваха леката усмивка и горчивият смях, след което той понижи глас и каза почти доверително: — Избягах.

— Как?

— Местех се, не спрях да се движа. Буквално. Една от благословиите на съвременните технологии е, че можеш да правиш абсолютно всичко от всяко място на света. Купих си къща на колела, снабдих я с подходящото оборудване и я направих подвижен щаб на Киберкатедралата. Процес, в който виждам намесата на Провидението. От нещо зло може да произлезе нещо добро, ако доброто е крайната цел…

— А доброто в този случай е…

— Да нямам фиксирано географско местоположение, да бъда никъде. Единственото ми постоянно местоположение стана интернет, а интернет е навсякъде. Което се оказа, че е идеалното „място“ за Катедралата. Вездесъщата и повсеместно присъстваща Киберкатедрала. Виждаш ли за какво говоря, Дейвид? Нуждата да се махна от брат ми и неговите опасни сподвижници се преобрази в дар за мен. Пътищата на чудесата Божии наистина са неведоми. Това е истината, с която се сблъскваме отново и отново. Нужно е само да имаш отворено сърце и непредубедено съзнание.

Излъчването на Джона ставаше все по-лъчезарно. Гърни се зачуди дали светлината в стаята не бе променена. Изпита желание да затъмни този блясък.

— Тогава си получил и втори дар, още по-голям. Смъртта на Карл.

Усмивката на Джона изстина.

— Вярно е. Още веднъж от нещо зло се роди добро.

— Очевидно доста значително добро. Чух, че състоянието на компанията за недвижими имоти се оценява на петдесет милиона долара. Вярно ли е?

Челото на мъжа насреща се свъси, но устата продължаваше да се усмихва.

— Според цените на днешния пазар, да, възможно е. — Млъкна и сви рамене. — Предполагам, че оценката може да се намали или увеличи, не би имало голямо значение.

— Вярно ли е, че преди смъртта на Карл не си имал право да докосваш тези пари, но сега всичко е твое?

— На мое име е, но в крайна сметка е на Катедралата. Аз съм само проводник на тези пари. Катедралата е от най-голямо значение. Много по-значима е от всеки човешки индивид. Единственото важно нещо е делото на Катедралата. Единственото важно.

Гърни се зачуди дали му се сторило, или наистина долови не толкова добре прикрита заплаха в натъртването на този приоритет. Вместо да продължи с темата, реши да смени посоката.

— Изненада ли се от смъртта на Карл?

Въпросът предизвика забележимо колебание у Джона, който преплете пръсти пред гърдите си, преди да отговори.

— И да, и не. Да, защото всеки човек първоначално би се стреснал от тази крайна форма на агресия. И не, защото убийството не е изненадващ край за хора, водещи живота на Карл. Лесно бих могъл да си представя как някой от близките до него хора би бил тласнат към подобна крайност.

— Дори някой като Кей?

— Дори някой като Кей.

— Или някой като теб?

Джона поднесе отговора си с честно намръщване.

— Или някой като мен. — После погледна, без да се опитва да го прикрие, към часовника си.

Гърни се усмихна.

— Само още няколко въпроса.

— Имам друго насрочено събитие след десет минути, но продължи, моля.

— Какво мислиш за Мик Клемпър?

— За кого?

— Главният следовател по убийството на Карл.

— А, да. Какво мисля за него? Мисля, че вероятно има проблеми с алкохола.

— Разпитва ли те?

— Не бих го нарекъл „разпит“. Зададе ми няколко основни въпроса на гробището в деня на убийството. Взе контактите ми за връзка, но повече не ме потърси. Не ми направи впечатление на особено старателен… или заслужаващ доверие.

— Ще се изненадаш ли, ако научиш, че е укрил доказателства?

— Не бих казал, че ще се шокирам — отвърна Джона и наклони глава. — Да не казваш, че е използвал незаконни начини, за да осъди Кей? Защо ще го прави? — попита той с любопитство.

— Поверително е, във връзка с процеса на обжалване, съжалявам. Но повдига важен въпрос. Ако допуснем, че Кей не е убила Карл, очевидно някой друг го е направил. Фактът, че истинският убиец е на свобода, някъде наоколо, не те ли притеснява?

— Да ме притеснява ли? Не. Карл и аз бяхме на противоположната страна на всяко бизнес решение, на всяко действие, свързано с компанията — както и по всеки личен въпрос, който някога е трябвало да бъде решен. Никога не сме имали едни и същи приятели, едни и същи цели, нищо. Крайно невероятно е да имаме и едни и същи врагове.

— Последен въпрос. — Този път Гърни направи по-драматична пауза, по-скоро заради ефекта, отколкото заради нерешителност. — Какво би казал, ако ти съобщя, че смъртта на майка ти може да не е нещастен инцидент?

— За какво говориш? — Джона премигна смаяно.

— Появи се доказателство, което свързва смъртта й с тази на Карл.

— Какво доказателство?

— Не мога да ти кажа. Но изглежда доста убедително. Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която човекът, който е решил да убие Карл, би пожелал и смъртта на майка ви?

Изражението на Джона бе застинала смесица от емоции. Най-разпознаваемата беше страх. Но дали беше страх от неизвестното? Или бе страх от неизвестното, което бе станало известно? Поклати глава.

— Аз… Не знам какво да кажа. Виж, трябва да знам какво… За какво доказателство говориш?

— В момента е изключително поверителна част от процеса по обжалването. Ще се погрижа обаче да те осведомя възможно най-скоро.

— Това, което казваш… е безумно странно. Абсолютно нелепо.

— Може и да изглежда така. Но ако ти хрумне някакво обяснение, всеки сценарий, който смяташ, че може да свърже тяхната смърт, моля те, сподели го с мен веднага.

Единствената забележима реакция на мъжа бе леко кимване.

Гърни реши отново да смени рязко посоката.

— Какво е мнението ти за дъщерята на Карл?

Джона преглътна и се размърда в стола си.

— Да не би да ме питаш дали тя… дали тя би могла да убие баща си? И баба си? — погледна го абсолютно объркано. — Нямам представа. Алиса е… не съвсем стабилна, но… Баща си? Баба си?

— Не съвсем стабилна в какво отношение? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Не. Не сега. — Джона погледна часовника си, макар очевидно да бе смаян от посоката на разговора им в последните минути. — Наистина трябва да тръгвам. Наистина. Съжалявам.

— Последен въпрос. Кой друг би могъл да иска смъртта на Карл?

Джона разпери ръце в знак на истинска досада от въпроса.

— Всеки. Всеки, който е общувал достатъчно отблизо с него, за да различи загнилата същност зад усмивката.

— Благодаря ти за помощта, Джона. Надявам се, че ще имаме възможност отново да поговорим. Между другото, каква е днешната тема?

— Съжалявам, какво?

— Днешната тема на сайта ти.

— О… — Джона изглеждаше така, сякаш му се гадеше. — Темата е „Нашият път към радостта“.