Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (46)

Глава 45
По-безопасно

— Е, какво мислиш? — полюбопитства Кайл, докато държеше чаша с горещо черно кафе в двете си ръце, подпрял лакти на масата за закуска.

— Какво мисля за записите ли?

Гърни седеше от другата страна на кръглата дъбова масичка, държейки чашата си по подобен начин, благодарен за топлината между дланите си. През нощта температурата бе паднала с шест градуса, което не беше необичайно за северозападните части на Кетскилс, където есента често пристигаше още през август. Небето бе натежало от облаци, които скриваха слънцето — обикновено по това време то се виждаше над източния хребет. Вече минаваше седем.

— Мислиш ли, че записите ще ти помогнат да… постигнеш това, което искаш?

Гърни бавно отпи от чашата си.

— Кадрите от гробището ще постигнат няколко неща. Те установяват момента, в който Карл е бил прострелян. Затруднената видимост от апартамента при този ъгълът на стрелбата ще разклати сценария на полицията за източника на изстрела. А фактът, че този запис от самото начало е бил в ръцете на полицията — в ръцете на Клемпър — ще подкрепи обвиненията за прикриване на доказателства.

Млъкна и за момент отново изпита неудобство при спомена за разговора си с Клемпър в „Ривърсайд“.

Видя, че Кайл го гледа с любопитство, и продължи.

— Кадрите от улицата са полезни по два начина — заради това, което показват, и заради това, което не показват. Простият факт е, че те не показват Кей Спалтър да влиза в сградата, а това е изключително важно доказателство за защитата. Те също подкрепят сериозните обвинения за прикриване на доказателствата и полицейска манипулация.

— Тогава… защо не си по-щастлив?

— По-щастлив? — Гърни се поколеба. — Предполагам, че ще бъда по-щастлив, когато стигнем по-близо до крайната цел.

— Каква е крайната цел?

— Зависи от чия гледна точка говориш.

— Какво имаш предвид?

— Съществуват целите на екипа и целите на Хардуик.

— Не са ли едни и същи?

— Разбира се, че не. Тогава щеше да е прекалено просто! — Изненада се от рязкостта в собствения си глас и спря, преди да продължи. — Основната цел, за която принципно всички са съгласни, е да се осигури справедливост за Кей въз основа на доказателства, че е била несправедливо осъдена. Тази цел в голяма степен беше постигната — в смисъл че бяха открити достатъчно факти, за да осигурят възобновяване на процеса, а вероятно дори и окончателна отмяна на присъдата. От друга страна, личната цел на Джак е да получи отмъщение — да причини колкото е възможно повече щети на институцията, която го изхвърли на улицата — и само Бог знае кога според него ще бъде постигната тя и на каква цена.

Кайл кимна бавно.

— А каква е твоята цел?

— Искам да знам какво наистина е станало.

— Да разбереш кой е убил Карл?

— Да. За мен това е най-важното. Ако Кей е невинна, тогава някой друг е искал Карл мъртъв, планирал е удара и е наел Паникос да го извърши. Искам да знам кой е. А и дребният убиец, натиснал спусъка — досега в този случай той успя да убие още девет други души — да не броим хората, които е убил преди, след което винаги му се е разминавало и се е измъквал необезпокояван. Бих предпочел да не се измъква този път.

— Колко близо си до тази цел — да го спреш?

— Трудно е да се каже.

Интелигентният изпитателен поглед на Кайл не се откъсваше от него, очевидно очаквайки по-добър отговор. Гърни се опита да намери такъв, но той все му бягаше. Звънът на телефона обаче го спаси. Беше Хардуик. Както обикновено, изобщо не си направи труда да започне с встъпителни думи и поздрави.

— Получих съобщението ти за видеоразговора с Джона Спалтър. Къде, по дяволите, е този човек?

— Нямам представа. Но желанието му да проведе срещата по този начин е по-добре от нищо. Искаш ли да дойдеш тук в осем вместо в девет, за да присъстваш?

— Няма да стигна преди девет. Ести също. Но и двамата имаме дълбока и твърда вяра в твоите умения за водене на разпит. Имаш ли софтуер за записване на разговора?

— Не, но ще го сваля. Искаш ли да задам някакви конкретни въпроси на Джона?

— Аха… Питай го дали е наел стрелеца срещу брат си.

— Страхотна идея. Други съвети?

— Да. Не прецаквай нещата. Ще се видим в девет.

Гърни прибра отново телефона в джоба си. Кайл наклони любопитно глава.

— Какво трябва да сваляш?

— Някакъв записващ софтуер, съвместим със скайп. Ще го направиш ли за мен?

— Дай ми името и паролата си за скайп. Ще се погрижа веднага.

Докато младият мъж влизаше в кабинета, въоръжен с информацията, от която се нуждаеше, Гърни се усмихна — радваше се на желанието му да помогне, а и на простичкото удоволствие от това, че синът му си е у дома. Отново се запита защо толкова рядко бяха заедно, защо помежду им понякога имаше толкова голямо разстояние.

От време на време му се струваше, че знае причината — периодът преди няколко години, когато Кайл направи безсрамно много пари на Уолстрийт, от работа, на която го бе уредил приятел от колежа. Гърни беше убеден, че жълтото порше, вървящо с нея, е доказателство, че наследените от бившата му жена — брокер на недвижими имоти, гени за правене на пари са надделели в сина му. Но сега подозираше, че това не е било нищо друго, освен опит за логическа обосновка, която го освобождава от по-сериозната и не толкова лесно обяснима негова неспособност да осъществи връзка с детето си. Преди си казваше, че тази връзка липсва, защото Кайл му напомня за бившата му съпруга и по други неприятни начини — определени жестове, интонация, изражение на лицето. Но това също беше спорно обяснение. Между майката и сина имаше много повече различия, отколкото сходства, а дори и да не беше така, щеше да е нечестно и жалко да приравнява един човек с друг.

Понякога мислеше, че истинското обяснение е много по-просто — защита на собствената му странна зона на комфорт. Тази зона не включваше други хора. Това вероятно бе смисълът на думите на бившата му приятелка Джералдин в онзи ден преди толкова много години, когато се бе разделила с него. Когато обмисляше проблема в тази светлина, виждаше, че очевидното отбягване на сина му бе просто още един симптом за неговата интровертност. Не е толкова зле. Случаят е приключен. Но в момента, който се спреше на тази мисъл, едно мъничко съмнение отново започваше да дълбае сигурността му. Дали интровертността му наистина и напълно обясняваше причината да се вижда с Кайл толкова рядко? И дразнещото съмнение прерастваше в разяждащо терзание. А после във въпрос, на който нямаше отговор. Дали присъствието на единия му син неизбежно му напомняше, че някога е имал двама сина и още щеше да ги има, ако…

Кайл се появи на кухненската врата.

— Всичко е готово. Оставих екрана отворен. Съвсем просто е.

— О, супер! Благодаря ти.

Кайл го наблюдаваше усмихнато и с любопитство. Напомни му за изражението, което понякога забелязваше на лицето на Мадлин.

— За какво мислиш?

— За това как обичаш да разгадаваш нещата. Колко е важно за теб. Докато програмата се сваляше, си мислех… ако Мадлин беше детектив, тя щеше да иска да реши загадката, за да хване лошия. Но при теб е обратното — ти искаш да го хванеш, за да разрешиш загадката.

Гърни се зарадва, не заради сравнението — не му се стори, че е особено похвално за него, а заради факта че Кайл бе мислил за това и го бе забелязал. Младият мъж имаше остър ум, което за Гърни беше много важно. Изпита внезапен прилив на съпричастност, сякаш двамата бяха съзаклятници в някакво деяние.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че използваш думата „мисля“ почти толкова често, колкото и аз.

Докато говореше, домашният телефон звънна и Гърни отиде до кабинета, за да вдигне. Беше Мадлин, която сякаш по телепатичен път бе доловила, че Кайл я е споменал и се бе отзовала.

— Добро утро! — каза звънливо тя. — Как е положението?

— Добре. А при теб как е?

— С Деирдре и Денис тъкмо закусихме. Портокалов сок, боровинки, препечени филийки и… бекон! — Последната дума бе произнесена с гузен глас като признание за извършено престъпление. — След малко отиваме да видим животните и да ги подготвим за транспортирането до панаира. Всъщност Денис вече е при оградата и ни вика.

— Звучи забавно — отвърна той, макар и не толкова въодушевено като нея, за пореден път удивен от умението й да открива малки радости на фона на по-големите и по-сериозни проблеми.

— Забавно е! А как са нашите малки кокошчици тази сутрин?

— Добре, предполагам. Тъкмо бях тръгнал към плевнята.

Тя се умълча, после попита с тона, запазен за мрачната зона, в която той бе потънал толкова дълбоко.

— Някакво развитие?

— Всъщност Кайл си дойде.

— Какво? Кога?

— Помолих го за съвет с компютърните програми и той решил направо да дойде и да види какво трябва да се направи. Много ми помогна.

— Изпрати ли го да си върви?

— Сега ще го направя.

Тя пак млъкна за миг.

— Моля те, бъди внимателен.

— Ще бъда.

— Сериозно говоря.

— Знам.

— Добре… Ами… Денис вече маха доста ожесточено, така че по-добре да тръгвам. Обичам те!

— И аз те обичам.

Затвори, после се втренчи невиждащо в телефона, а мислите му го отнесоха отново към лицето на Паникос на записа и към думите „шибана откачалка“.

— Нали каза, че видеоразговорът ти е в осем? — обади се застаналият на прага на кабинета Кайл и гласът му го върна в настоящия момент. Погледна изписания в ъгъла на екрана час — 7,56.

— Благодаря ти. Ще те помоля да останеш извън обсега на екрана по време на разговора. Става ли?

— Няма проблем. Всъщност си мислех… Ти ще имаш среща тук с твоите хора в девет, а денят е чудесен, та си мислех да направя една разходка с мотора до Сиракуза.

— Сиракуза?

Имаше време, когато името на този мрачен и заснежен град не означаваше нищо за Гърни, но сега събуждаше в съзнанието му куп ужасни спомени от кошмарните събития по време на случая „Добрия пастир“. За Кайл обаче асоциацията беше повече от положителна.

— Да, мислех си да се разходя, след като и без това съм стигнал дотук, и да се видя на обяд с Ким.

— Ким Корасон? Още ли поддържате връзка?

— От време на време. Най-вече с имейли. Веднъж дойде и до града. Миналата седмица й писах, че смятам да идвам насам за няколко дни — все пак вие с Мадлин сте на половината път до Сиракуза, и помислих, че ще е добре да се видим отново. — Спря и изгледа замислено баща си. — Изглеждаш ми шокиран.

— „Изненадан“ е по-точната дума. Никога не си споменавал Ким след… след приключването на случая.

— Реших, че няма да ти е приятно да ти напомням за цялата каша, в която тя те въвлече. Не че тя го е споменавала. Но все пак беше доста травмиращо.

Вярно беше, че Гърни не обичаше да говори за този случай. Нито да мисли за него. Малцина биха искали да го правят. Всъщност той рядко се сещаше за миналото, освен ако не беше стар нерешен случай, който трябваше да бъде отворен наново. Случаят „Добрия пастир“ не бе такъв. Той беше решен. Всички парченца от пъзела си бяха дошли на мястото. Въпреки това можеше да се поспори, че платената за целта цена е била прекалено висока. А неговата лична проява във финалния акт на тази драма бе основният аргумент на Мадлин в обвинението, че се излага на неразумно големи рискове с твърде голяма готовност.

Кайл вече го гледаше притеснено.

— Проблем ли е за теб, че ще се виждам с нея?

При други обстоятелства честният отговор би бил „да“. Гърни смяташе, че Ким е ненужно амбициозна, изключително емоционална и много наивна — комбинация, която бе прекалено проблематична, за да се радва от сърце, че такова момиче е приятелка на сина му. Но в настоящата ситуация планът на Кайл се оказваше чудесно съвпадение — точно както и желанието на Мадлин да помогне за панаира на семейство Уинклър.

— Всъщност — каза Гърни, — в момента ми се струва доста добра идея, поне ще е много по-безопасно.

— Божичко, татко, наистина ли смяташ, че тук може да се случи нещо лошо?

— Мисля, че има много, много малък шанс. Но не искам да те излагам на него.

— А ти?

Кайл повтори въпроса на Мадлин, дори интонацията му беше същата.

— Това е част от работата — част от това, което съм приел, когато се съгласих да помогна с този случай.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, синко, в момента няма какво.

— Добре — каза Кайл със съмнение в гласа. За минута изглеждаше разсеян, объркан, сякаш търсеше друг вариант, друг план за действие, но явно не му хрумна нищо. Гърни мълчеше и чакаше.

— Добре — повтори синът му. — Ще си събера нещата и тръгвам. Когато стигна, ще ти звънна — кимна той и излезе от кабинета с намръщено изражение.

От компютъра се разнесе музика. Звънът беше знак, че е време за видеоразговора на Гърни в осем часа.