Бил Браудър
Заповед за арест (9) (Как станах враг номер едно на Путин)

8
„Грийн Ейкърс“

Макар да бях сигурен, че беше правилно да напусна „Соломон Брадърс“, не можеше да не се безпокоя, че животът ми навън щеше да бъде много по-труден. Щяха ли да са отворени вратите за мен без визитната ми картичка от „Соломон Брадърс“? Щяха ли хората да ме вземат на сериозно? Не рискувах ли твърде много с решението да започна самостоятелен бизнес?

Тези въпроси се въртяха в главата ми, докато стоях в дома си в Хампстед и пишех проспекта и презентацията за новия си фонд. След като приведох тези документи в приличен вид, купих най-евтиния билет за Ню Йорк и започнах да звъня на инвеститори и да си определям срещи.

Първата беше с един общителен французин, който се казваше Жан Каруби. Беше петдесетгодишен финансист, който ръководеше фирма за управление на активи, специализирала се в хедж фондове. Бяхме се запознали по време на един полет до Москва предишната пролет и той беше казал, ако някога основа мой фонд, да го потърся.

Отидох в офиса му в Краун Билдинг на Пето авеню и 57-а улица, малко по-надолу от „Бергдорф Гудман“. Когато влязох, той ме поздрави като стар приятел. Извадих презентацията си и я сложих на масата пред него. Той си сложи очилата за четене и докато извършвах представянето страница по страница, внимателно се вглеждаше в текста. Когато свърших, смъкна очилата на носа си и доволен ме изгледа.

— Много впечатляващо, Бил, заинтригуван съм. Кажи ми колко пари си събрал досега?

— Ами, всъщност николко. Това е първата ми среща.

Той потърка замислен брадичката си.

— Виж какво ще ти кажа. Ако можеш да събереш поне двадесет и пет милиона долара, аз ще вляза с три. Става ли?

Предложението му беше напълно логично. Не искаше да инвестира във фонд, който нямаше да проработи, независимо колко обещаващи могат да бъдат перспективите за инвестиции. Всичките ми срещи в Ню Йорк завършиха почти по същия начин. Повечето хора харесаха идеята, а някои дори проявиха интерес да участват, но никой не искаше да се ангажира, ако не гарантирам, че съм успял да събера критичната маса капитал.

Нужен ми беше някой, който да ми напише един огромен чек, за да мога да започна. Най-добре беше този някой да е Едмънд Сафра, но след срещата във вила „Леополда“ той пазеше пълно мълчание. Това означаваше, че трябва да намеря друг инвеститор, затова разпрострях по-нашироко мрежата си.

Няколко седмици по-късно се яви първият по-солиден кандидат — английската инвестиционна банка „Робърт Флеминг“. Бяха известни с успехите си на новопоявяващи се фондови пазари и мислеха върху идеята да инвестират в Русия, затова ме поканиха на среща в Лондон с няколко члена на висшето ръководство.

Срещата мина добре и бях поканен отново да направя подобна презентация пред един от директорите им. Върнах се следващата седмица, а на входа ме посрещна охранител, който ме придружи до залата, където се събираше техният управителен съвет. Помещението изглеждаше точно така, както според един вътрешен дизайнер би трябвало да изглежда дългогодишна аристократична британска търговска банка. Вътре имаше тъмни ориенталски килими, стара махагонова съвещателна маса и маслени портрети на членове на фамилията Флеминг по стените. Иконом в бяло сако ми предложи чай в чаша от китайски порцелан. Не можех да не си помисля, че тази показност на висш английски аристократизъм има за цел да кара хора като мен да се чувстват като недодялани натрапници.

Няколко минути по-късно се появи мъж малко над петдесетте, който едва-едва стисна ръката ми. Имаше прошарена коса и пърхот по раменете на леко омачкания костюм по поръчка. Седнахме, а той извади паметна бележка от една прозрачна пластмасова папка и я постави пред себе си. Прочетох заглавието на обратно: „Предложение за фонд Браудър“.

— Господин Браудър, много ви благодаря, че дойдохте — рече той с английски акцент, точно копие на този на Джордж Айърленд, бившия ми колега при „Максуел“. — Колегите ми и аз сме твърде впечатлени от руската възможност, която ни представихте тази седмица. За да продължим нататък, бихме искали да поговорим за очакванията ви по отношение на заплатата и бонусите.

Очаквания за заплата и бонуси? Откъде, по дяволите, беше добил представата, че съм тук на интервю за работа? След като се бях подложил на мъките в онова змийско гнездо „Соломон Брадърс“, последното нещо, което исках, беше да стана слуга на група аристократи аматьори, представящи се за бизнесмени, които за щяло и нещяло употребяват думата „твърде“.

— Страхувам се, че може би има някакво недоразумение — рекох аз, като се стараех да изглеждам спокоен. — Не съм тук за интервю за работа. Тук съм да обсъдим възможността „Флеминг“ да стане един от инвеститорите в новия ми фонд.

— О-о-о! — Изглеждаше объркан и започна да върти смутен паметната бележка в ръцете си. Явно беше неподготвен за такъв развой на разговора. — И какво споразумение се надявахте да сключим с вас?

Погледнах го право в очите.

— Търся инвестиция от двадесет и пет милиона долара срещу петдесет процента от бизнеса в замяна.

Той огледа стаята, като избягваше погледа ми.

— Хм. Но ако получим 50 процента от бизнеса, кой ще получи другите петдесет процента?

Не бях сигурен дали говори сериозно.

— Аз.

Лицето му се изопна.

— Ама, ако руският пазар се развива така, както твърдите, вие ще направите милиони.

— Ами да, това е целта. Вие също.

— Ужасно съжалявам, господин Браудър. Този вид договорки определено не могат да минат тук — каза той, без да си дава сметка колко смешно звучи това. В неговите очи обогатяването на някакво си неизвестно парвеню беше толкова извън правилата в дългогодишните традиции на английската класова система, че той по-скоро би пропуснал възможността, отколкото да спечели цяло състояние на банката си.

Разделихме се любезно, но на излизане се заклех никога повече да нямам работа с тези закостенели банки.

През следващите седмици имаше и други фалстартове и срещи, които не доведоха до нищо конкретно, докато най-накрая попаднах на една обещаваща възможност: американския милиардер Рон Баркъл. Бившият брокер на „Соломон Брадърс“ Кен Абдала ме беше запознал с Рон Баркъл с надеждата да получи дял от сделката заради запознанството.

Баркъл беше четиридесет и три годишен ерген от Калифорния със светлокестенява коса и хубав тен. Беше една от най-видните фигури в частното инвестиране по Западното крайбрежие. Беше направил поредица успешни покупки на супермаркети чрез пари назаем и се беше издигнал от момче, помагащо при опаковането на покупките при касата, до предните места в класацията на списание „Форбс“ за най-богатите американци. Освен с успехите си в бизнеса негови снимки често можеха да се видят във вестници и списания в компанията на холивудски знаменитости и политици от тежка категория като президента Клинтън.

Пристигнах в Лос Анджелис в ярък слънчев ден през септември 1995 година. След като взех кола под наем и се регистрирах в хотела, погледнах адреса на Баркъл: Грийн Ейкърс Драйв 1740, Бевърли Хилс. Качих се в колата и се отправих към хълмовете над Лос Анджелис, като минавах покрай къщи с високи портали или с градини отпред, пълни с цветя. Навсякъде имаше дървета: палми, явори, дъбове и чинари. Грийн Ейкърс Драйв се намираше на километър и половина от Сънсет Булевард, а номер 1740 беше в края на улица без изход. Спрях колата пред черната желязна порта, натиснах интеркома и ми беше казано да вляза вътре и да паркирам.

— Ще те посрещна на входа, Бил — рече един мъжки глас.

Портите се разтвориха и аз подкарах колата по алея с високи кипариси от двете страни. Когато завих към главния паркинг, пред мен се изпречи най-внушителната богаташка вила, която бях виждал. „Леополда“ може и да беше най-скъпото жилище в света, но „Грийн Ейкърс“, която е била построена от звезда на нямото кино в края на 20-те години, беше една от най-големите. Основната сграда в стил италиански дворец имаше четиридесет и четири стаи, заемаше площ от 4200 квадратни метра, беше заобиколена с добре поддържани морави, тенис корт, басейн, фонтани и всякакви други атрибути на богатството, които може да си представи човек. Никога не съм се впечатлявал много-много от хорското богатство, но тук човек трудно можеше да остане безразличен. Баркъл беше обикновено момче от Помона, Калифорния, който от нулата се беше издигнал до положение да живее като саудитски принц.

Натиснах звънеца на вратата. Отвори ми лично той, а точно зад него беше застанал Кен Абдала. Баркъл ме покани да вляза и ме разведе за кратко наоколо. След това тримата отидохме в кабинета му да обсъдим условията на сделката. Държеше се изненадващо непринудено и в общи линии, прие моите условия: да инвестира 25 милиона долара за 50 процента дял във фонда. По по-маловажните въпроси като стартова дата, контрол върху наемането на помощен персонал и работния капитал за офиса изобщо не каза нищо. За човек с репутацията на една от най-свирепите акули на Уолстрийт изглеждаше направо равнодушен.

След като привършихме, Рон ни заведе мен и Кен на вечеря, а после и в любимия си нощен клуб. Бях поразен колко приятен човек беше. У него нямаше и помен от арогантността на Уолстрийт, която бях очаквал.

Когато в края на вечерта се качвах в колата, той обеща адвокатите му да изготвят проект за договора и след няколко дни да ми го изпратят в Лондон. На следващия ден на път за дома чувствах, че съм преодолял главното препятствие пред бизнеса ми. Изпих чаша червено вино в самолета по случай успеха си, погледах за кратко филма и се унесох в сън.

Както беше обещано, след четири дни факсът в дома ми изстреля дълъг документ от адвокатите на Баркъл. Грабнах го припряно и започнах да чета, за да се уверя, че всичко е наред. Първата страница изглеждаше добре. Втората също, третата и т.н. Но после стигнах до седмата страница. В раздела, озаглавен „Фондов капитал“, там, където трябваше да пише, че „Юкайпа“ внася 25 милиона долара във фонда, пишеше: „“Юкайпа" ще положи всички усилия да събере 25 милиона долара за фонда". Баркъл не поемаше ангажимент да участва с никакви свои пари, а само обещаваше да събере парите, ако можеше. В замяна за положените усилия искаше 50 процента от бизнеса ми.

Нищо чудно, че беше толкова безучастен в преговорите. Той не рискуваше нищо!

Веднага се обадих в офиса му. Секретарката му любезно ми каза, че го няма. Обадих се още три пъти и него все го нямаше. Реших да опитам с Кен Абдала.

— Знам, че си искал да се свържеш с Рон — рече Кен с енергичен калифорнийски акцент, сякаш току-що се връщаше от плажа. — Как мога да помогна?

— Слушай, Кен. Току-що получих договора и в него се казва, че всъщност Рон не се ангажира с никакви пари във фонда, но предлага да помогне да ги съберем. Не сме се споразумявали така — рекох троснато.

— Бил, аз бях там и Рон се съгласи точно на това — каза той с малко по-остър тон, изоставяйки калифорнийския си акцент.

— А какво ще стане, ако той не събере парите?

— Това е просто. Неговите петдесет процента се връщат при теб.

На какво си мислят, че си играят, тези хора?

Баркъл придобива възможността да получи 50 процента от бизнеса ми за това, че е направил няколко успешни телефонни обаждания, с цел да се съберат пари за фонда. Ако пък е твърде зает да ги направи или приятелите му не поискат да инвестират, аз ще трябва да остана да си седя в празния ми офис в Москва.

Кен усещаше, че съм разочарован, но не искаше сделката да се провали и да загуби своя дял от нея.

— Чуй ме, Бил, не се тревожи. Рон е един от най-успешните финансисти в страната. Щом като казва, че ще събере двадесет и пет милиона долара, той ще събера двадесет и пет милиона долара. Прави двадесет пъти по-големи сделки със затворени очи. Успокой се. Всичко ще бъде наред. Сигурен съм.

Аз изобщо не бях сигурен, но се съгласих да помисля. Може пък в нетърпението си да чуя това, което съм искал да чуя, бях си въобразил, че Баркъл беше казал, че ще вложи 25-те милиона. Каквото и да беше казал, начинът, по който се правеше всичко това, не ми харесваше. Бих отхвърлил направо сделката, но нямах никакви други опции, а времето течеше. Възможността в Русия можеше и да бъде изпусната. След като цените на руската фондова борса започнеха да вървят нагоре, щях да изпусна възможност, която се появява само веднъж в живота — да направя състояние.

Искаше ми се да работя с човек като Едмънд Сафра, а не с Баркъл, затова реших да направя един последен опит с него. Не можех да му се обадя директно, затова издирих Бени в Антверпен. Отговори още при първото позвъняване.

— Здравей, Бени, Бил е. Съжалявам, че от дълго време не сме се чували, но вежливостта изисква да те уведомя, че възнамерявам да сключа сделка с Рон Баркъл за основаване на руския фонд.

За момент той запази мълчание. И двамата знаехме, че това не е обаждане от вежливост.

— Какво каза? Кой е Баркъл?

— Американски милиардер в бизнеса със супермаркети.

— А аз мислех, че търсиш човек, който разбира от управление на активи. Какво знае Баркъл за тези неща?

— Не знам, но ти и Сафра изглежда загубихте интерес.

След още една пауза Бени рече:

— Почакай, Бил. Не сме загубили интерес. Не прави нищо, докато не ти се обадя. Веднага ще звъня на Едмънд.

Затворих и тръгнах нервно напред-назад из къщи в очакване.

Час по-късно Бени пак се обади.

— Бил, току-що говорих с Едмънд. Готов е да направи това с теб.

— Готов ли е? Сигурен ли си? Просто така?

— Да, Бил. Предложи да изпрати вдругиден в Лондон главния си помощник, Санди Койфман, от Женева. Аз също ще дойда. Ще седнем и там ще свършим окончателно тази работа.

Това беше типична милиардерска психология. Ако нямах и друго предложение, Сафра нямаше да направи нищо. Но след като на масата имаше и друга оферта, той не можеше да устои.

Два дни по-късно в 11 часа сутринта се срещнах с Бени и Санди в претенциозната шестетажна градска къща на Сафра, която се намираше на Баркли Скуеър. Санди беше около четиридесетгодишен, висок към метър и деветдесет, със смугло средиземноморско лице.

Бивш летец на изтребител, той имаше репутацията на човек, склонен да поема големи рискове на финансовите пазари, да кара разни ексклузивни модели на „Ферари“ и зорко да следи Сафра да няма неприятности. Когато седнахме в библиотеката, усетих изпитателния поглед на Санди. Обичаше да подлага всеки на щателна проверка, преди да прави какъвто и да било бизнес, но Сафра му беше казал да сключи сделка и той така и направи.

Предложението беше ясно и справедливо: Едмънд Сафра и Бени Щайнмец да вложат 25 милиона долара във фонда и да осигурят известен стартов капитал за операциите на компанията. Банката на Сафра щеше да извършва покупко-продажбите, оценката на стойността на фонда и цялата работа, свързана с документите. Най-важното беше, че ако се справя добре, Сафра щеше да ме представи на всичките си клиенти, които бяха сред най-богатите и важни фамилии в света. В замяна щеше да получи половината от бизнеса и щеше да даде част от дела си на Бени за това, че ни е събрал. Предложението не изискваше някакви сложни пресмятания от моя страна и аз веднага го приех.

Сделката беше особено привлекателна с това, че Сафра имаше репутацията на човек, който прави бизнес само с хора, които той и фамилията му познават от поколения. За него беше безпрецедентно да се договаря с непознат като мен. Не беше ясно защо беше направил това изключение, но нямах намерение да задавам подобни въпроси и да излагам късмета си на риск. Като че ли отгатнал мислите ми, след като приех, Санди ми каза:

— Поздравления, Бил. Знам, че Едмънд е много ентусиазиран от тази работа, но ще те наблюдавам много изкъсо.

За разлика от договора с Баркъл, този, който получих от адвокатите на Сафра седмица по-късно, повтаряше точно онова, което очаквах, и скоро след това го подписахме. Когато казах на Баркъл, че няма да правя сделка с него, той си изпусна нервите, наруга ме и заплаши да ме съди. От това не излезе нищо, но поне можах лично да разбера защо се ползва с репутацията на много безцеремонен и рязък човек.

Сега вече бях готов да замина. Докато се подготвях за преместването в Москва, трябваше да уредя някои неща. Не ставаше въпрос просто да се преместя да живея там, защото излизах с една жена.

Казваше се Сабрина и се бяхме запознали шест месеца по-рано на шумно парти в Камдън Таун. Беше красиво тъмнокосо еврейско момиче от Северозападен Лондон и не приличаше на никое друго, което бях срещал някога. Под приятната й външност се криеше крехко създание с пламенна решителност, която намирах за неустоима. Беше останала сираче още при раждането и беше осиновена от бедно семейство от Източен Лондон, но някак беше успяла да напусне Ист Енд, да се отърве от характерния кокни акцент и да стане актриса в т.нар. „сапунени“ опери. Вечерта, в която се запознахме, си тръгнахме заедно от партито, отидохме право в дома й и от този момент нататък бяхме неразделни. Две седмици по-късно й дадох ключовете от къщичката си, а на следващия ден, когато се върнах от сутрешния джогинг, видях в коридора два големи куфара. Без някога да сме говорили за това, продължихме да живеем заедно. При нормални обстоятелства щях да позабавя нещата, но бях толкова очарован от нея, че не можех да направя нищо, а и не исках.

След като подписах договора със Сафра, й се обадих по телефона от адвокатската кантора и я помолих да се срещнем вечерта в Кен Ло, любимия ни китайски ресторант близо до гара „Виктория“, за да го отпразнуваме. По време на вечерята беше странно тъжна и аз не разбирах какво става. Но после, по време на десерта, тя се наведе напред и каза:

— Бил, наистина се радвам много за теб, но не искам да те загубя.

— Не ме губиш. Идваш с мен! — казах разпалено.

— Бил, ако искаш да зарежа всичко и да дойда в Москва, трябва да поемеш ангажимента да се ожениш за мен. Аз съм на тридесет и пет години и искам да имам деца, преди да е станало твърде късно. Не мога да тръгна безгрижно с теб по света просто за удоволствие.

Под това външно весело, сговорчиво, секси и доста щуро момиче се криеше нормална млада еврейка, която просто искаше да има семейство, и всичко това излезе наяве в онази нощ в Кен Ло. Не исках да скъсаме, но да се оженя за нея, след като я познавах по-малко от година, ми се струваше безразсъдно. Не й отговорих, а когато се прибрахме у дома, тя започна да си събира багажа.

Таксито й пристигна и без да каже и дума, тя отвори вратата и с мъка помъкна куфарите си по покритата с чакъл алея към улицата.

Мисълта, че ме напуска, ми беше толкова непоносима, че изведнъж реших: Да става каквото ще! — и хукнах след нея. Заобиколих, застанах пред нея и й препречих пътя.

— Сабрина, аз също не искам да те загубя. Хайде да се оженим, да се преместим в Москва и да заживеем заедно.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя пусна куфарите, отпусна се в прегръдките ми и ме целуна.

— Да, Бил. Готова съм да отида навсякъде и да правя всичко с теб. Обичам те. Да. Да. Да.