Бил Браудър
Заповед за арест (13) (Как станах враг номер едно на Путин)

12
Златната рибка

Беше година, изпълнена със събития. Не само защото най-сетне бизнесът ми потръгна, но по-важното беше, че през ноември 1996 година се роди синът ми Дейвид. Както беше обещала, след раждането Сабрина го доведе в Москва и оттогава живеехме там заедно като семейство. Тя подреди детската стая и дори собственоръчно уши завесите и възглавниците. Освен това намери няколко други майки сънароднички, с които се сприятели.

Въпреки че направи толкова усилия, Москва не й допадна. През 1997 година все по-често пътуваше до Лондон и когато синът ни стана на една година, тя и Дейвид почти не се задържаха в Москва. Това не ми харесваше, но не можех да я принуждавам да остане, след като това я измъчваше. Затова се връщах в Лондон всеки уикенд, за да видя нея и Дейвид.

Тази Коледа Сабрина настоя да отидем на почивка в Кейптаун. Още от детските години бях свикнал да свързвам Южна Африка с апартейда и расизма, затова нямах желание да ходя там. Обаче настоятелността на Сабрина беше по-силна от предубежденията ми и накрая се съгласих. Всъщност за мен нямаше кой знае каква голяма разлика, тъй като трябваше да продължа да работя, и докато мобилният телефон имаше сигнал и факсът работеше, това ми беше достатъчно.

Взехме самолета за Кейптаун на 19 декември, регистрирахме се в хотел „Маунт Нелсън“ и песимистичните ми очаквания изчезнаха. Никога в живота си не бях виждал такова изумително място.

„Маунт Нелсън“ беше внушителна английска колониална сграда в подножието на планината Тейбъл Маунтин, издигаща се като крепост. Кейптаунското слънце светеше ярко всеки ден, а зелените ливади с тъмните, поклащащи се палми около тях бяха като че ли безкрайни. Басейнът беше пълен с палави дечица и излежаващи се наблизо родители. Континенталният топъл ветрец повдигаше от време на време белите покривки на масите в трапезарията на открито, а келнерите с безупречни обноски стояха нащрек, готови да донесат напитки, храна или каквото друго си пожелаехме. В „Маунт Нелсън“ беше като в рая, пълна противоположност на Москва през декември.

Настанихме се и аз започнах да разпускам за първи път от години. Докато се излежавах в шезлонга на слънце край басейна и гледах как Дейвид си играе с играчките върху плажната кърпа, изведнъж си дадох сметка колко уморен бях. Изпаднах в състояние на пълна релаксация. Сабрина беше права да избере това място. Затворих очи. Можех да лежа в този шезлонг и да се припичам на слънце безкрайно.

Но няколко дни след пристигането ни, тъкмо когато започнах да се освобождавам от стреса, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Вадим, новият шеф на разследващия ни екип. Той беше двадесет и седем годишен финансов аналитик, с научна степен кандидат на икономическите науки от най-престижния московски университет. Бях го взел на работа преди пет месеца, за да внесе по-голям професионализъм в младежкия ми екип от сътрудници. Беше с очила с дебели стъкла, тъмната му коса беше винаги разрошена, но имаше способността за минути да разрешава и най-сложните икономически загадки.

— Бил — каза мрачно той, — от Ройтерс току-що дойдоха твърде обезпокоителни новини.

— Какви?

— От „Сиданко“ създават проблем с акциите. Имат намерение почти да утроят общия брой на дяловете и ги продават евтино — почти 95 процента по-евтино от пазарната цена.

За момент не можах да схвана какъв е проблемът.

— Това добре ли е, или зле? — Ако на всеки бъдеше позволено да купи новите акции, на нас това можеше да не ни се отрази и дори да ни е от полза.

— Много, много зле. Позволяват на всеки друг акционер, освен на нас, да купи тези нови дялове.

Това беше абсурдно. Ако „Сиданко“ бяха в състояние да увеличат почти тройно броя на дяловете, без да ни позволяват да участваме в изкупуването, тогава Сафра и фондът щяха да притежават не 2,4 процента от компанията, а 0,9 процента срещу нищо в замяна. Или, най-просто казано, Потанин и хората около него с едно драсване на перото щяха да ощетят Сафра и акционерите ми с 87 милиона долара.

Скочих от шезлонга.

— Това е невероятно. Сигурен ли си? Може в съобщението на Ройтерс да има някаква грешка.

— Едва ли. Струва ми се, че е истина.

— Отиди, вземи оригиналните документи и сам ги преведи. Това не може да е вярно.

Бях в шок. Ако този проблем с дяловете завършеше зле, доверието, което си бях изградил, откривайки „Сиданко“, щеше много бързо да се изпари и инвеститорите ми щяха да понесат огромни загуби.

Чувствах се объркан. Не можех да разбера защо му е на Потанин да направи подобно нещо. Каква беше целта му? Защо ще обезцени стойността на нашите акции и ще предизвика скандал, когато току-що беше спечелил завидна сума пари? След големия пакет акции, които беше продал на „Бритиш Петролиум“, той все още притежаваше 86 процента от компанията, а с това обезценяване на акциите ни единствената му печалба щеше да е 1,5 процента от нас. От финансова гледна точка в това нямаше никаква логика.

После се сетих защо щеше да го направи — защото това щеше да е типично руска работа.

Има една известна руска поговорка за подобно поведение. Един ден руски селянин хванал златна рибка, която можела да говори, и тя обещала да му изпълни едно желание. Зарадван, селянинът започнал да мисли какво да избере. „Може би дворец? Или по-добре хиляда кюлчета злато? Защо пък да не е кораб, с който да плавам из света?“ Тъкмо се канел да обяви решението си, когато рибката го прекъснала и му казала, че има едно важно условие: каквото и да получел селянинът, съседът му щял да получи два пъти повече от същото. Без да се замисли и за миг, селянинът казал:

„Тогава ми извади едното око.“

Поуката е проста: когато стане въпрос за пари, руснаците с готовност и дори с радост ще пожертват своя успех, за да прецакат съседа си.

Потанин и хората му действаха на същия принцип. Нямаше значение, че бяха спечелили четиридесет пъти повече пари от нас. За тях беше непоносимо, че група чужденци също постигаха голям финансов успех. Това не трябваше да се случи. Нямаше да е по… руски.

По руски беше бизнесът ти да бъде съсипан, а точно това щеше да ме сполети, ако не се върнех в Москва, за да се справя със ситуацията. Прекарах следващите няколко нощи в Кейптаун, мъчейки се да забравя за проблемите си, но не можех.

Когато почивката ни свърши, Сабрина, която в никакъв случай не искаше да прекара зимата в Русия, се върна с Дейвид в Лондон. Пристигнах в Москва на 12 януари 1998 година, ден преди навечерието на руската Нова година. (Руснаците празнуват Нова година по Григорианския календар на 1 януари, а след тринадесет дни я празнуват отново по Юлианския календар, според който навечерието на Новата година е на 13 януари.) Веднага щом пристигнах, говорих с Вадим, който потвърди всичко. Раздробяването на дяловете щеше да стане след около шест седмици, докато премине през различните инстанции, но сделка щеше да има.

Трябваше да направя нещо, за да я спра.

Ден по-късно, на 13 януари, съзрях една възможност. Обади ми се един приятел, който ми каза за новогодишно парти в дома на Ник Джордан, богат руско-американски банкер в „Джей Пи Морган“. Ник имаше брат Борис, който беше финансов съветник на Потанин и оглавяваше новата инвестиционна банка „Ренесанс Кепитъл“. Познавах и двамата, затова убедих приятеля ми да ме вземе на празненството.

То се състоя в огромен луксозен апартамент от времето на Брежнев, на няколко пресечки от Кремъл — За такива инвестиционните банки плащаха по 15 000 долара наем на месец, за да могат техните служители „да понасят несгодите от престоя си в Москва“. Не ми беше нужно много време, за да открия Борис в тълпата от сънародници, които ядяха черен хайвер и се наливаха с шампанско. В много отношения Борис Джордан беше за руснаците типичен американец: шумен, закръглен и изключително фамилиарен, напълно покриващ се с представата им за брокер от Уолстрийт.

Отидох право при него. Когато ме забеляза, явно се изненада, но се овладя и ми подаде месестата си ръка.

— Как си, Бил?

Минах направо на въпроса.

— Не съм добре, Борис. Какво става със „Сиданко“? Ако тази работа с акциите наистина стане, ще имам голям проблем.

Заварих Борис неподготвен. Не искаше да влиза в спор на партито на брат си. Огледа другите гости с неизменната си широка усмивка.

— Всичко това е едно голямо недоразумение. Не се тревожи напразно.

Надвеси се над сребърен поднос със сандвичи и внимателно избра един. После, без да ме погледне, каза:

— Виж какво, Бил, ела утре в четири и половина в „Ренесанс“ да поговорим. — Отхапа голяма хапка и продължи да говори, докато дъвчеше: — Сериозно ти говоря. Всичко ще е наред. Пийни нещо. Новогодишно празненство е!

И това беше. Беше толкова убедителен, а и на мен ми се щеше да му повярвам, че останах на партито известно време и си тръгнах малко по-спокоен.

На следващата сутрин се събудих по тъмно (през януари слънцето в Москва не изгрява до около 10:00 часа по Гринуич) и отидох на работа. Когато дойде време да се отправя към офиса на Борис, небето отново беше потъмняло. Точно в 16:30 влязох в „Ренесанс Капитал“, която се намираше в модерна учрежденска стъклена сграда до руския Бял дом — голямото бяло здание, в което заседаваше правителството. Без много церемонии бях въведен в една конферентна зала без прозорци. Не ми предложиха нищо за ядене или пиене, затова седнах и зачаках.

Чаках прекалено дълго.

След час параноята ми започна да се засилва. Почувствах се като риба в аквариум и започнах да се оглеждам за скрити камери, но така и не видях такива. Независимо от това започнах да си мисля, че Борис ме беше излъгал. Нищо нямаше да е наред.

Бях готов да си тръгна, когато най-накрая вратата се отвори, но не беше Борис. Беше Леонид Рожецкин, тридесет и една годишен руснак по рождение, завършил в университетите от Бръшляновата лига, адвокат, с когото се бях срещал при няколко повода (и който десет години по-късно щеше да бъде убит в Юрмала, Латвия, след като беше мамил безогледно разни хора, с които беше правил бизнес).

Леонид, който очевидно многократно беше гледал филма „Уолстрийт“, имаше пригладена назад коса в стил Гордън Геко и носеше червени тиранти върху закопчана от горе до долу риза с монограм. Седна в един стол начело на масата, преметна крак върху крак и сключи пръсти върху коляното си.

— Съжалявам, че Борис не можа да дойде — каза той на английски с едва доловим акцент. — Зает е.

— Аз също.

— Сигурен съм, че е така. Какво те води тук днес?

— Знаеш какво, Леонид. Тук съм да говорим за „Сиданко“.

— Да. И за какво точно?

— Ако тази работа с акциите стане, това ще струва на мен и на инвеститорите ни, включително на Едмънд Сафра, 87 милиона долара.

— Да, знаем го. Това е целта, Бил.

— Какво?

— Това е целта — повтори невъзмутимо той.

— Опитвате се нарочно да ни прецакате?

Той намигна.

— Ами, да.

— Но как ще го направите? Това е незаконно!

Той леко се отдръпна назад.

— Това е Русия. Да не мислиш, че се тревожим за такива неща?

Замислих се за всичките ми клиенти, за Едмънд. Не можех да повярвам. Размърдах се в стола.

— Леонид, вие може и да ме прекарате, но с мен са инвестирали едни от най-големите имена на Уолстрийт. Това тук може и да стане, но отражението от него ще се почувства навсякъде.

— Бил, това не ни безпокои.

Той погледна часовника си и стана.

— Ако това е всичко, трябва да вървя.

Изумен, аз се опитах да измисля нещо в отговор и изтърсих:

— Леонид, ако направите това, ще бъда принуден да вляза във война с вас.

Той остана като вцепенен на мястото си, а аз също. След няколко секунди започна да се смее. Това, което бях казал, беше нелепо и двамата го знаехме. Макар да не исках да върна думите си назад, и аз се запитах какво точно бях имал предвид. Да вляза във война? Срещу един олигарх? В Русия? Само глупак би направил това.

Побиха ме тръпки, но не помръдвах от мястото си. Когато Леонид най-накрая престана да се смее, каза:

— Така ли? Желая ти късмет, Бил. — После се обърна и излезе.

Бях толкова разстроен, че в продължение на няколко секунди не можех да помръдна, а когато най-накрая успях, се разтреперих от унижението, шока и огромното безпокойство. Излязох замаян от офисите на „Ренесанс“ в минус 15-градусовата московска нощ. Качих се в колата, шевролет втора ръка, който бях купил неотдавна, и Алексей я подкара към апартамента ми.

След няколко минути мълчание извадих мобилния телефон и се опитах да се свържа с Едмънд в Ню Йорк. Първите няколко опита бяха безуспешни, но накрая успях. Секретарката каза, че е зает, но аз настоях, че трябва да поговорим. Чувствах се изнервен да разговарям с него, но сега, след като беше ясно, че щяха да ни прекарат с 87 милиона долара, трябваше да обясня ситуацията. Прие го спокойно, но явно се разтревожи. Никой не обича да губи пари — а Едмънд беше особено известен с това. Когато свърших, той попита:

— Какво ще направим, Бил?

— Ще се борим с тези копелета, това ще направим. Ще им обявим война.

Думите бяха мои, но имах чувството, че ги казва някой друг.

Последва мълчание. По линията се чу някакво пукане.

— За какво говориш, Бил? — попита ме със сериозен тон Едмънд. — Ти си в Русия. Те просто ще те убият.

Успях да събера мислите си и да кажа по-спокойно:

— Може и така да стане, а може и да не стане, но нямам намерение да ги оставя да им се размине. — Не ме интересуваше дали съм смел, или съм глупав и дали между едното и другото изобщо имаше някаква разлика. Бях притиснат в ъгъла и наистина имах предвид това, което казах.

— Не мога да участвам в това, Бил — каза бавно той от Ню Йорк, на безопасно разстояние от 7000 километра.

Аз обаче не бях в безопасност и това повиши неимоверно адреналина ми. Продължих:

— Едмънд — рекох, когато Алексей сви по „Болшая Ординка“, улицата, на която живеех, — ти си мой партньор, но не си ми шеф. Ще се боря с тези хора, независимо дали си с мен.

Той нямаше какво да каже и приключихме разговора. Алексей паркира колата пред блока, но двигателят продължи да работи. Излязох и се изкачих по стълбите. Тази нощ изобщо не можах да спя.

На следващата сутрин влязох с наведена глава в новия си офис, по-голямо помещение, в което се бяхме преместили няколко месеца по-рано. През нощта в мен се беше промъкнало съжаление за това, което бях наговорил, както и все по-засилващо се безпокойство. Но когато наближих приемната, усетих някаква суматоха, която ме извади от мислите. В стаята имаше повече от дузина тежковъоръжени бодигардове. Началникът им излезе напред, изпъна ръка и с израелски акцент каза:

— Аз съм Ариел Бузада, господин Браудър. Господин Сафра ни изпрати. Имаме четири бронирани коли и петнадесет мъже. Ще бъдем с вас толкова, колкото продължи тази ситуация.

Разтърсих ръката на Ариел. Беше приблизително на моята възраст, малко по-нисък от мен, но всичко друго в него беше по-кораво, по-силно и по-заплашително. В походката му се усещаше увереност, придружена от непосредствена заплаха за насилие. Очевидно беше, че в крайна сметка Едмънд възнамеряваше да участва в битката.

Запознах се с всеки от бодигардовете, влязох в кабинета си и седнах зад бюрото. Подпрях глава с ръце.

Как да се справя с един олигарх? Как да се справя с един олигарх? Как да се справя с проклетия олигарх?

Като вляза в открит бой с него.

Събрах екипа в малката ни конферентна зала. После отидох до шкафа с канцеларските материали и взех топ бели листове и скоч. Оставих листовете на масата, вдигнах скоча и наредих на всички да облепят стените с листовете така, че цялото помещение да заприлича на бяла дъска.

— Вземете си флумастерите — подканих ги аз. — Трябва да излезем с идеи, които ще причинят на Владимир Потанин по-голяма икономическа болка от ползата, която ще има от това, че ни е прецакал. Всички идеи са добре дошли. Да се залавяме за работа.