Брад Мелцър
Вътрешен кръг (46)

Глава 43

— „Шестнайсети февруари“ — чете Клементин от страницата. — Трябва ли да знаем тази дата?

Exitus

16 февруари

Acta

26 години са дълго време да запазиш тайната

Probat

Напиши отговор: NC 38.548.19 или WU 773.427

Поклащам глава към нея. Не тук.

— На тази дата откриват гробницата на Тутанкамон — обажда се Диаманта.

— Моля? — питам.

— Откъде въобще го знаеш? — настъпва Тот.

— Проверих, преди да дойдете. — Диаманта сочи надолу към непроявеното съобщение на предната страница на речника.

— Не намерих нищо забележително за периода от двайсет и шест години, но ако гледате само шестнайсети февруари, на тази дата сребърният долар става законно платежно средство в САЩ, а Хауърд Картър открива фараона Тутанкамон. Иначе това е доста спокоен ден в историята. — Забелязал нашите реакции и мълчанието ни, Диаманта добавя: — Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Не си любопитен. Ни най-малко — Тот дори влага нотка на благодарност в гласа си. — Просто намерихме тази книга сред разни стари папки от началото на шейсетте и решихме, че ако някой е надраскал нещо в нея, вероятно ще е забавно да видим какво е.

Диаманта се втренчва в Тот, без да се страхува от сляпото му око.

— Имаш ли някаква представа как действа невидимото мастило? — пита Диаманта.

— Току-що ни обясни как действа — отвръща Тот.

— Да. Изнесох ви краткия курс. Но ако ви бях прочел пълния, щях да спомена, че ако невидимото мастило седи прекалено дълго, например няколко десетилетия, и приложим химикала реагент, написаното ще се появи отново в бледокафяв цвят. Като кестен. Вашият запис тук е бледозелен той сочи речника. — Това е прясно мастило и по яркостта на цвета бих се обзаложил, че е записано някъде през последната седмица.

Все още пребледняла, Клементин ме поглежда. Аз поглеждам Тот.

— Дениъл, чуй ме… — започва Тот.

— А, не. Не желая да слушам. Не се забърквам. Вече казах на Бийчър: вашите проблеми не ме интересуват и не искам и да ме замесвате, в каквото и да сте се замесили вие. Той се нуждае от помощта ми и ще я получи. Но не се отнасяй с мен като с идиот, Тот. Изглеждаш надут, а освен това е обидно.

— Извинявам се — промърморва Тот.

— Извинението е прието. — Диаманта ми подава речника. — Между другото, ще ви кажа още сега: няма начин тази книга някога да е принадлежала на Джордж Вашингтон.

— Но мотото…

— Exitus acta probat никога не се появява само като три думи на една страница. Никога. Нито веднъж в сбирката му. Повярвай ми, проверил съм над трийсет книги от Маунт Върнън. При всяко използване на мотото от Вашингтон то заедно с пълния герб, включващ орела, ивиците и трите звезди. А дори и да не беше така, намерих и това…

Отваря на вътрешната страна задната корица на речника. В долния десен ъгъл със светъл молив е написано „--2“. Дори не съм го забелязал преди.

— Това друг шифър ли е? — интересува се Тот.

— Най-важният шифър от всички — отвърнах, спомняйки си прекараното време в магазина на господин Фарис. — В антикварните книжарници така отбелязват цената.

— Или в някои случаи какво е платил книжарят за нея — добавя Диаманта, — така че да знаят за колко да я продадат.

Тот превърта информацията в ума си.

— Значи вместо да е рядко издание на Джордж Вашингтон, мислите, че тази книга струва около два долара?

— Струва колкото някой ще плати за нея — натъртва Диаманта. — Но ако трябва да предположа, да, обзалагам се, че това е по-късно издание, което някой фалшификатор е подправил, за да го продаде с измама през 1800-те, след смъртта на Вашингтон. Натъквам се на такива постоянно. Видях една преди няколко седмици в антикварна книжарница във Вирджиния продължава Диаманта. — Затова на ваше място щях да съсредоточа енергията си върху книгата, в която искат да получат отговор.

— Моля? — озадачава се Клементин.

— Да не мислиш, че това не са библиотечни сигнатури? — предизвиква я Диаманта. — Те ти пишат в тази книга, после ти отговаряш в друга. Общуване чрез книги. Гордостта на Кръга Кулпър.

Отново се сещам за Нико, докато и тримата се взираме в последния ред на съобщението:

Напиши отговор: NC 38.53.628 или WU 771.377

Несъмнено, определено приличат на библиотечни сигнатури.

— Има само един проблем… — започвам.

— И той е, че трябва да намерим тези книги веднага… — прекъсва ме Тот и се вглежда настойчиво в мен. Разбирам намека.

Но когато се насочваме към вратата, чувам песента „Острови на течението“. Кени Роджърс и Доли Партън. Телефонът на Тот.

— Говорите с Тот — отговаря той, като го отваря.

Кимва, после кимва отново. Но не отронва нито дума. Дори след като затваря.

— Дениъл, благодаря още веднъж за помощта. — И Тот ни побутва с Клементин към коридора.

— Не забравяй за мен и Рина — извиква Диаманта, докато излизаме.

Вратата на лабораторията с бронирано стъкло се затръшва със студено изщракване, ала чувам тихото сумтене на Тот, докато той се тътри обратно към асансьорите.

— Знаеш коя е книгата с тези номера, нали? — пита Клементин.

Тот не й обръща внимание. Аз — също.

— Кой беше на телефона? — питам го.

— Никълъс — отвръща Тот.

— Кой е Никълъс?

— Охранителят на пропуска. С веждите като гъсеници. Плащам му двайсетачка, за да си държи очите отворени. — Тот ни натиква в очакващия ни асансьор. — Сега, ако си размърдате задниците достатъчно бързо, може да имаме късмета най-накрая да спипаме Дъстин Гирич.