Джим Бъчър
Фурията на Първия лорд (1)

Пролог

Холтът се намираше на няколко мили южно от разрушената пустош, която някога е била Алера Империя, и беше един от най-старите. Тук не беше виждан ветрогон повече от шест века, а бури с фурии не бе имало дори по-дълго. В продължение на стотици години този район беше представлявал мозайка от земеделски земи, холтове, села и пътища, простиращи се на мили наоколо. Дивите фурии бяха толкова малко и толкова слаби, че почти бяха изчезнали.

В резултат на това малкият холт нямаше нито каменни стени около себе си, нито централна зала от масивен камък, която да служи за укритие от създадено от фурии лошо време. Вместо това представляваше скупчено множество малки къщи и постройки, в които всяко семейство поддържаше собствено домакинство, отделно от другите.

Но всичко това беше преди да дойде вордът.

Инвидия Акватайн стоеше в покрайнините на малкия холт и се криеше в сенките.

„Сенките сега са в изобилие“ — помисли си тя.

Новороденият вулкан, който стоеше като надгробна плоча на Гай Секстус, последният Първи лорд на Алера, беше продължил да бълва облаци тъмен дим и пепел в дните и седмиците след появата си. Дори и сега небето беше покрито с ниски облаци, които изливаха пролетен дъжд ту на поривисти пръски, ту на проливен поток. Понякога дъждът беше жълт или червен, а понякога — зелен. Самите облаци дори през нощта бяха слабо осветени от яростната пурпурна светлина на огнената планина на север, а във всички други посоки — от постоянното, призрачно зелено сияние на кроача, восъчното образувание, което покриваше земята, дърветата, сградите и всяка друга гънка на терена, която вордът беше обявил за своя.

Тук вордът се беше установил най-дълбоко. Тук, в самото сърце на някогашната Алера, той беше запълнил всичко. Кроачът, живото присъствие на ворда, покриваше всичко на сто мили във всяка посока, задушавайки всяка друга проява на живот по тези земи.

Освен тук.

Малкият холт беше зелен. Градините му се бяха разраснали, въпреки че лятото още не беше настъпило. Неговото скромно по размер поле вече обещаваше отлична зърнена реколта. Вятърът шумолеше в листата на огромните стари дървета. Животните пасяха на богати на трева пасища. В мрака — ако се пренебрегне небето, зловещо осветено от зеленото трептене на кроача, простиращ се до хоризонта във всички посоки, и от време на време неземния писък на някой от вордите — изглеждаше като нормален, проспериращ алерански холт.

Инвидия потръпна.

Паразитът на гърдите й реагира на движението със собствена неприятна пулсация. Тъй като дузина от краката му с шипове се бяха увили около нея и върховете им бяха потънали няколко инча в плътта й, това предизвика болка. Но тази болка беше нищо в сравнение с агонията, която Инвидия изпитваше, когато съществото извиваше глава, а муцуната му потъваше дълбоко в плътта й между ребрата и то агресивно започваше да рови във вътрешностите й.

Инвидия мразеше съществото — но то беше нещото, което я поддържаше жива. Отровата върху болта, който едва не я уби, се беше разпространила в цялото й тяло. Предизвиканото от нея възпаление я погълна отвътре толкова бързо и пагубно, че дори собствените й възможности за изцеление с помощта на водни фурии бяха безсилни. Тя се опитваше да се справи с отровата в продължение на много дни, криейки се далеч от цивилизацията с дълбоката увереност, че е преследвана, едва оставайки в съзнание, докато битката в тялото й бушуваше. А когато осъзна цялата безнадеждност на тази борба, Инвидия легна на един горист склон и разбра, че ще умре.

Но вместо смъртта при нея дойде вордската кралица. Образът на това същество, гледащо я без капка съжаление или съчувствие, я преследваше в нощните й кошмари.

Инвидия беше отчаяна. Ужасена. В делириум от отровата и треската. Тялото й беше дотолкова изкривено от треската, че буквално не усещаше ръцете и краката си. Но тя беше усетила вордската кралица, беше усетила присъствието на чуждото същество в мислите си, как ги пресява една по една, докато те се блъскаха хаотично.

Кралицата предложи да запази живота на Инвидия в замяна на нейната служба. Друг избор нямаше — освен смърт.

Тя игнорира движенията на паразита, които изпращаха болезнени вълни по цялото й тяло. Това бяха само сенки от неотдавнашното изобилие от болка. А вътрешният глас, който шепнеше от затънтено ъгълче в сърцето й, каза, че тя заслужава всичко това.

— Вие постоянно се връщате тук — каза младата жена до нея.

Инвидия усети как трепна от изненада и как сърцето й бясно заблъска, а паразитът се размърда, причинявайки й нова болка. Тя затвори очи и се съсредоточи върху болката, позволявайки й да погълне всички нейни чувства, докато в съзнанието й не остана и намек за страх.

Не бива да показва страх пред вордската кралица.

Инвидия се обърна с лице към младата жена и учтиво сведе глава. Младата кралица изглеждаше почти като алеранка — екзотично красива, с леко орлов нос и широка уста. Беше облечена в небрежно раздърпана семпла рокля от зелена коприна, която оставяше раменете й оголени и показваше гладките мускули и още по-гладката кожа. Дългата й тънка бяла коса се спускаше на изящни вълни чак до бедрата.

Само дребни детайли издаваха истинския й произход. Дългите й нокти бяха черно-зелени по подобие на бронята на нейните воини, и бяха от твърд като стомана вордски хитин. Кожата й беше някак странна, твърда на външен вид и изглеждаше, сякаш отразява далечната светлина на кроача, който ги заобикаляше, подчертавайки бледозелените линии на вените, прозиращи през нея.

Очите й продължаваха да плашат Инвидия дори и след няколкото месеца, през които бяха заедно. Бяха леко скосени към ъглите, като на маратите на североизток, но бяха напълно черни. Сияеха с хилядите миниатюрни лещи, от които бяха съставени, като при насекомите, и гледаха на света със спокойно безразличие, без да мигат.

— Да, правя го съзнателно — отговори й Инвидия. — Казах ви, че това място е опасно за нас. Вие изглежда отказвате да се вслушате в съвета ми. Затова се заех да го наблюдавам и да се уверя, че не се използва като база или скривалище на разузнавачи.

Кралицата равнодушно сви рамене. Макар и плавно, движението изглеждаше неестествено — беше копирано, но без да се разбира докрай значението му.

— Това място постоянно се охранява. Никой не може да влезе незабелязано в него.

— Други казваха така и сгрешиха — предупреди я Инвидия. — Спомнете си какво направиха графиня Амара и граф Бърнард миналата зима.

— Този район няма досег с другите — спокойно възрази кралицата, — той е сам за себе си.

Тя обърна глава към малките къщи и наклони глава.

— Те се събират за храна по едно и също време всяка вечер.

— Да — потвърди Инвидия.

Алеранските холтъри, вкарани в малък холт в грубо подобие на семейство, продължаваха да работят на полето и да се занимават с всичко необходимо за един холт, сякаш не бяха единствените представители на своя вид, живеещи на няколко месеца тежък път от най-близките си сродници.

Те нямаха друга алтернатива освен да работят на полето. Вордската кралица им беше заявила, че в противен случай ще умрат.

Инвидия въздъхна.

— Да, по едно и също време. Това се нарича вечеря или просто хранене.

— Кое по-точно? — попита кралицата.

— На практика тези думи като правило са взаимозаменяеми.

Вордската кралица се намръщи.

— Защо?

Инвидия поклати глава.

— Не знам. Отчасти защото нашите предци са говорили на различни диалекти и…

Вордската кралица насочи поглед към Инвидия.

— Не, защо ядат заедно? — тя отново обърна поглед към къщите. — Има вероятност по-големите и по-силните да вземат храната на по-слабите същества. Логиката подсказва, че трябва да се хранят отделно. Те обаче не го правят.

— Това е нещо повече от това да съществуваш.

Кралицата огледа сградата.

— Алеранците губят време, променяйки храната си чрез различни процеси. Предполагам, че храненето заедно намалява неефективността на тази практика.

— Отчасти се практикува, защото така е по-лесно да се готви — каза Инвидия. — Но само отчасти.

Кралицата се намръщи още повече.

— Защо иначе да се храним по такъв начин?

— За да бъдат един с друг — отвърна Инвидия. — Да прекарват време заедно. Това е един от градивните елементи на едно семейство.

Великите фурии са й свидетели — истина е. Тя можеше да изброи на пръсти случаите, когато е вечеряла с баща си и братята си.

— Емоционална връзка — каза кралицата.

— Да — потвърди Инвидия. — И… приятно е.

Празните черни очи я погледнаха втренчено.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Това дава усещане за стабилност — каза тя. — Ежедневен ритуал. Осъзнаването, че част от деня ще премине по същия начин, винаги е успокояващо.

— Но това не е така — каза кралицата. — Дори в естествените местообитания това не е постоянно условие. Децата растат и напускат дома. Традициите се нарушават от независещи от тях обстоятелства. Старите умират. Болните умират. Всички умират.

— Те го знаят — кротко отвърна Инвидия.

Тя затвори очи и за момент се замисли за майка си и за онова кратко време, когато й беше дадена възможност да сподели трапезата си, компанията си и любовта си със своята единствена дъщеря. После отново отвори очи и се застави да погледне кошмарния свят около себе си.

— Но не изглежда така, когато има топла храна и любимите хора стоят до вас.

Вордската кралица рязко я погледна.

— Любов. Отново.

— Аз ви казах. Тази емоция най-много ни мотивира. Любов към другите и към самия себе си.

— Вие имала ли сте подобни вечери?

— Когато бях много малка — каза Инвидия, — и то само с майка ми. Тя почина от болест.

— И вечерята беше приятна?

— Да.

— Вие обичахте ли я?

— Както само децата могат — отвърна Инвидия.

— А тя обичаше ли ви?

— О, да.

Вордската кралица изцяло обърна лице към Инвидия. Цели две минути тя мълча, а когато най-накрая заговори, всяка дума беше внимателно подчертана, което придаваше на въпроса удивителна срамежливост и детска значимост.

— Какво беше усещането?

Инвидия не погледна младата жена, младото чудовище, което вече беше унищожило по-голяма част от нейния свят. Тя погледна през най-близките прозорци как подреждат масата.

Приблизително половината от хората вътре бяха плацидианци, пленени, след като вордът превзе Церес и премина през хълмистите земи, заобикалящи този град. Сред тях имаше възрастни мъж и жена — семейна двойка. Имаше млада майка с две собствени деца и още три, които вордът беше оставил на грижите й. До нея седеше мъж на средна възраст — имперски фермер, който поради недостатъчно мъдрост или бързина не беше успял да се изплъзне от плен, когато вордът дойде за Алера Империя и околните земи. И възрастните, и децата бяха уморени след работния ден в холта. Бяха гладни и жадни и се радваха на простата храна, приготвена за тях. След като се нахранят, те щяха да прекарат още известно време заедно край огнището, отделяйки няколко часа за себе си, и след като почувстват приятна умора в телата си, щяха да отидат да спят.

Инвидия се взираше в малкото семейство, събрано заедно като купчина дървесина от съдбата благодарение на нашествието и войната и вкопчени един в друг още по-силно заради това. Дори сега, тук, след всичко, което се беше случило, те бяха привлечени един към друг, давайки колкото се може повече уют и топлина, особено на децата. Тя кимна в посока към осветената със свещи маса, над която възрастните си разменяха нежни усмивки, а децата понякога се усмихваха и дори се смееха.

— Такова — каза тя тихо. — Усещането е такова.

Младата кралица погледна в къщата. После каза:

— Да отидем — и тръгна напред, грациозна и безмилостна като гладен паяк.

Инвидия стисна зъби и остана там, където стоеше. Тя не искаше да вижда още смърт.

Паразитът недоволно се изви, причинявайки й болка, и тя последва вордската кралица.

Кралицата игнорира дръжката и изкърти вратата, натрошавайки я на трески.

Въпреки че и преди беше демонстрирала подобни неща, физическата й сила беше просто невероятна за такава слаба фигура — дори и за Инвидия, която беше свикнала да вижда подвизи, извършвани от земни призователи със свръхчовешка сила. Кралицата прекрачи треските и се насочи към кухнята, където малкото семейство вечеряше на масата.

Всички застинаха. Най-малкото от децата, красиво момченце на около годинка, нададе кратък писък, който младата майка прекъсна, като сграбчи детето и покри устата му с ръка.

Кралицата се фокусира върху майката и детето.

— Ти — каза тя, насочвайки смъртоносния си нокът към младата жена. — Това твое собствено дете ли е?

Младата холтърка се взираше с разширени от паника очи в кралицата и кимна веднъж.

Вордската кралица пристъпи напред и каза:

— Дай ми го.

Очите на жената се напълниха със сълзи. Погледът й ужасено се замята из стаята, търсейки някой — който й да е — който би могъл да се намеси. Останалите холтъри сведоха очи. Младата майка умоляващо погледна Инвидия и се разрида.

— Милейди — прошепна тя. — Милейди, моля ви.

Всичко в корема на Инвидия се сви и разбунтува, но тя отдавна беше научила, че повръщането кара паразита да се тресе в конвулсии, които спокойно биха могли да я убият. Напоследък ядеше рядко.

— Ти имаш още едно дете — спокойно и твърдо каза тя на младата майка. — Спаси него.

Мъжът зад младата майка се раздвижи. Той нежно взе момчето от ръцете й, целуна косата му и го подаде на вордската кралица.

Детето протестиращо изкрещя и се опита да се върне при майка си.

Кралицата взе детето и го задържа пред себе си. Известно време тя му позволи да рита и крещи, гледайки го с чуждите си очи. После съвсем спокойно притисна момчето с една ръка към себе си и рязко изви главата му встрани. Писъците му секнаха.

Инвидия почувства, че започва да губи контрол над стомаха си, но тогава видя, че детето все още е живо. Вратът му беше извит до краен предел, дишането му се беше превърнало в накъсани поемания на дъх, но то беше живо.

Вордската кралица за миг се загледа в плачещата майка. После каза:

— Тя изпитва болка. Не съм я наранила и въпреки това тя изпитва болка.

— Това е нейното дете — каза Инвидия. — Тя го обича.

Кралицата наклони глава.

— А в отговор то обича ли я?

— Да.

— Защо?

— Защото в природата на любовта е заложено да се отвръща с любов. Особено при децата.

Кралицата наклони глава на другата страна. После се втренчи в детето, а след това и в младата майка. А накрая и в мъжа, седнал зад нея. Тя се наведе и допря устни до косата на детето, след което направи пауза, сякаш преценява усещането.

След това, движейки се бавно и внимателно, тя освободи детето от хватката си и го предаде на плачещата майка. Младата жена се разтресе в ридания и го притисна до себе си.

Вордската кралица се обърна и напусна къщата. Инвидия я последва.

Младата кралица пое нагоре по близкия хълм, докато не стигнаха върха и пред тях не се разкри обичайния вордски пейзаж. Известно време тя стоя с гръб към малкия холт.

— Сред вашия вид на любовта невинаги се отвръща с взаимност.

— Да — кратко потвърди Инвидия.

— Когато е така — каза тя, — това ще е своеобразна болка за този, който обича.

— Да.

— Това е ирационално — каза вордската кралица и за изненада на Инвидия думите й прозвучаха с едва доловима ревност. Гняв. Кралицата беше ядосана.

Инвидия почувства как устата й пресъхва.

— Неразумно — продължи кралицата. Пръстите й се свиха, ноктите й се удължиха и свиха. — Разточително. Неефикасно.

Инвидия не каза нищо.

Вордската кралица се обърна рязко — движението беше толкова бързо, че Инвидия едва успя да го проследи. Тя се втренчи в алеранката с непроницаеми, чужди очи. В тях Инвидия можеше да види хиляди свои малки отражения — бледа, полугладна жена с тъмна коса, облечена само в костюм от хитинови плочки, който я обгръщаше плътно като собствена кожа.

— Утре — каза вордската кралица, затаен гняв изпълваше обикновено безизразния й глас — аз и ти ще вечеряме. Заедно.

После се обърна и се разтвори като петно зелена коприна сред безкрайното море от кроач.

Инвидия се пребори с чувството на ужас, плъзнало в стомаха й. Тя погледна към скупчените сгради.

От хълма холтът изглеждаше много сладък, лампи с фурии трептяха в алеите и къщите.

Кон изцвили на близкото пасище. Куче излая няколко пъти. Дърветата, къщите — всичко изглеждаше толкова идеално. Като къщички за кукли.

Инвидия сподави зародилия се въпреки безумието на последните няколко месеца смях, страхувайки се, че после няма да може да го спре.

Къщички за кукли.

В крайна сметка вордската кралица беше на не повече от девет години. Може би за нея те бяха точно това.

* * *

Варг, Майсторът на войната на падналия Нараш, чу добре познатите стъпки на своя син по палубата на „Чистокръвен“, флагманският кораб на флотата на Нараш. Той оголи зъби в мрачна усмивка. Може ли нарашанският флот да има флагман, ако самият Нараш вече не съществува? Съгласно закона това беше последното парче суверенна територия на Нараш върху лицето на Карна.

Но може ли законът на Нараш да се прилага, когато я няма територията, за която е бил създаден? Ако не, тогава „Чистокръвен“ не е нищо повече от дърво, въжета и платна, които не принадлежат на никоя нация, лишени от какъвто и да е смисъл, освен като превозно средство.

Точно както титлата на самия Варг губеше смисъла си — Майстор на войната, който няма какво да защитава.

Горчива ярост го изгори отвътре за миг, а белите облаци и синьото море, които гледаше през прозореца на каютата, изведнъж се обагриха в червено. Вордът. Проклетият ворд. Унищожи дома му и изби хората му. От милионите нарашанци бяха оцелели по-малко от сто хиляди — и за своите действия вордът ще отговаря пред него.

Той обузда нрава си, преди кървавата ярост да го погълне, като задиша дълбоко, докато цветовете на дневната светлина не се нормализираха. Вордът ще плати за делата си. Часът на възмездието ще настъпи, но не тук и не сега.

Той докосна с върха на нокътя си страницата на книгата и внимателно я прелисти. Това беше крехко творение — алеранска книга, подарък от Тавар. Подобно на младия алерански демон, тя беше мъничка, тънка и съдържаше много повече, отколкото предполагаше външният й вид. Само шрифтът да не беше толкова миниатюрен. За Варг това изискваше постоянно напрягане на очите. Трябваше да я чете само на дневна светлина. С обикновения, мътен червен светилник не можеше да вижда нищо.

На вратата учтиво се подраска.

— Влез — изръмжа Варг и синът му Насаг влезе в каютата.

По-младият каним оголи гърлото си в знак на уважение и Варг повтори жеста му, но с по-малък наклон.

„Пале“ — помисли си Варг, гледайки нежно своя потомък. — „Вече е на четиристотин и по всички разумни норми има право да бъде Майстор на войната.“

Той се беше сражавал с проклетите алерански демони на собствената им земя в продължение на две години и си беше осигурил успешно отстъпление въпреки цялата им мощ.

Но бащата никога не забравя колко малки са били паленцата му някога.

— Докладвай — изръмжа той.

— Майстор Храл се качи на борда — изръмжа Насаг. — Иска аудиенция.

Варг оголи зъби, внимателно постави тънък къс цветна тъкан и грижливо затвори книгата.

— Отново.

— Да го хвърля ли обратно в лодката му? — попита Насаг. В гласа му се долавяше някаква тъжна нотка.

— Изкушен съм — каза Варг. — Но не. Това е негово законно право — да разгледам жалбата му. Доведи го.

Насаг оголи пак гърло и излезе от каютата. Миг по-късно вратата отново се отвори и влезе майстор Храл. Висок почти колкото Варг, около девет фута, когато беше напълно изправен, но за разлика от канимския воин, той беше слаб като пръчка. Козината му беше изпъстрена в червено-кафяво, белязана с ивици бели косми, породени от белези, причинени от ритуали, а не в честна битка. Носеше мантия и качулка от кожа на демон, въпреки многократните молби на Варг да не обикаля по палубите в дреха, направена от кожите на съществата, отговорни за оцеляването на всички им. На ремъците, кръстосани върху гърдите му, имаше две торбички, всяка от които съдържаше мехур с кръв, необходим на жреците, за да извършват своето магьосничество.

Миришеше на мръсна козина и засъхнала кръв, но още повече миришеше на безпочвено самочувствие, въпреки че беше прекалено глупав, за да го осъзнае.

Главният шаман погледна спокойно Варг за няколко секунди, преди накрая да оголи гърлото си дотолкова, че да не му даде повод да го разкъса.

Варг изобщо не отговори на жеста.

— Майстор Храл. Какво е този път?

— Същото както винаги, Майстор на войната — отговори Храл. — Тук съм, за да ви помоля от името на хората от Нараш и Шуар да се отклоните от този опасен път на обвързване на нашия народ с демоните.

— Казват ми — изръмжа Варг, — че хората от Нараш и Шуар обичат да ядат.

Храл презрително се ухили.

— Ние сме каними — изплю той. — Нямаме нужда от никой, за да изберем съдбата си. Особено от демони.

Варг изсумтя.

— Вярно. Ние сами избираме съдбата си. Но набавянето на храна е друг въпрос.

— Те ще се обърнат срещу нас — изръмжа Храл. — В момента, в който приключат с използването ни, те ще се обърнат и ще ни унищожат. Знаете, че е вярно.

— Вярно е — каза Варг. — Но това ще бъде утре. А днес командвам аз.

Храл раздразнено завъртя опашка.

— След като се отделим от ледените кораби, можем да увеличим скоростта и да стигнем до сушата в рамките на седмица.

— Искаш да кажеш, че можем да се превърнем в храна за левиатаните? — попита Варг. — Нямаме толкова далечни северни карти на морето. Няма как да разберем кога сме навлезли на територията на левиатаните.

— Ние сме господарите на света. Не се страхуваме от нищо.

Ниско ръмжене се надигна в гърдите на Варг.

— Невероятно е колко често аматьорите бъркат смелостта с идиотизма.

Очите на шамана се присвиха.

— Разбира се, ние можем да загубим няколко кораба — призна Храл. — Но няма да дължим живота си на милостта на демоните. Седмица, и ще можем да започнем възраждането си сами.

— И да зарежем ледените кораби — каза Варг. — Същите кораби, които носят повече от половината от оцелелите ни сънародници.

— Жертвите са неизбежни, ако останем верни на себе си — каза Храл, — ако имаме дух, гордост и сила да останем чистокръвни.

— Прави ми впечатление, че тези, които говорят като теб, рядко са готови да включат себе си в числото на мъчениците.

Яростен рев се изтръгна от гърлото на Храл и лапата-ръка се стрелна към чантата на бедрото му. Варг дори не си направи труда да стане. Ръцете му се задвижиха и мускулите на раменете му се напрегнаха от усилие, когато изстреля алеранската книга в Храл. Тя полетя във въздуха като въртящо се петно и острият й ръб улучи главния шаман в гърлото.

От удара Храл удари рамене във вратата на каютата зад себе си и рухна на пода, издавайки хрипливи звуци.

Варг стана и отиде да вземе книгата. Тя лежеше разтворена и няколко от страниците й бяха силно смачкани. Варг внимателно я вдигна, приглади страниците и отново започна да разглежда алеранското творение.

Подобно на Тавар, помисли си той, тя явно беше по-опасна, отколкото изглеждаше.

Варг постоя известно време, докато хриптенето на Храл не се превърна в затруднено дишане. Не беше успял да смаже изцяло трахеята на шамана, което беше разочароващо. Сега утре отново ще трябва да търпи глупака. След като оцеля в днешния конфликт, Храл едва ли ще даде на Варг още една такава възможност да го отстрани. Така да бъде. Някои амбициозни подчинени могат да представят мъртвия Храл като мъченик. Имаше голяма вероятност мъртъв шаманът да се окаже по-опасен, отколкото жив.

— Насаг — извика Варг.

Палето отвори вратата и погледна фигурата, просната на пода.

— Да, Майстор на войната?

— Майстор Храл е готов да се върне на своя кораб.

Насаг оголи гърло, без да крие усмивката си.

— Веднага, Майстор на войната — той се наведе, хвана Храл за глезените и без да се церемони, го извлече от каютата.

Варг даде на Насаг няколко минути, за да достави Храл в лодката му, след което излезе на палубата на „Чистокръвен“.

Корабът беше боядисан в черно, както повечето нарашански кораби. През нощта това го правеше незабележим, а през деня повърхността му събираше достатъчно топлина, така че уплътняващата смола на корпуса да остане еластична и водонепропусклива. Освен това черният цвят ги предпазваше от въздушни заплахи, особено от алеранските демони. През нощта те бяха практически слепи и боядисваха корабите си в бяло, за да ги виждат по-добре в тъмното. Самата идея за черен кораб им беше чужда, а тъмнината предизвикваше първичен страх в човешката раса.

Въпреки че слепотата и страхът не биха могли да спрат демоните да атакуват, особено с магията си на разположение, това възпираше всеки човек или малък техен отряд да се опита да се качи на нарашански кораб поради каквато и да е безумна причина, която биха могли да измислят.

Алеранците бяха много неща, но не и глупаци. Никой от тях не би харесал идеята да се скита в тъмнината, докато обичащите нощта каними не дойдат за него.

Варг отиде до носа на кораба и се загледа в морето. Те бяха във води на стотици левги на север от тези, в които някога бяха плавали, и морето беше бурно. Времето беше останало ясно, било по волята на съдбата или в резултат на алеранското магьосничество, и флотът беше извършиш дългия, бавен преход от Кания без сериозни инциденти — нещо, което преди няколко месеца Варг би сметнал за невъзможно.

С умерено благоприятен вятър пътуването от Кания до Алера по море продължаваше около месец. Отне им повече от три месеца, за да стигнат до тук, а пред тях оставаше още три седмици пътуване в океана. Варг обърна поглед на юг и започна да разсъждава върху причината за пъпленето им.

Три невероятно големи кораба плаваха точно в средата на флотилията, издигаха се от морето като планини и караха дори един чистокръвен да изглежда незначителен, но не размерът им беше най-поразителното.

Корабите бяха направени от лед.

Алеранците бяха използвали магията си, за да оформят айсбергите, отделили се от ледника, в плавателни форми, с множество палуби и огромен капацитет за съхранение на скъпоценните им товари — всичко, което беше останало от някога гордата Кания.

Работници, жени и деца напълниха трите кораба, а капитаните на нарашанските кораби, които ги ескортираха, имаха заповед да пролеят кръвта на своите екипажи като морска вода, ако е необходимо, но да защитят цивилните.

Корабите имаха огромни плоски палуби и никоя мачта не можеше да носи достатъчно високи или широки платна, които да придвижат кораба, но алеранците успяха да разрешат този проблем с типичната си изобретателност. Стотици стълбове с напречни пръти бяха поставени на най-горната палуба на кораба и се издуваха с всякакъв вид плат, който човек можеше да си представи. Сами по себе си те не биха могли да задвижат ледените планини, но Тавар правилно отбеляза, че с течение на времето дори малък принос може да донесе значителна полза. След това демоните на вятъра на алеранския флот бяха натоварени да призоват достатъчно вятър, така че да облекчат товара на водните демони, които всъщност задвижваха огромните кораби.

Тласкани предимно от алеранската магия, ледените кораби се оказаха стабилни във водата. Дори и помещенията да бяха малко студени за хората му — макар и по-малко, отколкото човек би могъл да си представи — тяхното неудобство беше малка цена за оцеляването им. Някои от болните и възрастните каними бяха прехвърлени на корабите на Варг, за да не замръзнат, но останалите понасяха студа относително лесно.

Варг хвърли поглед към кораба, за да огледа хората си. Неговите воини и моряци бяха болезнено слаби, но не и умиращи. По време на евакуацията храната беше събрана набързо, а тук имаше хиляди гърла за хранене.

При раздаването на храната на първо място бяха алеранските демони на вятъра и водата, след това моряците, последвани от цивилното население. След тях следваха демоните от легионите, поради необходимостта да се поддържат крехките им тела, а най-накрая идваше ред на воините на Варг. В трудни времена и в условията на сухопътна кампания редът би бил обърнат, но тук, в открито море, приоритет бяха онези, които имаха жизненоважно значение за придвижването напред и носеха полза за флота.

Варг проследи как един ловен кораб се присъединява към флотилията. Движеше се бавно дори с вдигнати всички платна, скоростта му беше съизмерима със скоростта на ледените кораби. Във водата зад ловния кораб се носеше масивен силует — трупът на средно голям левиатан.

Отново работа на демоните. Левиатаните яростно пазеха територията си, но не понасяха ледената вода около корабите от лед. Ловните кораби се отдалечаваха от ледената вода, за да привлекат вниманието на някой левиатан. След това демоните на въздуха и водата се заемаха с убиването му, като по някакъв начин задушаваха съществото с въздух, въпреки че то си оставаше във водата.

Това беше опасно начинание. От десетте ловни кораба два никога не се върнаха, но останалите донесоха достатъчно храна, под формата на трупове на левиатани, за да успеят да хранят целия флот в продължение на два дни.

Вкусът на месото и подкожната мас на левиатана беше неописуемо ужасен, но благодарение на това те оставаха живи.

Към Варг приближи Насаг и започна да наблюдава ловния кораб заедно с него.

— Майстор на войната.

— Добрият майстор си отиде?

— Да — потвърди Насаг. — И беше ядосан.

Варг оголи зъби в усмивка.

— Татко — каза Насаг.

Той се поколеба, подбирайки внимателно думите си. Варг се обърна към него и зачака. Когато Насаг най-накрая каза това, което възнамеряваше, за Варг беше изключително неприятно да го чуе, но си заслужаваше.

— След три седмици ще пристигнем в Алера — каза Насаг.

— Да.

— И ще се бием срещу ворда заедно с демоните.

— Да.

Насаг дълго мълча. Накрая каза:

— Храл е плетящ интриги глупак. Но улучи в целта. Няма никаква причина алеранците да ни оставят живи, след като победим.

Варг весело потрепна с уши.

— Първо трябва да спечелим войната — изръмжа той. — Дотогава могат да се случат много неща. Търпение.

Насаг рязко трепна с уши в знак на съгласие.

— Храл събира последователи по ледените кораби. Нашите хора са уплашени. Той използва този страх.

— Това правят заклинателите на кръв — каза Варг.

— Той може да бъде опасен.

— Глупаците често са опасни.

Насаг не възрази, той по принцип го правеше рядко. Младият каним вдигна рамене в знак на съгласие и се загледа в морската шир.

Варг сложи ръка на рамото на сина си.

— Познавам Храл. Познавам подобните нему. Как мислят. Как постъпват. Справял съм се с тях и преди, както и ти, когато подхвърли Сари на Тавар.

Насаг оголи зъби, усмихвайки се на спомена.

Варг кимна.

— Ако се наложи, отново ще се справим с тях.

— Може би е по-добре този проблем да се реши сега, а не да се отлага за по-късно.

Варг изръмжа.

— Той все още не е нарушил кодекса. Няма да го убия просто така.

Насаг за миг замълча. След това погледна назад към малката, тясна каюта, намираща се точно зад бака — най-миризливото и неудобно помещение на кораба.

Там живееха ловците на Варг.

— Ловците не съществуват, за да се заобикаля кодекса — изръмжа Варг, — а за да се запази духът му, въпреки неговата буква. Разбира се, те биха могли да свършат тази работа. Но това само ще налее масло в огъня на амбициозните подчинени на Храл — и истинска причина да се сплотят последователите му. Може да се нуждаем от шаман, преди всичко това да свърши.

Той сложи ръце на перилата и се обърна, държейки носа си към вятъра, сякаш опитваше на вкус небето и морето.

— Майстор Марок е брат на един от най-големите ми врагове и най-старши от последователите на Стария път. Имам неговата подкрепа в лагера на шаманите.

Насаг потрепна с уши в знак на съгласие и сякаш малко се отпусна. За момент той застана до баща си, после оголи гърло и се върна към задълженията си.

Варг прекара още около час на палубата, като инспектираше, раздаваше похвали или ръмжеше при грешки. Всичко беше спокойно, което го притесняваше още повече. По време на този преход несгодите бяха съвсем недостатъчно. А само те можеха да държат воините му нащрек.

Варг се върна към своята книга. Древният алеранец очевидно предаваше праисторията на техния народ. Тавар беше казал, че не са сигурни каква част от написаното е оригинал и колко е добавено през вековете, но дори и половината от това да беше истина, то описаният вътре алерански Майстор на войната е бил компетентен, макар и леко арогантен. Не беше трудно да се види как мемоарите му са повлияли на стратегиите и тактиките на алеранските легиони.

Въпреки че, помисли си Варг, той изобщо не беше убеден, че този човек, Юлий, какъвто и да беше той, може да научи Тавар на нещо ново.

* * *

Сър Ерен, бившият курсор, се насочи към палатка в сърцето на огромния легионерски лагер, разположен пред древния град Рива. Той погледна нагоре към оградения със стени град, кацнал на хълма, и навярно за стотен път през последните няколко дни се почувства неудобно. Стените на Рива бяха високи и дебели — и предлагаха забележима липса на комфорт, като се има предвид, че той и оцелелите легиони под командването на Първи лорд Акватайн бяха разположени от външната им страна. Традиционно, когато се атакува един град, вражеските войски обикновено се събират точно там.

Разбира се, той знаеше, че палисадните стени около всеки легион със сигурност са отлична защитна бариера. Но скромните земни насипи и дървените стени не бяха достатъчни, за да спрат ворда. Дори стените на самата Алера Империя не бяха успели да го спрат.

Ерен поклати глава и с въздишка изхвърли тежките мисли от главата си. Какъв е смисълът да се тормози с тях, след като даже истинският Първи лорд на Алера, Гай Секстус, бе безсилен да ги спре. Но поне умирайки, Гай беше дал на хората на Алера реален шанс да оцелеят. Вулканът, който се появи, когато вордите затвориха челюсти върху сърцето на Алера, почти унищожи ордите им, а легионите, изненадващо доведени от Исана Гай от далечните северни градове, довършиха оцелелите.

За всеки друг враг, сблъскал се с алеранците, това щеше да е достатъчно, продължи с разсъжденията Ерен. Изглеждаше чудовищно несправедливо, че такъв грандиозен акт на апокалиптично унищожение причинява само леко забавяне в действията на врага. Без значение кой точно е врагът.

Тихата, разумна част на съзнанието му, същата, която винаги беше заета с математически изчисления, му казваше, че вордът може да се превърне в последния враг на Алера. Нямаха никакъв начин да го победят със силите, които им бяха останали. Дори и само защото вордът се разпространяваше твърде бързо. Повечето войни в крайна сметка се свеждаха до битка на числа. И вордът ги имаше.

Беше толкова просто.

Без да се поколебае, Ерен каза на тази част от ума си да върви при враните. Негов дълг беше да служи и да защитава Империята, доколкото му позволяват силите, и подобни деморализиращи мисли само можеха да му попречат да изпълни дълга си, колкото и правилни да бяха в исторически и буквален смисъл.

В края на краищата, дори на колене, Алера все още представляваше сила, с която не може да не се съобразяваш.

На откритата равнина близо до Рива имаше най-голямото струпване на легиони за последното хилядолетие, като огромното мнозинство от тях се състоеше от ветерани от постоянно воюващите градове Антил и Фригия. Вярно, че някои от тях бяха милиции, но милицията на побратимените градове на север беше не по-малко страшна от всеки от действащите легиони на юг, а ковачниците доставяха оръжия и брони за легионите по-бързо, отколкото когато и да е било в историята на Алера. Всъщност, ако можеха да произведат повече оборудване, Империята имаше достатъчно доброволци за още десетина легиона в допълнение към тридесетте налични.

Ерен поклати глава. Тридесет легиона. Повече от двеста хиляди въоръжени до зъби легионери, всеки от които беше част от единния жив организъм — Легиона.

Граждани от нисък ранг бяха разпределени между легионите — те бяха толкова много, че всеки легион имаше два пъти повече рицари, готови да се впуснат в битка.

И освен това, пълноценен Въздушен легион, съставен изключително от хора, притежаващи уменията на Рицари Аери, и водени от граждани от най-висок ранг, способни да преследват противника в продължение на няколко месеца. А отвъд дори тази сила стояха Първият лорд и Върховните лордове на Империята, всеки от тях — призовател на фурии с почти невероятна сила. Лагерът тук притежаваше достатъчно сила да разцепи земята до самите й недра, да подпали небето, да пренесе безмилостното море от север, да вдигне ветрове, които режат като коса и унищожават всичко, до което се докоснат, докато легионерите са защитени от кипящо море стомана и дисциплина.

И въпреки това бежанците, бягащи от разпространяваща се от сърцето на Империята смърт, продължаваха да ги заливат. Отчаяние се промъкваше в гласовете на центурионите, докато тренираха своите войници. Куриерите се изстрелваха в небето с гръмотевичен рев на въздушните си потоци и бяха толкова много, че се наложи принцепсът да издаде правила за излитане и кацане, за да предотврати сблъсъка на летците. Ковачниците работеха ден и нощ, като създаваха, подготвяха и поправяха, и щяха да продължат да го правят, докато вордът не ги превземе.

И Ерен знаеше какво движи всичко това.

Страх. Всепоглъщащ ужас.

И макар събраната от цяла Алера мощ да се простираше на мили около Рива, миризмата на страх витаеше във въздуха като сянка, надвиснала на хоризонта. Вордът приближаваше и вътрешният глас на всеки, способен да мисли, нашепваше, че дори събраните тук сили няма да са достатъчни. Въпреки че Гай Секстус беше умрял като преследван неспокоен гаргант, унищожавайки враговете си, фактът си оставаше: той умря. В погледите на всички се спотайваше ням въпрос: щом Гай Секстус не успя да оцелее срещу ворда, какви шансове имат останалите?

Ерен кимна на командира на двете дузини пазачи, обкръжили командната палатка, каза актуалната парола и беше пропуснат вътре, без да забавя крачка. Всъщност нищо не го бавеше тези дни, помисли си Ерен. Писмото на Гай Секстус до тогавашния Върховен лорд Акватайн очевидно се беше погрижило за това, наред с много други неща.

— Пет месеца — изръмжа възмутен глас, когато Ерен влезе в палатката. — Пет месеца стоим тук. Трябваше да потеглим на юг срещу ворда преди седмици!

— Ти си брилянтен тактик, Рокус — отговори по-дълбок и тих глас. — Но дългосрочното мислене никога не е било силната ти страна. Не можем да знаем какви изненади ни е спретнал ворда на терена, който са имали време да подготвят.

— Разузнавачите нямат и намек за информация, че вордът укрепва защитата си — възрази върховен лорд Антилус Рокус в момента, в който Ерен отметна второто платнище и влезе в самата палатка.

Рокус стоеше лице в лице срещу принцепса през двойна по размер маса в центъра на палатката. Върху самата маса от пясък беше пресъздадена карта на цяла Алера. Той беше едър, мускулест мъж със сурови черти, отдавна свикнали със зимните ветрове; бойни белези браздяха лицето и ръцете му, напомняйки за рани и порязвания, които бяха толкова чести и толкова многобройни, че дори значителното му умение като призовател не можеше да ги заличи напълно.

— Събрали сме най-мощната армия в цялата ни история. Трябва да вземем тази армия, да я забием право в гърлото на онази кучка кралицата и да я убием. Сега. Днес.

Първият лорд беше мъж с благороден външен вид, висок и строен, с тъмнозлатиста коса и черни, непроницаеми очи под семплата и неукрасена стоманена лента — традиционната корона на Първия лорд по време на война. Все още облечен в собствените си цветове, алено и черно, Атис Акватайн — Гай Атис Акватайн, предположи Ерен, тъй като Секстус официално го беше приел в последното си писмо — посрещна настоятелното изявление на Рокус с пълно спокойствие. Ерен си помисли, че поне в това той е точно като Секстус.

Първият лорд поклати глава.

— Несъмнено природата на ворда ни е чужда, но интелигентността му е също толкова безспорна. Ние сме подготвили защита, защото това е интелигентна мярка, която дори глупаците осъзнават, че увеличава способностите ни да се защитаваме и контролираме земята си. Самите ние ще сме глупаци, ако повярваме, че вордът не е стигнал до същото заключение.

— Когато Гай поведе войските ни срещу ворда, вие го посъветвахте да атакува — посочи Рокус. — Да не отстъпва. Това беше правилният начин на действие.

— Като се има предвид колко ворди са участвали в последната атака срещу Алера Империя, очевидно не — отговори Първият лорд. — Нямахме представа колко много са. Ако той се беше вслушал в съвета ми, нашите настъпващи армии щяха да бъдат обкръжени и унищожени — и вордът очакваше точно това от нас.

— Сега вече знаем броя им — каза Рокус.

— Само си мислим, че знаем — отвърна Акватайн, за първи път раздразнението се промъкна в гласа му. — Това е последният ни шанс, Рокус. Ако тези легиони паднат, няма нищо, което да спре ворда. Искам да съм сигурен, че за всяка капка легионерска кръв врагът ще плати повече.

Той сгъна ръце зад гърба си, пое си дъх и издиша, за да си възвърне спокойствието.

— Те сами ще дойдат при нас и то скоро, и тяхната кралица ще трябва да дойде с тях, за да координира атаките им.

Рокус се намръщи, сбърчил гъстите си вежди.

— Мислиш, че можеш да я хванеш в капан?

— Отбранителна битка — отговори Акватайн и кимна. — Ще ги примамим, ще удържим атаката им и като изчакаме подходящия момент, ще контраатакуваме с цялата си налична сила.

Рокус изсумтя.

— Сега тя има на разположение призователи на фурии. На същото ниво като всеки алеранец. Също така има отряд от алеранци, които е поробила, преди граф и графиня Калдерон да прекратят тази част от дейността й.

Ерен отбеляза, че дори Антилус Рокус не е склонен да каже открито на новия принцепс, че съпругата му е сред принудените да се бият на страната на ворда.

— За съжаление е така — каза Акватайн с груб тон. — Но ще трябва да преминем през тях.

Рокус го изучава за няколко секунди.

— Сам ли смяташ да се справиш с нея, Атис?

— Не ставай смешен — отговори Акватайн. — Аз съм принцепс. Това ще включва и мен, и теб, и лорд и лейди Плацида, и всеки друг върховен лорд и граф в Империята, който може да държи оръжие, и целия Въздушен легион, и всеки друг легион, който мога да изпратя там.

Рокус вдигна вежди.

— Заради един ворд.

— Заради Ворда — подчерта Акватайн. — Убийте я, а останалите ворди не са нищо повече от обикновени животни.

— Кървави и опасни животни.

— Тогава съм сигурен, че ловът им ще бъде много яростен — отговори Акватайн. Той се обърна и кимна: — Сър Ерен. Дойдоха ли нови доклади?

— Да, сър — отговори Ерен.

Акватайн приближи до пясъчната маса и го привика с жест.

— Покажи ми.

Ерен спокойно се приближи до масата и взе кофа със зелен пясък, при което Рокус се намръщи. Зеленият пясък бележеше разпространението на кроача в Алера. Вече бяха изразходвали няколко кофи.

Ерен бръкна в кофата и внимателно покри със зелен пясък модела на ограден със стени град, който на масата изобразяваше Парция.

Градът изчезна под купчина изумрудени песъчинки. Този метод изглеждаше недостоен на Ерен да възвести края на стотици хиляди парциански животи, цялото население на града и огромния брой бежанци, потърсили там спасение. Но не можеше да има съмнение. Курсорите и въздушни наблюдатели бяха сигурни: Парция беше паднала под натиска на ворда.

В палатката се възцари тишина.

— Кога? — тихо попита Акватайн.

— Преди два дни — отговори Ерен. — Флотът на Парция е продължил евакуацията до самия край. Ако планът им е да придържат близо до бреговата линия, биха могли да използват и много по-малки съдове и да натоварят всички кораби до максимум. Вероятно са отвели около седемдесет или дори осемдесет хиляди души към Родес.

Акватайн кимна.

— Лорд Парция използвал ли е великите фурии на града, за да атакува врага?

— Кървави врани, Атис — тихо каза Рокус с укор в гласа. — Половината от бежанците от целия юг бяха в Парция.

Първият лорд застана лице в лице срещу него.

— Колкото и да скърбим, случилото се не може да се промени. Но бързите действия, основани на рационална мисъл, биха могли да спасят много животи в близко бъдеще. Трябва да знам доколко силно е пострадал врагът при атаката.

Рокус се намръщи и скръсти силните си ръце, мърморейки нещо под нос.

Акватайн постави за момент ръка върху рамото на другия мъж, след което се обърна към Ерен.

— Сър Ерен?

Сър Ерен поклати глава.

— Няма признаци, които да показват, че е направил това, ваше височество. От това, което чухме от оцелелите, Върховен лорд Парция е бил убит. Вордът не е атакувал и не е превземал стените, докато лордът е бил жив — той сви рамене. — Докладите сочат, че впоследствие значително са се увеличили инцидентите с диви фурии, но това е нормално да се очаква предвид броя на загиналите.

— Да — каза Акватайн. Той скръсти ръце и започна мълчаливо да гледа картата.

Ерен също отмести поглед към нея.

Алера заемаше обширна територия, в която огромните градове на Върховните лордове бяха разделени от слабо населени или диви местности. Пътищата между големите градове, построени с помощта на фурии, както и множеството водни канали, служеха за снабдяване и създаваха естествена структура за поддръжка на малки градчета и села, разположени в близост до тях. Холтове и фермерски селца, всяко от които съдържаше приблизително от трийсет до триста души, бяха разпръснати из земите между малки и големи градове.

Всичко това се беше променило.

Зеленият пясък беше покрил сърцето на Алера, разпространявайки се най-силно от необитаемата пустош, която някога е била град Калар; през богатите и плодородни земи на долината Амарант, през разрушените останки на град Церес и до тлеещите склонове на вулкана, който сега само отдалече напомняше на някогашната Алера Империя. Нишки, буквално като клони на някакво чуждоземно дърво, се простираха от исполинския ствол, разпростирайки се върху огромни територии, обхващайки още няколко големи града — градове, които упорито издържаха на месеци обсада и се сражаваха до край. Форция, Атика, Родес и Акватайн — всички бяха обсадени и сега се биеха срещу разположените пред портите им нашественици.

Хълмистите равнини около Плацида се бяха представили по-добре и кроачът не беше успял да се затвори около градските стени на по-малко от двайсетина мили — но дори и така упоритите плацидианци бавно и неумолимо губеха своите земи и след няколко седмици щяха да бъдат в същото положение като останалите.

Антил и Фригия, разположени в далечния север, все още не бяха нападнати, но ивиците на кроача все повече нарастваха и нарастваха, като бавно и сигурно се движеха в тяхната посока; точно както правеха и на югоизток, в посока към град Рива, а следователно и към курсор Ерен. Въпреки че, трябваше да признае, може би не трябва да го приема толкова лично.

— Бежанците от Парция ще натоварят допълнително хранителните запаси на Родес — измърмори най-накрая Акватайн. — Рокус, събери доброволци. Ще изпратим в Родес всеки призовател на земя, който е готов да отиде и да помогне за набавянето на храна.

— Не можем да направим това, Атис — протестира Рокус. — Ако е необходимо, магьосниците могат да отглеждат посеви веднъж месечно или по-често. Но няма достатъчно почва извън градските стени. Поради ускореното узряване на реколтата, земята няма да може да се възстанови и ще бъде изчерпана.

— Да — отговори Акватайн. — Те могат да поддържат такива добиви само за една година. Най-много осемнадесет месеца. Дори ако всеки покрив и пътека около домовете в Родес са пригодени за отглеждане на селскостопански култури, ще трябва да се напънат, за да нахранят още осемдесет хиляди гърла. А щом гладът започне, ще дойдат болестите и в толкова претъпкан град болните никога няма да се възстановят.

Той леко сви рамене.

— С това ще се справяме след осемнадесет месеца, когато прекъснем обсадата. Дотогава трябва да съхраним колкото се може повече хора живи. Изпратете призователи на земя.

Рокус сложи юмрук на сърцето си в легионерски поздрав и въздъхна.

— Просто не го разбирам. Тези полета, където отглеждат нови ворди. Въздушният легион ги овъгля преди да могат да приберат повече от една или две реколти. Откъде тези изчадия на врани вземат толкова много нови гадини?

— Всъщност — каза Ерен, — мисля, че знам отговора на този въпрос, милорди.

Акватайн вдигна глава и изви вежди към Ерен.

— Получих доклад от стар мой бизнес познат извън Форция. Той беше контрабандист на афродин и използваше фурии, за да отглежда остролист в пещери под земята.

Остролистата камбанка — красивото синьо цвете, от което се прави афродина — при определени условия можеше да расте дори без слънчева светлина и контрабандистите, които незаконно произвеждаха наркотика, активно се възползваха от този факт.

— Той казва, че районите, където популацията на ворди е най-голяма, напълно съвпадат с районите, където има най-голям брой подходящи пещери.

Акватайн тънко се усмихна.

— Полетата на повърхността са били уловка — промърмори той. — Нещо, което да ни отвлече вниманието, да ни накара да се чувстваме така, сякаш сме успели, и да ни попречи да търсим истинския източник на попълнения за врага, докато не стане прекалено късно да предприемем нещо по въпроса.

Той поклати глава.

— Това е влиянието на Инвидия. Това е нейният начин на мислене.

Ерен се изкашля в неловко мълчание.

— Атис — каза Рокус, подбирайки внимателно думите си, — тя помага на вордската кралица. Може би по собствена воля. Знам, че тя е твоя жена, но…

— Тя е предател на Империята — каза Акватайн със спокоен и твърд тон. — Няма значение дали се сражава срещу Алера по собствена воля или не. Тя е вражески актив, който трябва да бъде премахнат.

Той махна с ръка.

— Господа, губим време. Сър Ерен, имате ли нещо друго да докладвате?

Ерен се съсредоточи и обобщи доклада си. Освен загубата на Парция почти нищо не се беше променило.

— Другите градове се държат. Никой не е съобщил, че е видял вордската кралица.

— Има ли някакви признаци, че кроачът е проникнал в Изгарящата джунгла? — попита Първият лорд.

— Засега не, сър.

Акватайн въздъхна и поклати глава.

— Предполагам, че каквото и да са оставили децата на Слънцето, то ни е държало настрана в продължение на петстотин години. Защо вордът да е по-различен? — той погледна Рокус. — Ако имахме повече време, бихме могли по някакъв начин да го използваме срещу тях. Сигурен съм.

— Ако желанията бяха коне — изръмжа в отговор Рокус.

— Това, че е банално клише, не го прави по-малко вярно — каза Акватайн. — Моля, продължете, сър Ерен.

Ерен си пое дълбоко дъх. Това беше моментът, от който се страхуваше цяла сутрин.

— Сър — каза той. — Мисля, че знам как да забавя напредването им към Рива.

Рокус се изсмя изненадано.

— Наистина ли, момче? И току-що се сетихте да го споменете?

Акватайн се намръщи и скръсти ръце.

— Кажете какво мислите, курсор.

Ерен кимна.

— Направих изчисления за скоростта на напредването на ворда на различни етапи от тяхната кампания и установих къде се движат най-бавно и къде — най-бързо — той прочисти гърлото си. — Мога да ви покажа цифрите, ако…

— Ако не вярвах във вашите способности, нямаше да сте тук — отговори Акватайн. — Продължавайте.

Ерен отново кимна.

— Вордът се движеше най-бързо по време на напредването си през долината Амарант, сър. А най-бавното им придвижване беше отчетено, когато преминаваха пустошта на Калар — и отново, когато напредваха през региона около Алера Империя — той си пое дълбоко дъх. — Сър, както знаете, вордът използва кроача като вид храна. Това е предимно желеобразна течност под много здрава, еластична обвивка.

Акватайн кимна:

— И те могат по някакъв начин да контролират потока на хранителни вещества през него. Тоест кроачът е нещо като акведукт, само че вместо вода, той пренася храната им.

— Да, сър. Вярвам, че за да расте, кроачът трябва да консумира други форми на живот — животни, насекоми, трева, дървета, други растения и т.н. Мислете за него като за черупка около семе. Без този първоначален източник на хранителни вещества семето не може да расте, не може да удължи корените си и не може да роди живот.

— Слушам те, продължавай — тихо каза Акватайн.

— Пустошта на Калар е практически без живот. Когато кроачът стигна до нея, темпът му на напредък рязко спадна. Същото се случи, когато прекосяваше района, изгорен от силите, отприщени от Гай Секстус — друга област, която на практика беше изпразнена от живот.

— Докато в долината богатството на почвата и земята го е подхранвала много добре, което му е позволило да се разпространява много по-бързо — измърмори Акватайн. — Интересно.

— Честно казано, сър — продължи Ерен, — кроачът е враг също толкова опасен, колкото и всяко създание, създадено от вордската кралица. Той задушава живота, храни врага, служи им като страж — и, кой знае, може би прави нещо, което все още не сме разбрали. И ние знаем, че основната част от техните войски не напредва, без кроача да ги снабдява. Единственият път, когато го направиха…

— Беше в присъствието на вордската кралица — каза Акватайн с блеснали очи.

Ерен кимна и бавно издиша. Първият лорд разбра.

— Колко време може да ни даде това?

— Ако приемем, че моите изчисления са верни и че темпът на напредък се забавя пропорционално, четири до пет седмици.

— Достатъчно време, за да въоръжим поне още четири легиона, и с голяма вероятност да принудим кралицата им да се появи, за да води лично ордата над откритата земя — Акватайн доволно кимна с глава. — Добре.

Рокус се намръщи, докато гледаше от единия към другия.

— Значи… ако успеем да предотвратим разпространението на кроача, кралицата им ще трябва да присъства лично при атаката срещу нас?

— Общо взето, да — каза Акватайн. — Във всеки случай допълнителното време за подготовка няма да навреди.

Той погледна към Ерен и кимна.

— Вие имате всички правомощия от Короната да наберете необходимия брой призователи на огън, да евакуирате всички, които остават в коридора за настъпление, и да попречите на врага да използва ресурсите си. Погрижете се.

— Да се погрижи за какво? — попита Рокус.

— За да забавим кроача и да накараме кралицата да се покаже — тихо каза Ерен, — ние ще трябва да ги накараме да гладуват. Да изгорим всичко, което расте. Да посипем нивите със сол. Да отровим кладенците. Да се уверим, че не е останало нищо, което би му помогнало да пусне корени от сегашното си местоположение до Рива.

Очите на Рокус се разшириха.

— Но това означава… кървави врани. Това е почти триста мили обитавана обработваеми земи. От последните в Алера, които все още са свободни. Говорите за изгарянето на най-плодородните обработваеми земи, които са ни останали. За унищожаването на хиляди градове, холтове и домове, които принадлежат на нашите хора. За появата на десетки хиляди нови бежанци.

— Да — отговори просто Акватайн. — И това е много работа. Най-добре започнете веднага, сър Ерен.

Стомахът на Ерен се сгърчи от отвращение. След всичко, което беше преживял от момента на появата на ворда, той бе видял повече от достатъчно разрушения и загуби, причинени от врага. Колко ли по-лошо ще е да стане свидетел на по-нататъшното унищожение на Алера — този път от ръцете на собствените й защитници?

Особено когато дълбоко в себе си знаеше, че това няма да има голямо значение. Каквото и да правеха, тази война можеше да свърши само по един начин.

Но те бяха длъжни да опитат. А и когато дойде вордът, той едва ли ще остави нещо от тези земи.

Ерен отдаде чест с удар в гърдите и се поклони на Първия лорд. След това се обърна и напусна палатката, за да организира най-големия акт на преднамерено унищожение, извършван някога от алеранските войски. Само се надяваше това да не се окаже напразно — че в крайна сметка опустошението, което щеше да създаде, ще послужи за някаква цел.

Докато върши това, помисли си Ерен, това ще е една доста малка и анемична надежда, но слабичкият дребен курсор реши все пак да я подхрани.

След всичко.

В края на краищата тя беше единствената, която му беше останала.

* * *

Исана Гай, теоретично Първата лейди на Алера, се уви по-плътно в дебелото си пътно наметало и погледна през прозореца на затворения въздушен екипаж. Сигурно сега са много близо до дома й — долината Калдерон, някога считана за най-отдалечената и примитивна област в цяла Алера. Тя погледна пейзажа, който бавно се носеше далеч отдолу, и се почувства някак разочарована. Рядко беше виждала Калдерон от въздуха, а провинцията под тях се простираше на мили и мили наоколо. Всичко изглеждаше еднакво — или дива гора, с хребети на планини, които приличаха на бръчки в покривката, или обработваема земя, белязана от широки равни площи зимни полета, подготвени за пролетта, а пътищата й вървяха като паяжина между холтовете и градовете.

Знаеше само, че точно в този момент можеше да гледа собствения си дом. Но нямаше референтна точка, по която да го разпознае от тази височина.

— … което би довело до намаляване на разпространението на болести в бежанския лагер — каза спокойният глас на младата жена.

Исана примигна и погледна спътничката си — стройна, сериозна на вид млада жена с фина русо-бяла коса, която се спускаше в копринен водопад до лактите й. Исана усети търпението и спокойната радост на момичето, подправени със същата спокойна скръб, излъчваща се от нея като топлина от кухненска фурна. Исана знаеше, че Верадис несъмнено е усетила собственото й смущение, докато мислите на Първата лейди се лутаха.

Верадис вдигна поглед от купчината бележки и изви тънките си светли вежди. Слаб намек за усмивка проблесна по устните й, но тя се въздържа от спекулации.

— Милейди?

— Извинете — каза Исана и поклати глава. — Мислех за дома. Доста е разсейващо.

— Вярно е — каза Верадис и наведе глава. — Ето защо се опитвам да не мисля за моя.

Пронизващо усещане за дълбока скръб проблесна от младата жена, основата му беше от вина, а върхът — от ярост. Това чувство изчезна толкова бързо, колкото и се появи.

Верадис призова своята фурия, за да скрие емоциите си от острите възприятия на призовател като Исана. И Исана й беше благодарна за този жест. Без талант за призоваване на метал, който да балансира емпатичната чувствителност, характерна за всеки призовател на вода с уменията на Исана, силните емоции можеха да бъдат парализиращи и болезнени като внезапен удар в лицето.

Не че Исана можеше да обвинява момичето за тези чувства. Бащата на Верадис беше Върховен лорд Церес. Тя видя какво се случи с дома й, когато вордът превзе града.

Нищо човешко не обитаваше там сега.

— Съжалявам — каза Исана тихо. — Не помислих.

— Честно казано, милейди — отговори Верадис със спокоен и леко откъснат глас, издайнически знак за използване на призоваване на метал за овладяване и скриване на емоциите, — трябва да преодолеете това. Ако се опитате да избягвате всяка тема, която може да ми напомни за Цер… за бившия ми дом, няма да можете да ми кажете нито дума. За мен е естествено да изпитвам болка в момента. Вие не сте направили нищо, с което да я предизвикате.

Исана протегна ръка, за да докосне за миг ръката на Верадис, и кимна.

— Но все пак съжалявам, дете.

Верадис й се усмихна още веднъж. Тя сведе поглед към документите, после отново погледна Исана. Първата дама изправи гръб, изпъна рамене и кимна.

— Извинявам се. Какво казваше? Нещо за плъхове?

— Нямахме представа, че те могат да бъдат носители на болести — каза младата жена. — Но след като в три лагера бяха въведени мерките за сигурност, за да се предпазят от ворда, популациите на плъхове в тях значително намаляха. Месец по-късно същите тези лагери бяха почти изцяло без болести.

Исана кимна.

— Тогава ще използваме остатъка от бюджета за сигурност на Дианическата лига, за да започнем да прилагаме същите мерки и в другите лагери. Приоритет ще имат онези, които са най-засегнати от болести.

Верадис кимна и изтегли втори документ от купчината. Тя го подаде на Исана заедно с перото.

Исана плъзна поглед по документа и се усмихна.

— Щом така или иначе знаете как ще реагирам в един или друг случай, защо не продължите без мен?

— Защото аз не съм Първата лейди — отговори Верадис. — И нямам правомощия да се разпореждам със средствата на Лигата.

Нещо в тона на младата жена или може би в позата й задейства сигнал за тревога в главата на Исана. Подобно инстинктивно подозрение беше изпитвала, когато Тави криеше истината от нея като дете. Като много малко дете. С напредването на възрастта той все по-добре се справяше с прикриването на такива неща. Способностите на Верадис в увъртанията изобщо не можеха да се сравняват с неговите.

Исана се прокашля и като вдигна вежди, я погледна.

Очите на Верадис искряха и макар бузите й да не бяха порозовели, Исана подозираше, че това е само защото по-младата жена използва фурията си, за да го предотврати.

— Макар че, милейди, като се има предвид колко животи са заложени, аз издадох акредитиви на съответните изпълнители, за да могат да продължат, започвайки от най-лошите лагери.

Исана се подписа в долната част на документа и се усмихна.

— Това не е ли същото като да го правиш без мен?

Верадис взе документа обратно, духна внимателно върху мастилото, за да изсъхне, и каза със задоволство в гласа:

— Вече не.

Изведнъж ушите на Исана заглъхнаха и тя се намръщи, поглеждайки през прозореца. Те се спускаха надолу. Минута по-късно по прозореца на Исана учтиво се почука и млад мъж в лъскава чисто нова стоманена броня й махна с ръка отвън. Тя свали прозореца, пропускайки поток студен въздух и рева на вятъра, който задържаше каретата.

— Ваше височество — извика младият офицер, като любезно докосна юмрука си до гърдите. — Ще пристигнем след малко.

— Благодаря, Терий — отговори Исана. — Бихте ли се погрижили пратеникът до брат ми да бъде изпратен веднага щом кацнем.

Терий отново поздрави.

— Разбира се, милейди. Не забравяйте да закрепите предпазните си ремъци.

Исана му се усмихна и затвори прозореца на каретата, а младият офицер се наклони и отдалечи, за да се върне на мястото си начело на формированието. Внезапното изчезване на ревящия звук направи тишината в паланкина осезаема.

След кратка пауза, по време на която оправи разрошената си от вятъра коса, Верадис продължи:

— Наясно сте, че е възможно той да знае.

Исана изви вежди.

— Хмм?

— Акватайн — поясни Верадис. — Той може да знае за укрепленията, които брат ви е построил. И да е наясно защо сте дошли тук днес.

— Какво те кара да мислиш така?

— Тази сутрин видях един от хората на Терий да влиза в палатката на сенатор Валериус.

„Валериус — помисли си Исана. — Отблъскващ човек. Много се радвам, че Бърнард намери за необходимо да му счупи носа и да му избие няколко зъба.“

— Наистина ли? — попита Исана на глас. Тя се замисли за момент, после сви рамене. — Няма значение дали знае, наистина. Той може да казва каквото си иска и да носи всичко на главата си — но той не е Първият лорд и никога няма да бъде.

Верадис поклати глава.

— Аз… милейди… — тя разпери ръце. — Някой трябва да управлява.

— И някой ще управлява — каза Исана. — Законният Първи лорд, Гай Октавиан.

Верадис погледна надолу.

— Ако — каза тя много тихо — е жив.

Исана стисна ръце в скута си и погледна през прозореца, когато долината отдолу започна да става все по-голяма, а цветовете — все по-ярки.

— Той е жив, Верадис.

— Откъде може да знаете това?

Исана се втренчи през прозореца и леко се намръщи.

— Аз… не съм сигурна — каза тя накрая. — Но съм абсолютно сигурна. Струва ме се, сякаш… сякаш е почти вечерно време и той е на път да върне овцете след паша — тя поклати глава. — Разбира се, не буквално, но усещането за това, емоцията, са същите.

Верадис погледна Исана със спокойни, сериозни очи, и не каза нищо.

— Той се връща — каза тя тихо. — Октавиан се връща у дома.

Настъпи тишина. Исана наблюдаваше как стените на Гарисън, градът-крепост, управляван от нейния брат — нарастват и стават все по-отчетливи. Те преминаха от линии към планинска верига с остри върхове, а след това — до конструкция от безшевен камък, изработен от фурии. Знамето на Първия лорд се вееше на вятъра — червен орел на син фон, а до него беше знамето на брат й — кафява мечка на зелен фон.

Градът отново се бе разраснал, въпреки че Исана беше тук само преди две седмици. Бедняшките бараки, първоначално издигнати непосредствено пред стените на Харисън, бяха заменени от масивни сгради от обработен от фурии камък, и беше издигната нова стена, която да ги защити. После в основата на тази стена се беше появил втори бедняшки квартал и Исана беше там в деня, в който инженерите на Бърнард бяха издигнали трети концентричен полукръг, който да обгърне нарастващия град.

Бараките бяха изчезнали, заменени от каменни къщи — доста прости, масивни конструкции, не много различни помежду си, но Исана беше уверена, че те са напълно функционални и практични.

А извън третата стена продължаваха да израстват нови бараки — като мъх от северната страна на камък.

Очите на Верадис се разшириха, когато видя мястото.

— Еха. Този град е достатъчно голям, за да бъде управляван от графа.

— В наши дни много хора остават без дом — каза Исана. — Ако го попитате, брат ми вероятно ще ви даде съвсем логично обяснение защо са тук. Но истината е, че той никога не би отпратил някой, дошъл на прага му. Всеки, който е стигнал до тук… — тя поклати глава. — Той би направил всичко по силите си за тях. И ще се увери, че за тях да се погрижат. Дори ако единственото нещо, което може да направи, е да даде наметалото от собствения си гръб. Брат ми завършва всичко, което започне.

Верадис кимна замислено.

— Той е отгледал Октавиан, нали?

Исана кимна.

— Особено последните няколко години. Бяха много близки.

— И затова чувствате, че Октавиан ще се върне. Защото завършва това, което започне.

— Да — каза Исана. — Той ще се върне у дома.

Верадис замълча за момент, докато екипажът прелиташе над външните стени на Гарисън. После наведе глава и каза:

— Както кажете, милейди.

Исана се отърси от страховитата тревога, което се прокрадваше в мислите й, откакто синът й отплава с канимската армада.

Тави ще се върне у дома.

Синът й ще се върне у дома.

* * *

Гай Октавиан, син на Гай Септимус, син на Гай Секстус, и некоронован Първи лорд на Алера, лежеше тихо по гръб, загледан в звездите.

Като се има предвид, че лежеше на пода на пещера, това вероятно не беше добър знак.

Той потърси в предполагаемите си спомени обяснение защо може да прави такова нещо и защо звездите са толкова ярки и се въртят толкова бързо, но изглежда беше пропуснал този факт. Може би ударът, предизвикал цицина на главата му, беше разбъркал паметта му. Той си направи мислена отметка да попита Кайтай дали го е виждала да лежи някъде на пода.

— Един нелош опит за начинаещ, дете — прозвуча женски глас. — Сега разбирате ли защо е важно да поддържате не само вятърния поток под себе си, но и вятърния щит пред себе си?

А, вярно. Уроци. Той вземаше уроци. Подготовка преди изпит, наистина, при много проницателен учител. Опита се да си спомни по какъв предмет са работили. Щом е толкова настоятелен, финалните изпити сигурно са скоро, а Академията не проявява особено съчувствие към студентите си по време на изтощителния хаос преди тях.

— Подготвяме се за история? — промърмори той. — Или за математика?

— Знам, че намирате за неинтуитивно да проектирате вятър както пред себе си, така и отзад — продължи неговият учител със спокоен тон. — Но тялото ви не е проектирано за високоскоростен полет. Ако не предприемете мерки да се предпазите, особено очите си, дори относително малки количества прахови частици във въздуха могат да ви ослепят или по друг начин да доведат полета ви до… крайно поучителен финал. Опитните летци правят това толкова естествено, че дори не е необходимо съзнателно да мислят за създаването на щита.

Звездите започнаха да избледняват. Може би времето бе започнало да се променя. Той щеше да се тревожи за дъжда, ако вече не беше в пещера, което отново повдигна въпроса откъде са дошли тези кървави звезди.

— Ау — каза Тави. Главата му пулсираше, когато звездите избледняха, и той изведнъж си спомни къде се намира и какво прави. — Оу.

— Съмнявам се, че ще умрете, дете — спокойно каза Алера. — Нека повторим упражнението.

Главата на Тави бумтеше. Беше я подпрял в ледена висулка с дължина почти три фута в основата и много по-твърда от камък. Той се изправи и пулсиращият натиск леко намаля. Огледа мрачно пещерата, която беше озарена от приглушено сияние, излъчвано от тридесетфутов кръгъл басейн в центъра, където водата едва достигаше нивото на пода. Излъчващи се от водата лъчи във всички цветове на дъгата създаваха причудлив танц на светлина и сенки в цялата арка на ледената пещера.

Около тях ледът стенеше и пукаше. Подът на пещерата равномерно се люлееше и накланяше — много по-плавно от палубата на кой да е кораб, и това показваше размера на ледения кораб около тях.

— Може би не бива да го наричаме пещера — промълви той. — По-скоро е товарен отсек.

— Доколкото разбирам — каза Алера, — обикновено пътниците на кораба са наясно с наличието на товарния отсек. А това място е тайна за всички освен мен, теб и Кайтай.

Тави се опита да изтръгне част от звъненето от ушите си и вдигна поглед към своя наставник. Алера изглеждаше висока млада жена. Въпреки студа на пещерата, тя носеше само лека рокля, която първоначално изглеждаше като сива коприна. По-внимателен оглед би показал, че роклята е направена от кълбяща се мъгла, тъмна като гръмоносен облак. Очите й непрекъснато блестяха в различни цветове, преливайки във всеки възможен оттенък. Дългата й коса беше с цвят на зряла пшеница, краката й бяха боси и беше нечовешки красива.

Което беше съвсем естествено, помисли си Тави, Алера изобщо не беше човек. Тя беше въплъщение на фурия, може би най-великата фурия в цяла Карна. Тави не знаеше възрастта й, но тя говореше за самия Гай Примус — легендарния основател на Империята — сякаш току-що е разговаряла с него. Никога не беше показвала каква сила притежава, но при тези обстоятелства Тави беше решил, че ще е по-мъдро да се отнася с нея с учтивост и уважение, отколкото да се опита да предизвика някаква проява на сила в нея.

Алера вдигна въпросително вежди.

— Ще повторим ли упражнението?

Със стон Тави се изправи и изтръска финия, мек сняг от дрехите си. Тук имаше повече от метър сняг. Алера каза, че го е поставила тук специално, за да увеличи шансовете на Тави да оцелее по време на обучението.

— Дайте ми секунда — каза Тави. — Трудно е да се лети.

— Напротив, летенето е съвсем лесно — каза Алера. Устата й се беше извила в развеселена усмивка. — Но да оцелееш при кацането не е.

След секунда Тави спря да я гледа яростно. После въздъхна, затвори очи и се съсредоточи върху призоваването на вятъра.

Въпреки че във въздуха на пещерата нямаше видими, въплътени фурии, като ветрогони или фурията на графиня Калдерон — Сирус, в нея все още имаше много дребни фурии. Всяка от тях беше миниатюрна, с почти никаква сила, но събрани заедно, благодарение на волята и силата на въздушния призовател, тяхната обединена сила беше огромна — планина, направена от пясъчни зрънца.

Събирането на необходимите за летене фурии беше досаден процес. Тави започна да си представя фуриите в съзнанието си, визуализирайки ги като светлинни петънца, които се вихрят във въздуха като облак светулки. След това започна да си представя как всяко отделно петънце полита към него с дъха на вятъра, първо едно по едно, после по две, после по три и така нататък, докато всяко едно от тях се събра във въздуха около него. Първият път, когато успешно призова вятърните фурии, му отне половин час, за да осъществи подвига. Оттогава беше намалил това време до около три минути и ставаше все по-бърз, но все още имаше много да учи.

Почувства, че е готов. Самият въздух около него зловещо пълзеше по кожата му, притискаше и галеше. Тогава отвори очи, мислено призова фуриите и ги събра във вятър, който се завихри и завъртя, след което внимателно го вдигна от покрития със сняг под на пещерата. Той насочи фуриите да го вдигнат, докато подметките на ботушите му се отдалечат на около ярд от пода, и увисна неподвижно, намръщен от концентрацията.

— Не е зле — каза спокойно Алера. — Сега полети и този път не забравяй за вятърния щит.

Тави кимна и коригира ъгъла на въздушния поток така, че той да го притисне отзад и отдолу, и започна бавно да се движи през пещерата. Нужна беше огромна концентрация, но той се опита да раздели вниманието си на две, като продължи да поддържа вятърния поток, и в същото време се съсредоточи върху оформянето на щит от втвърден въздух пред себе си.

За секунда си помисли, че ще се получи, и започна да се движи напред с повече сила, ускорявайки полета си. Но след няколко секунди концентрацията му отслабна, вятърните фурии се разпръснаха като пух от глухарче и той полетя надолу — точно в центъра на тридесетфутовия басейн.

Шокът от студената, почти замръзнала вода изсмука въздуха от дробовете му и той за секунда бясно заблъска с ръце, докато не се принуди да мисли с главата си, а не с крайниците. Тави посегна към водните фурии, събра ги около себе си за по-малко от петнадесет секунди — водното призоваване му беше по-лесно — и им заповяда да го извадят от водата и да го поставят на покрития със сняг под на ледената пещера. Това не намали особено изгарящата, жилеща болка от студа, и той се просна треперещ с цяло тяло.

— Продължаваш да се подобряваш — каза Алера и го погледна отгоре. Тя спокойно наблюдаваше полузамръзналото му състояние. — Технически.

— Н-не м-ми пом-м-магате — заекна тресящият се Тави.

— Така е — каза Алера. Тя вдигна роклята си, сякаш беше обикновена дреха, и седна до него. — Трябва да разбереш нещо за мен, млади Гай. Може да се появявам във форма, подобна на вашата, но аз не съм същество от плът и кръв. Не чувствам като вас по отношение на много неща.

Тави се опита да се концентрира върху призоваването на огън, което да започне да натрупва топлина в тялото му, но му беше останала толкова малко енергия, че процесът обещаваше да е дълъг — ако изобщо успееше да го управлява. За да го опрости, се нуждаеше от открит източник на огън, но такъв нямаше.

— Какво искате да кажете?

— Твоята потенциална смърт например — каза тя. — Точно сега можеш да замръзнеш до смърт на този етаж. Това не би ме разстроило особено.

Тави реши, че това е добра мотивация да продължи да се фокусира върху призоваването на огъня.

— Защо?

Тя му се усмихна и отметна кичура коса от челото му. То изпука и няколко късчета лед се посипаха по миглите му.

— Всичко умира, млади Гай — каза тя. За миг погледът й се отдалечи и тя въздъхна. — Всичко. Аз съм по-възрастна — много, много по-възрастна, отколкото би могъл да разбереш.

— На к-колко години сте?

— Нямате подходяща система за номериране — каза тя. — Твоят ум е изключително надарен, но дори ти едва ли би могъл да си представиш количество от един милион обекта, още по-малко активност от един милион години. А аз съм виждала хиляди милиони години, Октавиан. За това време океани се раждат и умират. Пустини се превръщат в тучни земеделски земи. Планини се разпадат на прах и стават долини, а нови планини се раждат в огън. Самата земя тече като вода, континенти се движат и сблъскват, а звезди се въртят и навиват в други форми.

Тя се усмихна.

— Това е великият танц, алеранецо, а твоят жизнен цикъл е само един такт от една безкрайна песен.

Тави изтръпна още повече. Знаеше, че това е добър знак. Означаваше, че повече кръв достига до мускулите му и те бавно се затопляха. Той продължи с призоваването.

— За това време видях смъртта на много неща — продължи тя. — Цели видове идват и си отиват като искри, издигащи се от лагерен огън. Разбери, млади Гай, аз не тая никаква неприязън към теб лично. За мен едно-единствено същество е толкова незначително, че честно казано ми е трудно да различа единия от вас от другия.

— Ако т-това е вярно — попита Тави, потръпвайки от студа, — тогава защо сте тук с мен?

Тя му се усмихна тъжно.

— Може би се отдавам на прищявка.

— А м-може би не казвате цялата истина.

Тя се засмя с топъл смях и Тави изведнъж почувства пулса на сърцето си, а мускулите му постепенно започнаха да се отпускат.

— Умни сте — това е едно от нещата, които правят вашия вид привлекателен — тя млъкна и замислено се намръщи. — През цялото време на моето съществуване никой никога не е общувал с мен, до появата на твоя вид — изведнъж тя разцъфна в усмивка. — Предполагам, че ми харесва компанията.

Тави почувства как топлината започва да се събира в корема му, когато призоваването му най-накрая започна да набира скорост. Сега ще трябва да внимава, за да не остави фуриите да станат твърде горещи. Може студът да го е изморил, но не смяташе, че запалването на вътрешностите му ще е по-приятно в дългосрочен план.

— Но ако умра, ще има ли с кого да говорите?

— Би било обезпокоително, но предполагам, че бих могла да намеря и проследя нова кръвна линия.

Треперенето най-накрая — най-накрая! — утихна. Тави бавно седна и протегна ръка, за да прибере мократа си коса назад. Пръстите му бяха сковани и частично вцепенени. От косата му паднаха парченца лед. Той продължи с призоваването.

— Например Атис Акватайн? — предположи Тави.

— Най-вероятно — каза тя и кимна. — В крайна сметка той прилича много повече на твоя предшественик, отколкото на теб. Въпреки че, доколкото знам, сега се казва Гай Атис Акватайн. Не разбирам как един съдебен процес може да промени самоличността му.

Тави направи гримаса.

— Няма да я промени. Но неговата цел е да промени начина, по който всички останали мислят за него.

Алера поклати глава.

— Объркващи същества. За вас е достатъчно трудно да контролирате собствените си мисли, още по-малко — мислите на другите.

Тави се усмихна, без да отделя устни.

— Колко скоро можем да им изпратим съобщение и да ги уведомим, че пристигаме?

Очите на Алера се замъглиха за известно време, преди тя да проговори отново.

— Вордът изглежда е осъзнал, че водните пътища се използват за комуникация. Блокирали са много потоци и са поставили охраняващи фурии да прихващат фуриите-посланици по всички големи реки и притоци. Вордът почти напълно е покрил бреговата линия на западните и южните брегове на континента. Така че е малко вероятно да има възможност да се установи комуникация чрез водоеми, докато не се придвижите поне на няколко десетки мили навътре от брега.

Тави се намръщи.

— Ще трябва да изпратим пратеници по въздух веднага щом се приближим достатъчно. Предполагам, че вордът вече знае за нашето идване.

— Това остава неясно — каза Алера. — Но предположението изглежда разумно. Къде планирате да слезете?

— На северозападния бряг, близо до Антил — отговори Тави. — Ако вордът вече е там, ще помогнем на защитниците на града и ще оставим нашите цивилни там, преди да продължим.

— Сигурна съм, че Върховен лорд Антилус ще се преизпълни с радост от идеята за десетки хиляди каними, разположени на лагер пред прага му — промърмори Алера.

— Аз съм Първият лорд — каза Тави. — Или ще бъда. Той ще го преодолее.

— Не и ако канимите изядат ресурсите му — хранителните му запаси, добитъка му, холтърите му…

Тави изсумтя.

— Ще оставим няколко екипа ловци на левиатани. Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако няколко десетки мили от бреговата му линия бъдат прочистени от тези зверове.

— Как смяташ да храниш армията си по време на похода по сушата? — попита Алера.

— Работя върху това — отговори Тави и се намръщи. — Ако вордът не бъде спрян, най-вероятно целият ми вид ще бъде унищожен.

Алера го погледна с непрекъснато променящите цвета си очи.

— Да.

— Ако това се случи, тогава с кого бихте говорила? — попита Тави.

Изражението на красивото й лице беше непроницаемо.

— Това няма да ме засегне толкова много — тя поклати глава. — По свой начин вордът е почти толкова интересен, колкото и вашият вид… макар да е далеч по-ограничен в гъвкавостта на мисълта. И почти пълна липса на разнообразие сред тях, в повечето смисли на думата. Вероятно много бързо ще станат скучни. Но…

Тя сви рамене.

— Каквото ще бъде, ще бъде.

— И все пак ни помагате — каза Тави. — Обучавате ме. Предоставяте ми информация. Вашата помощ е безценна.

Тя сведе глава пред него.

— Но това е далеч от предприемане на действия срещу тях. Помагам ти, млади Гай. Не им причинявам вреда.

— Много фино разграничение.

Алера сви рамене.

— Каквото, такова.

— Казахте, че сте действали директно в битката при Церес.

— Когато Гай Секстус пожела моята помощ, той поиска създаването на условия, които да повлияят еднакво интензивно на всички присъстващи.

— Но тези условия бяха по-полезни за алеранците, отколкото за ворда — аргументира се Тави.

— Да. И те също така бяха в рамките на границите, които определих за Дом Гай преди хиляда години — тя сви рамене. — Затова направих, както той поиска, точно както сдържам бурите при това пътуване, както ти поиска.

Тя леко наклони глава.

— Изглежда си оцелял при последния си урок. Да опитаме ли отново?

Тави уморено се изправи на крака.

Следващият опит за полет продължи с половин минута по-дълго от първия и той успя да се приземи в прекрасния, мек сняг, вместо в ледената вода.

— Счупени кости — каза Алера. — Перфектно. Чудесна възможност да практикуваш водно призоваване.

Тави вдигна поглед към гротескно изкривения си ляв крак. Той стисна зъби и се опита да стане, но лявата му ръка го предаде. Болката беше невероятна. Той се претърколи обратно в снега и потърси колана си, докато намери дръжката на камата. Миг на концентрация, за да прехвърли фокуса и мисълта в подредената кристална матрица от висококачествена стомана, и болката отстъпи в спокойни, откъснати остатъчни усещания, които идваха с призоваването на метал.

— Уморен съм — каза той. Собственият му глас звучеше далечно, сякаш съществуваше отделно от тялото. — Поправянето на фрактури е уморителна задача.

Алера се усмихна и започна да отговаря, когато внезапно водата в басейна избухна в облак от летящи капчици и гневни пръски.

Тави прикри лицето си от внезапния леден дъжд и примигна към басейна, когато Кайтай се издигна от водата върху създадена от фурии колона течност и елегантно стъпи на пода на пещерата. Тя беше висока млада жена с екзотична красота и невероятна грация. Подобно на повечето марати, косата й беше мека и чисто бяла. Кайтай я беше обръснала отстрани, оставяйки дълга ивица да се стича като грива по центъра на главата й според модата на Конския клан на маратите. Беше облечена в плътно прилепнал синьо-сив кожен костюм за летене. Той отлично подчертаваше стройната й фигура, много по-мускулеста от тази на обикновено алеранско момиче. Бадемовидните й очи, яркозелени като на Тави, бяха ясни и твърди.

— Алеранецо! — извика тя и гласът й звънна сред ледените стени. Гневът й беше осезаем и Тави го почувства като огъня в стомаха си.

Той се намръщи.

Кайтай се приближи до него и сложи юмруци на кръста.

— Говорих с трибун Цимния. Тя ме информира, че отношението ти към мен е като към курва.

Тави примигна. Няколко пъти.

— Хм. Какво?

— Не смей да се правиш на невинен, алеранецо — изсъска тя. — Ако някой наистина знае, това е Цимния.

Тави се опита да осмисли думите на Кайтай.

Цимния беше трибунът по снабдяването в Първи алерански легион — но преди обстоятелствата и извънредните обстоятелства да я накарат да стане трибун Цимния, тя беше мадам Цимния, собственичка на павилион, най-хубавата къща с лоша репутация в лагера, следващ легиона.

— Кайтай — каза Тави. — Не разбирам.

— О-о-о! — каза тя и вдигна ръце. — Как може такъв брилянтен командир да бъде такъв идиот?

Тя се обърна към Алера, насочи обвинително пръст към Тави и каза:

— Обяснете му.

— Не мисля, че знам достатъчно за това — спокойно отговори Алера.

Кайтай отново се обърна към Тави.

— Цимния ми каза, че сред вашите хора е обичай тези, които искат да се оженят, да не спят заедно, докато не дадат обет. Това е нелеп обичай, но гражданите са го приели.

Тави хвърли поглед към Алера и усети как бузите му се изчервяват.

— Е, да, добре, така е, но не всеки го прави…

— Тя ми каза — продължи Кайтай, — че някои от вас, просто заради удоволствието, си вземат куртизанки в леглото, но щом си намерят подходяща съпруга, веднага изхвърлят подобни играчки.

— Аз… някои млади граждани го правят, така е, но…

— Ние сме заедно от много време — продължи Кайтай. — Споделяме легло и всеки ден си доставяме удоволствие. От години. И ти най-накрая натрупа опит.

Тави си помисли, че бузите му скоро буквално ще пламнат.

— Кайтай!

— Информираха ме, че фактът, че сме заедно от толкова дълго време, ще породи много подигравки и възмущение сред гражданите на Алера. Че ще ме възприемат като „курвата на принцепса“ — тя се намръщи. — И по някаква неразбираема причина това се смята за много лошо нещо.

— Кайтай, ти не…

— С мен няма да се отнасят така — изръмжа тя. — Ти си идиот. И без това се сблъскваш с достатъчно проблеми с получаването на короната, така че няма нужда да показваш на враговете си сред гражданите такава очевидна слабост, която може да бъде използвана. Как смееш да ми позволиш да бъда инструмент, с който биха могли да ти причинят зло?

Тави само я гледаше безпомощно. Гневът й започна да отшумява.

— Разбира се — каза тя с много тих глас, — всичко това предполага, че възнамеряваш да ме направиш своя съпруга.

— Честно казано, Кайтай, не бях… дори не бях мислил за това.

Очите й се разшириха. Устата й се отвори в израз, близък до ужас.

— Ти… не си мислил? — тя преглътна. — Планираш ли да се ожениш за някоя друга?

Сега очите на Тави се разшириха.

— Не, не, врани, не, Кайтай. Не съм се замислял за това, защото не съм предполагал друг финал. Искам да кажа, че за мен такъв въпрос дори не е съществувал, чала.

За миг несигурността й отстъпи място на облекчение. Но после това чувство прие друг обрат: Кайтай заплашително присви очи.

— Просто си мислил, че ще го направя.

Тави се намръщи. Отново.

— Помислил си, че няма да имам друг избор. Че дотолкова ще се отчая, че ще бъда принудена да стана твоя жена.

Очевидно каквото и да кажеше, само щеше да влоши положението. Тави не каза нищо.

Кайтай пристъпи, хвана го за яката на туниката и го вдигна на няколко инча във въздуха, въпреки разликата в теглото им. Младата маратка беше много по-силна от алеранка с нейното телосложение — дори без да използва фурии.

— Ето какво ще бъде отсега нататък, алеранецо. Повече няма да спим заедно. Ще се отнасяш към мен по същия начин, както към всяка порядъчна млада гражданка. Ще ме ухажваш подобаващо или, честна дума, ще те удуша.

— Аха — изпъшка Тави.

— И — продължи тя с изключително заплашителен глас, — ще ме ухажваш според традициите на моя народ. Ще го правиш с изключително майсторство и такт. И едва след като всичко бъде направено както трябва, ние отново ще споделяме леглото.

Тя се завъртя на пети и тръгна към водоема.

За секунда Тави не знаеше какво да каже, а след това извика:

— Кайтай. Няма да е лошо да ми кажеш какви са обичаите на твоя народ.

— Няма да е лошо, ако и ти ми отвърнеш със същата любезност — саркастично отвърна тя, без да се обръща. — Разбери сам, както направих аз!

Тя пристъпи към повърхността на водата, сякаш беше твърда почва, обърна се и зелените й очи проблеснаха възмутено, преди да изчезне във водата.

Няколко секунди Тави объркано гледа след нея.

— Така — наруши мълчанието Алера. — Едва ли точно аз съм добър съдник в тънкостите на любовта, но ми се струва, че си оказал много лоша услуга на това младо момиче.

— Не съм го искал! — реагира Тави. — Когато започнаха нашите отношения, аз нямах представа кой е баща ми. Бях никой. Искам да кажа, че никога дори не съм си представял, че церемониалното ухажване може да е важно.

Той махна с ръка в посока към водата.

— Така си и беше, на нея изобщо не й беше нужно, кървави врани! Тя беше дори по-нетърпелива от мен! На практика не ми остави никакъв избор!

Алера замислено се намръщи.

— По какъв начин това е уместно?

Тави също се намръщи.

— Заставате на нейна страна, защото е момиче.

— Да — с усмивка се съгласи Алера. — Може и да не съм експерт, но научих достатъчно за вашето мислене, за да знам коя страна трябва да подкрепя в този спор.

Тави въздъхна.

— Вордът е на ръба да унищожи Империята и целия свят. Можеше да намери по-подходящ момент за това.

— Напълно е възможно да няма друг момент — отвърна Алера.

При това Тави млъкна и впери поглед в развълнуваната водна повърхност.

— Тогава по-добре да измисля нещо възможно най-скоро — каза той накрая. — Сигурен съм, че тя няма да приеме края на света като оправдание.

Алера отново се засмя.

— Нека да продължим — каза тя с леко развеселен глас. — Ще започнем с правилното наместване на костите, а след това ще възобновим уроците по летене.

Тави изпъшка.

— Колко още ще продължаваме с това?

— Около половин дузина полети или нещо подобно — спокойно отвърна Алера. — Поне за тази вечер.

Половин дузина?

Тави изведнъж се почувства много уморен. Въображението му внезапно нарисува картина — той самият лежи в снега като медуза — всяка кост в тялото му е натрошена на ситно, а разярената Кайтай го души.

Алера го погледна със спокойна усмивка.

— Можем ли да продължим?