Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (24)

23

Въвеждането на ритмична гимнастика в седмичния режим беше идея на д-р Мееринг, но още от началото той беше изоставил ръководенето на това начинание и го беше поверил на други членове на персонала. Пациентите ги извеждаха в двора зад сградата, нареждаха ги в три или четири редици и те изпълняваха движенията, показвани от две от сестрите. В случай че не беше много ветровито, на двора беше поставян един голям навиващ се грамофон, който свиреше няколко разнообразни бодри парчета. Пасторалните мелодии отекваха, носени от ехото, и в съседните дворове, така че във вътрешността на клиниката музиката звучеше, като че ли оркестърът свиреше под вода.

В понеделник сутринта беше ред на пациентките. От прозореца на трапезарията Кирш наблюдаваше как те се строяват в задния двор. Както се беше надявал, Мария беше между тях, обута в нейните стари високи обувки и облечена в сивото палто на Макс. Кирш отвори широко прозореца, вдигайки колкото е възможно по-голям шум. Мария го чу и погледна нагоре. Видяха го и някои от другите жени. Кирш помаха колебливо. Мария се усмихна, след това отклони погледа си на друга страна.

Жените заеха местата си на една ръка разстояние една от друга. Грамофонът беше навит. Силен полъх на вятъра разпиля косата на Мария върху бузата й. Кирш наблюдаваше как тя я отхвърли назад и я зави зад ухото си. Колко дълго трябваше да чака, докато тя го погледне отново по нейния начин? Колко дълго, преди той да може да й се усмихне, да й помаха или да й кимне; каквото и да било, само да й покаже, че още мисли за нея, че не е вече сама? Тя беше на не повече от петнадесет метра, но и при това късо разстояние той вече чувстваше липсата й, чувстваше болка — също както беше чувствал това през целия уикенд: прахосано време, загубена любов. Той се надвеси от прозореца, опирайки се на рамката му. Неговото нетърпение да я вземе отново в ръцете си, да я притисне силно до себе си, го правеше лекомислен, струваше му се, че му се завива свят.

Той усети, че някой стои до него.

— Приятно прекаран уикенд?

Това беше Роберт Айснер, пъхнал вестник под мишница.

Кирш се изправи.

— Да, благодаря ти.

— Как е Алма?

Аз не знам защо си толкова лош към Роберт. Той нищо не ти е направил.

— Изключително добре, при тези обстоятелства.

Айснер кимна съчувствено.

— Разбира се. Добре. Най-големият ден в живота на едно момиче, нали?

Преди Кирш да успее да затвори прозореца, Айснер сложи ръката си на подпрозоречната дъска и погледна навън.

— Не може да бъде по-лесно и за двамата: ти тук горе, а тя там долу.

— Какво искаш да кажеш?

— Там долу. В Ораниенбург. Да се справя с всичките сватбени приготовления. — Той се обърна. — Защо? Какво си мислиш, че исках да кажа?

— Нищо. — Кирш се надяваше, че не се е изчервил. — Във всеки случай, семейство Зигел държи всичко под контрол.

Долу на двора грамофонът свиреше някакво моряшко парче. Сестрите стояха мирно, тактувайки с крака в такт с музиката. Пациентките се присъединяваха, едни в такт, други — не, а някои клатушкайки се натам-насам в съвсем друг, свой ритъм.

— Какво става с пациентката? Някакъв напредък?

— Трудно е да се каже.

— Чух нещо за установяването на самоличността й.

Кирш пъхна ръце в джобовете на престилката си. Не беше очаквал новините да се разпространят толкова бързо.

— Така е.

— Кога се случи това?

— В петък. Не искам да бия тъпан по този случай. Пресата ще го раздуха, знаеш това.

Айснер пристъпи по-наблизо. Кирш усети дъх на одеколон.

— Е, коя е тя?

Кирш му каза името. Хазяинът на Мария бил разпознал снимката й и телефонирал в клиниката, каза той. Дошла е наскоро от Швейцария и отседнала в къща с мебелирани стаи под наем за дами някъде на „Вьортерщрасе“. Засега това били единствените подробности.

— Съобщи ли на полицията?

— Предполагам, че трябва да го направя. Не че това ще им помогне много. Тя все още не си спомня какво й се е случило.

Сестрите вдигнаха ръце над главите си и започнаха да ги размахват от една страна на друга. Пациентките ги последваха. Даже в нейното обемисто палто и високи обувки Мария успяваше да бъде грациозна. Кирш гледаше нейните разперени пръсти, които сякаш се стремяха към небето, без намек за стеснителност.

— Та защо тя е в Берлин? Този неин хазяин трябва да има някаква идея.

— За да си търси работа може би.

— Работа? Е, точно сега няма много работа. Между впрочем, ти видял ли си ръцете й? Това не са ръце на домашна прислужница.

Кирш затвори прозореца.

— Мисля, че е търсила някаква канцеларска работа.

Той се обърна, за да си тръгне, но Айснер го потупа по ръката с вестника.

— Имам идея как можем да открием нещо. Хвърли един поглед.

Той подаде на Кирш вестника. На страница четири едно малко заглавие гласеше: АМЕРИКАНЦИ ОТКРИВАТ СЕРУМ НА ИСТИНАТА. Текстът отдолу беше дълъг само два абзаца. Химици в една фармацевтична компания в Чикаго провели експерименти върху нов клас успокоителни, синтезирани от барбитурова киселина. В хода на тези експерименти те се бяха натъкнали на някои неочаквани свойства: пациенти, изпаднали в полусъзнание при инжектиране на тези нови съединения, били очевидно неспособни да говорят лъжи, когато ги разпитват. Били планирани в скоро време още по-широки изследвания в същата насока.

Кирш върна обратно вестника.

— Ти не го смяташ за сериозно, нали?

— Защо не?

— Това е само вестникарска история.

Айснер поклати глава.

— Направих проверка. Използвали са барбитурат с кратко действие, вид, който били използвали години наред като упойващо средство.

— Мария не лъже. Тя има амнезия.

— Как можеш да бъдеш сигурен? Нещо повече, тази дрога може да въздейства също и при твоя случай. Помисли само: директен път към подсъзнанието. Никакви по-висши мозъчни функции няма да ни мътят водата. Бихме могли да очакваме голям пробив.

— Ти си по-лош от Мееринг.

— Ние ще го постигнем бавно, разбира се. Започни с малки дози.

Кирш си тръгна.

— Знам откъде можем да си доставим известно количество — извика Айснер след него. — Натриев фенобарбитал. Имам връзки. Можеш да влезеш в историята.

Кирш спря при вратата.

— Защо не питаш д-р Бонхьофер какво мисли той? Може би ще се съгласи ти да започнеш с такъв експеримент. Тогава единственото препятствие, което ще трябва да превъзмогнеш, е да минеш през трупа ми.

 

 

По-късно през този ден Кирш намери писмо от д-р Бонхьофер, което го чакаше в неговата преграда за писма. Строгият тон на писмото не го изненада; съдържанието обаче — да. Доктор Мееринг, пишеше в писмото, бил проучил отново събитията около раняването на сестра Ритер и оттеглил изцяло своето оплакване. Твърденията на сестра Хониг за нападение по същия начин били оттеглени. Колкото до самата сестра Ритер, тя била напуснала, избирайки някакво ново място в общинската болница във Фридрихсхайн и не изразила желание случаят да се разглежда повече. Следователно нямало никакво основание да продължат да искат оставката на д-р Кирш. Той бил свободен да продължи работата си и трябвало да разглежда случая за приключен.

Кирш веднага отиде да се види с д-р Бонхьофер, за да иска някакво разяснение. Директорът не му предостави такова. Доктор Мееринг, изглежда, просто бил променил мнението си. „Може би той най-сетне се е убедил, че сте действали в името на най-добрите интереси на пациента, както ги виждахте впрочем“, беше единственото обяснение, което той беше подготвил да му поднесе.