Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (25)

I.

Не може да се каже, че Бартек Солидех пристигна неподготвен в Америка. Точно обратното: слезе на остров Елис вече преобразен в джентълмен, от онези с мустаче и копринена кърпичка. Имиграционните процедури бяха точно това — процедури, и дори полицейското куче подуши багажа му с определено нежелание, сякаш разбираше, че под мириса на този скъп парфюм не може да се крие някакъв незаконен продукт.

Бартек се отърва от ваксините, от карантината, от подстригването на косата и дори от мастиления отпечатък на палеца, тъй като на митническия инспектор му бе достатъчно да прокара поглед по костюма му, за да подпечата паспорта му без повече въпроси, освен абсолютно необходимите.

— Къде ще отседнете в Съединените американски щати?

— Хотел „Уолдорф Астория“, Манхатън.

— Разбира се.

Носеше три сандъка, две кутии за шапки, няколко кожени куфара и черна чантичка, прикрепена към китката му. Вътре бяха парите. Пистолетът почиваше завинаги на дъното на Тихия океан, на някакво място в някакъв архипелаг, покрай който бе минал корабът му в една бурна нощ. Освен банкнотите, перфектно подредени в купчинки по сто, Бартек внимателно пазеше тридесетте или четиридесетте изрезки от издания, в които се даваше информация за местонахождението на Грета Бувиер, наричана „вдовицата на Америка“, докато една друга Бувие(р), с името Жаклин, не й грабна титлата след малко повече от десетилетие.

Господин Солидех правеше голямо впечатление. Откакто наддаде осем или десет килограма, които бе изгубил след войната, и златната му коса започна отново да блести, а очите му си възвърнаха леденото синьо отпреди, откакто си обу нови обувки, сложи си шапка и слезе да закусва в ресторанта на хотела с вестник в ръка, на която имаше златен пръстен, персоналът го поздравяваше с навеждане на глава, покорен от този филмов красавец, който принадлежеше на свят, различен от техния, с повече късмет и по-бляскав. Защото повечето от тези лъчезарни момчета с широки панталони бяха деца на италиански или ирландски имигранти, които трябваше да си пробиват път с лакти в този забранен свят, създаден за шепа богаташи с класата на господин Бартек Солидех.

Ежедневието му беше на рентиер бонвиван. Ставаше късно, прахосваше половината сутрин пред кафето си с мляко, разхождаше се в уединение из Сентръл парк, правеше комплименти на хубавите момичета на неразбираем език, в което се състоеше част от очарованието му, обядваше със салфетка върху коленете, не пропускаше нито една премиера и беше популярен в модните клубове, където джазът бе толкова необходим, колкото и въздухът, който се дишаше. Имаше навика да си ляга в добра компания, но се събуждаше сам, свободен от всякакви окови, които можеха да го привържат към нечия чужда талия, и готов всеки път да започва отново привидно безкрайната ваканция, която обаче, за негово съжаление, имаше дата за изтичане на срока.

Банкнотите на дъното на куфарчето бяха доста намалели през онзи следобед, когато по чиста случайност се запозна с Борис-Владимир. Двамата пиеха чай със сладкиши в пиано бара на „Пиер“ и пушеха едни и същи малки пури без филтър, но този ден само Бартек носеше кибрит. Българинът се приближи до масата му и след задължителния поздрав, забавния коментар във връзка с достойнствата на фосфора пред златните запалки и официалното представяне, включващо благородническата му титла, седна при новия си познат и му разкри душата си до дъно. Може би аристократичният вид на австриеца го очарова малко повече от границата на позволеното, но другият не разбираше и не искаше да разбере естеството на намеците му, и прояви искрен интерес само когато бе повдигната темата за предстоящото празненство в замъка Бувиер.

За по-малко от една пура време Бартек Солидех вече държеше в ръцете си една от онези покани, написани с мастило и остър почерк: парчето лъскав картон, което му отваряше вратата към новото му и вечно богатство.

Беше истина, че можеше да се появи всеки един ден на прага на Грета, без предупреждение и без да се обгражда с цялата тази показност, но това щеше да е като да признае поражението си, да разкрие на онази неблагодарна предателка, че планът й за бягство е дал резултат и че той, Бартек Солидех, не е нищо повече от улично псе, предрешено като принц, което в присъствието й се влачи с подвита опашка. Затова изчака търпеливо, докато щастливият случай дойде за него онзи следобед в бара на „Пиер“.

За да заслепи Грета, си купи бял смокинг, черна папийонка, златни бутонели и остави да му порасне тъничък мустак, който изглеждаше като нарисуван. Излъска обувките си и полира ноктите си, среса се с вазелин, намаза се с крем и се напръска със скъп парфюм. Онази вечер портиерът на „Уолдорф Астория“ без малко да му се поклони.

Даде резултат. В постановката му липсваше само един остър и продължителен акорд на пианото — като онзи тон, който бележи кулминацията във филмите на ужасите. И именно ужас, при това неописуем, се появи в очите на Грета, когато го видя пред себе си.

— Трябваше да видиш изражението на лицето на Грета, когато разкри изненадата, която й бях подготвил — хвалеше се години наред Борис-Владимир пред разнородната си публика. — Всичко бе перфектно. Бартек и аз го бяхме планирали до последния детайл. Той трябваше да се появи внезапно в полунощ, без никой, освен мен, да знае за съществуването му. Не се бяха виждали почти десет години и не знаеха нищо един за друг. По време на войната Грета се укривала с родителите си в една ферма в Бавария, докато Бартек, като участник в „Бялата роза“^[1] — група от смелчаци, опълчили се на нацистите въпреки ужасния риск за живота си, очаквал вероятната си смъртна присъда в берлински затвор. Когато градът бил освободен, Бартек опитал да се свърже със семейството си, но всичко било напразно.

— Как успя да го откриеш?

— Съдба — твърдеше Владимир важно.

— И какво стана после?

— Бартек и Грета бяха най-възхитителната шикозна двойка през петдесетте години. Бяха неотразими. Брат и сестра, и двамата високи, руси, изтънчени, изискани, високообразовани, почитатели на изкуството, музиката и добрата компания.

Бартек Солидех изпълни плана си с прецизността на швейцарски часовник. Пристигна в полунощ, ужаси Роса Фе само с един поглед, пресече салона за танци, оставяйки след себе си опияняващ аромат на лилии, приближи се до Грета откъм гърба й, но вместо да й забие нож, за което бе мечтал месеци наред, заби острието на ледения си поглед в самия център на душата й.

— Грета! — бе единственото, което трябваше да изрече, за да я убие отвътре.

— Боже мой, Бартек, мислех, че повече никога няма да те видя — издаде се тя.

Когато дори самият Борис-Владимир призна изтощението си и с целувка по бузата се раздели със своята домакиня, Бартек, единственото човешко същество, което все още се държеше на крака в онзи салон, я хвана здраво за раменете и я накара да седне на един диван, където Грета се срина в предварително изгубената война.

— Прости ми, Бартек! — хлипаше тя зад затворената врата. — Прости ми, прости ми!

— Ти си една предателка, не заслужаваш дори въздуха, който дишаш! — заплю я Бартек в лицето.

Вдигна юмрука си, стиснат толкова здраво, че ноктите му се забиваха в дланта, и го стовари със сила върху тялото на Грета, която приличаше на парцалена кукла.

На сутринта госпожата, при загасена лампа, поиска торбичка с лед, аналгетик и двудневна почивка, за да се възстанови от празненството. Не отвори вратата на спалнята си през онези четиридесет и осем часа заточение въпреки плача на малкия Том и молбите на Роса Фе — единствената, която знаеше истинската причина за мигрената й, а когато накрая излезе, с очи, скрити зад огромни слънчеви очила, отпаднал глас и увехнали цветя, вече не изглеждаше същата. Тялото й беше сбръчкано, гърбът — превит, краката — треперещи, и половината от богатството на Томас Х. Бувиер изтичаше като вода между пръстите й и се изливаше върху главата на Бартек Солидех, новия управител на онова неизчислимо наследство.