Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (1)

I.

Ню Йорк, есента на 2002 г.

Грета никога не излизаше от къщи без гардения, втъкната в бутониерата. Или чайна роза, бяла и наперена — като походката й на неспокойна гълъбица. След всичко, което бе преживяла, тя се отнасяше с живота като със стар приятел, на когото може да прости дори най-жестокото огорчение. Знаеше, че някои спомени болят завинаги; че времето има лошия навик да оставя следите си по лицата на тези, които го гледат как минава; че някои хора никога не си вземат поука; че тези, които се раждат добри, почти никога не могат да бъдат покварени, а за онези, които са родени зли, лечение няма. Току-що бе навършила седемдесет и шест години — разбира се, само под ботокса и лифтинга. Пред огледалото не изглеждаше на повече от шейсет. Бе с крехка фигура и твърд характер — противоречие, което вгорчаваше живота й, понеже, ако не бяха уморените крила, проскубаната перушина и чупливите кости, Грета Бувиер още щеше да е онази дама от филмите, която караше всеки мъж, срещнал погледа й, да проклина съдбата си, че не я държи в прегръдките си.

Преди да излезе, напудряше носа си и закачаше цветето на ревера. Откъсваше го от дългата дръжка, като внимаваше за бодлите, или го изтръгваше от гъстата корона от нежни листенца, обгърнала тази снежнобяла пъпка, която бе и парфюмът й за сутринта.

— Ухае на лято — казваше на въздуха.

И оставяше флаконите „Шанел №5“ да я чакат затворени в тоалетния й шкаф, където, без нейна помощ, съдържанието им от алкохол и жасмин се изпаряваше бавно, капка по капка.

— Добро утро, госпожо Бувиер — поздравяваше я Карлос от униформата си.

Карлос, седнал срещу половин литър бира в едно мазе в Бруклин, което посещаваше всяка нощ, за да проиграе на покер бакшишите си, постоянно се оплакваше. Казваше, че с раираните панталони и жилетката в бордо, с бялата риза и този смешен цилиндър на главата, да не говорим за белите памучни ръкавици, прилича на служител от „Фрайдейс“^[1] или на негър роб от някогашна Алабама. Но Грета, „Бог да я благослови“ (това той произнасяше носово и провлачено — в резултат на алкохола и на запомнени звуци от детството, на саундтрака на Селия Крус^[2] и на смътния спомен за една плодородна градина, за която му казаха, че е Куба, а не сън), бе видяла тази старомодна униформа в Лондон и бе решила, че повече няма да излезе на улицата, ако в подножието на стълбището не я чака портиер в ливрея.

— Добро утро, Карлос — отговаряше тя през зъби с известна неприязън в гласа заради името му на трафикант на кокаин. Можеше да се казва Дейвид или Джеферсън. Или дори Уолтър. Да, Уолтър щеше да е добре — подхождаше повече на мрамора по пода и на височината на тавана.

А той:

— Какъв хубав ден.

И тя:

— Хубав е.

— Желаете ли да предупредя шофьора, госпожо Бувиер? — питаше Карлос със свирка в ръка, като че ли само с едно щракване на пръсти зад ъгъла щеше да се появи златна карета, теглена от четири арабски коня.

Тогава Грета кимваше, а на въпроса му отговаряше:

— „Бентли“-то.

И когато я видеше да се отдалечава, настанила се на задната седалка на колата, и да потъва в трафика на Парк авеню, едновременно мъничка и величествена, сребрист полукръг, надничащ над задната седалка, Карлос въздъхваше с облекчение и си позволяваше да разкопчае най-горното копче на ризата си за пет минути със съзнанието, че извън входната врата отговорността минава в други ръце. От неговите, напъхани в ръкавици, в поддържаните ръце на Нестор Сифуентес, син и наследник на стария Норберто. Всяка седмица Нестор правеше маникюра си в един салон за красота на Седемдесет и трета улица поради две причини, колкото различни, толкова и основателни. Първо, защото на Грета й харесваше да вижда току-що изпилените му нокти върху волана на бентлито и второ, защото собственичката на салона ухаеше на лилии.

— Добро утро, госпожо Бувиер.

— Добро утро, Нестор.

— Какъв хубав ден.

— Хубав е. Как е баща ви?

— Малко по-добре, благодаря.

Обикновено така започваха непредвидимите стъпки на Грета в града, чиято единствена посока бяха нейните капризи. Днес да закусва в „Пиер“^[3], утре да пие чай в „Суифтис“^[4]… Всеки ден различно решение, взето в луксозен хотел на Пето авеню в последния момент, в края на улицата, когато вече беше неизбежно да се избере посока — север или юг, дясно или ляво. Неизвестността продължаваше до момента, в който светофарът сменяше цвета си, автомобилът отпред потегляше или онзи отзад надуеше клаксона. Такъв беше нейният особен ред за безпорядъка.

Но имаше един ден в годината, един-единствен, в който маршрутът на бентлито беше начертан толкова предварително, че не бе нужно дори да намалява скоростта, когато доближеше ъгъла на улицата. Също така нямаше нужда да отварят широко вратите на гардеробите и да й показват дрехите, подредени по цветове, според тъканите или според някоя друга от нейните логики, докато тя ги оглеждаше със същото удоволствие, което би изпитвала, ако за пръв път ги съзерцаваше на витрината на „Блумингдейлс“. Не бе нужно да й приготвят специален сладкиш, който да краси подноса със закуската, нито да се възхищават заедно с нея на шарките на есенния парк, който, погледнат от нейния прозорец, приличаше повече на пачуърк юрган, прострян да съхне, отколкото на гора от инатливи дървета, оградени от бетонни кули и принудени да пускат корени под асфалта.

Точно на този ден, година след година, от хиляда деветстотин петдесет и първа насам, госпожа Бувиер обличаше траурна одежда, изтриваше всекидневната престорена усмивка и я заменяше с горчивия израз на истинското си настроение, и останала насаме с носталгията си, посещаваше гроба на своя съпруг, който бе починал на един тридесети ноември на зазоряване.

Колата я оставяше срещу металната врата на малката гробница, до която се стигаше по второстепенен път, отклоняващ се от магистралата към Хамптънс. Вдишвайки влажния въздух в сянката на кестените, Грета вървеше бавно, увита в черната наметка от визон, а токовете на обувките й потъваха от време на време в тревата, поникнала тук-там между камъните.

Пред гробницата имаше скромна къщичка. В края на пътя се издигаше сива църква с покрив от черни плочи, с камбана и четири симетрични стени с по два прозореца на всяка. Параклисът бе заобиколен с растителност, която всеки би взел за градина, покрита със зелени и жълти листа, с лехи с хортензии, с бордюри от току-що нацъфтели рози и каменна стена, обрасла поравно с мащерка и лавандула. Само след нарочно вглеждане тук-там можеха да бъдат видени няколко много чисти плочи с имена и дати, полузаличени от натиска на времето и забравата, и с кръстове, покрити със скреж. Някои бяха на над два века, други — отпреди две поколения, но фамилното име на всяка от тях носеше буквата Б, именно, поради което бяха точно тук, а не в някое друго гробище някъде в Америка. Томас Бувиер бе написал в завещанието си, че желае да почива вечно заедно с всички членове — вече покойници и бъдещи покойници — на разпръснатото си семейство. Поради това се бе наложило всички фамилни мъртъвци от четирите краища на света да бъдат преместени в това затънтено по пътя за Хамптънс място, защото по време на дългия му живот всеки от капризите на Томас Бувиер автоматично се бе превръщал в заповед и това важеше с още по-голяма сила за последната му воля, която, колкото и да бе екстравагантна, трябваше да бъде изпълнена с настъпването на смъртта му.

Една по-възрастна жена, облечена в черно, очакваше госпожа Бувиер до входа, пред къщичката от бяло дърво. Беше дребна и закръглена, а чертите на расата, към която принадлежеше, все още ясно личаха между бръчките на лицето й. Косата й, черна и права, бе сплетена, кожата — тъмна, усмивката — светла, а погледът й носеше мекотата и носталгията на хората, израсли в сянката на вулканите.

Грета я прегърна силно, а когато отдръпна глава от мокрото й от сълзи лице, също плачеше.

— Цъфнаха ли гардениите, Роса Фе? — попита тя.

— Повече от хиляда — отговори индианката. — Изглеждаше, сякаш е навалял сняг през май.

Гардениите от една песен от Южна Испания, които белязаха ритъма на последните й стъпки из залива на Акапулко, имаха способността да пренасят Грета през времето и пространството до онзи ден, тридесети ноември хиляда деветстотин петдесет и първа, когато за пръв и последен път в живота си бе на прага на пълното щастие. И въпреки студа, който сковаваше пръстите на краката й в черните обувки с висок ток, тя имаше чувството, че стъпва по пясък, че вдишва аромата на водорасли, че чува крясъка на чайките и плясъка от крилете на лешоядите, че пяната на разбиващите се вълни мокри пръстите й, а очите й виждат скритите кътчета на брега.

Затова заповяда винаги да има гардении в подножието на ложето, където Томас спеше вечния си сън — за да може да го посещава, без да й липсва усещането, което носеше лекият полъх на бриза над плажа.

— Да изтрият Акапулко от картата на света — бяха я чули да произнася на качване в самолета, с който пренесоха тялото на съпруга й обратно в Тексас.

Докато наблюдаваше през прозорчето как Мексико изчезва от живота й, едва успяла да усети вкуса му, тя отрони единствените искрени сълзи в живота си. И повече не се върна. Въпреки лунните нощи, не се завърна. Когато пое наследството на мъжа си, се премести с неочаквано придобитото си богатство в Ню Йорк, загърбвайки напълно Юга.

Остави обаче отворен този прозорец, към който се приближаваше веднъж годишно, под сянката на пожълтелите кестени на гробището, където очите й прочитаха надгробния надпис от две дати: 1873–1951, а в спомените си виждаше залеза на слънцето от другата страна на залива.