Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (8)

VI

Южната врата на манастира „Свети Йероним“ беше затворена за посетители. С невероятната си дантела от син варовик в готически стил, обогатен с платереско и ренесансови елементи, входът беше най-голямата забележителност на разкошната фасада на манастира от XV век. Древни легендарни и религиозни сцени, издълбани в камъка с най-дребни детайли, красяха свода над портата, над която се издигаше статуята на принц дон Енрике; ажурната плетеница от многобройни тънки колони с релефни фигури се извисяваше нагоре, чак до сивото утринно небе.

Томаш заобиколи южната фасада на манастира, изградена от бял камък, с открояваща се куполна камбанария във византийски стил. Мина зад ъгъла и се вмъкна през западната порта; това всъщност бе главният вход, но той въвеждаше в тясно преддверие и сянката на ниския свод пречеше да се оценят достойнствата на богатата резба в ренесансов стил. Прекоси коридора и влезе във великолепната църква „Санта Мария“; погледът му веднага бе привлечен от тавана на храма, от огромния свод, който лежеше върху стройни октогонални колони от обработен камък, разтварящи се нагоре като гигантски палми.

Нелсън Молиарти прекъсна съзерцанието на черковните витражи и се отправи към новодошлия; стъпките му отекнаха из почти пустия храм.

— Здравейте, Том — поздрави. — Как сте?

Томаш му стисна ръка.

— Здравей, Нелсън.

— Невероятно, нали? — каза той с широк жест, който обхващаше всичко наоколо. — Винаги, когато идвам в Лисабон, непременно минавам оттук. Няма по-величествен паметник, който да увековечава Великите географски открития. — Дръпна го до една от октогоналните колони и посочи релефната каменна повърхност. — Виждаш ли това? Морско въже! Твоите предци са изваяли в камъка на църквата морско въже! — Посочи към друга страна. — А там има риби, ангинари, тропически растения и дори чаени листа.

Томаш се усмихна на ентусиазма на американеца.

— Нелсън, аз познавам манастира „Свети Йероним“. Морските мотиви, претворени в камъка, са характерна особеност на стила мануелин, който е уникално явление в световната архитектура.

— Именно — съгласи се Молиарти. — Уникално явление.

— А знаете ли как е било финансирано изграждането на манастира? С налози върху подправките, скъпоценните камъни и златото, които каравелите носели от целия свят.

— Наистина ли?

— Наричали ги пиперени налози.

— Виж ти — каза американецът, докато се оглеждаше наоколо. — И кой е наредил това? Енрике Мореплавателя?

— Не, манастирът „Свети Йероним“ е от по-късен период. Свързан е с апогея на Великите географски открития.

— Не е ли Енрике апогеят?

— Не, разбира се. Енрике е човекът, който е замислил всичко. Но Великите географски открития достигнали своя апогей с настъпването на следващия век, по време на царуването на дон Жоао II и дон Мануел. Манастирът „Свети Йероним“ е бил построен от дон Мануел в края на петнадесети век. — Той обгърна с поглед храма и продължи: — Църквата, в която се намираме, някога е била параклис във владение на тамплиерите от Военния орден на Христос и точно тук Вашко да Гама е дошъл да се помоли, преди да поеме за Индия през 1497 г. Дон Мануел, който по онова време хранел надежда да царува над целия Иберийски полуостров със столица Лисабон, направил всичко възможно, за да стане наследник на короната на Кастилия и Арагон. За да постигне мечтата си, той си поставил за цел да омае „католическите крале“. Женил се на два пъти за дъщери на владетелите на Кастилия и Арагон и за да им се хареса, изгонил евреите от Португалия. Дон Мануел наредил да се издигне този манастир, като го предал във владение не на Ордена на Христос, а на монасите от Ордена на свети Йероним, изповедници на Исабел Католическа. Амбицията на дон Мануел е трябвало да бъде възнаградена, когато през 1498 г. бил обявен за наследник на „католическите крале“, но планът, както знаем, в крайна сметка не довел до нищо.

Разходиха се из църквата и отидоха да видят гробницата на Вашко да Гама. Изваяната от розов мрамор и с естествени размери статуя на великия мореплавател бе полегнала с молитвено вдигнати ръце в саркофага, декориран с морски мотиви, въжета, глобуси, каравели и кръст на Ордена на Христос. Наблизо се намираше мавзолеят на Луиш де Камоеш; големият поет на Великите географски открития също бе представен със статуя, положена в саркофаг, с допрени в молитва ръце и лавров венец върху косите.

— Те наистина ли лежат там? — попита Молиарти, без да откъсва поглед от каменния саркофаг на Вашко да Гама.

— Кои?

— Вашко да Гама и Камоеш.

Томаш се разсмя.

— Така казваме на туристите.

— Тук ли са, или не?

— Нека представим нещата така — каза Томаш, положил ръка на гроба на великия мореплавател. — Тленните останки, които се намират в този саркофаг, почти със сигурност са на Вашко да Гама. — Махна към другия край на помещението. — А що се отнася до тленните останки, които са положени в онзи саркофаг, те със сигурност не са на Камоеш. Но екскурзоводите продължават да казват на туристите, че там лежи Камоеш. Това им допада и мнозина от тях се възползват от случая да си купят веднага Лузиадите.

Молиарти поклати глава.

— Не е честно.

— О, Нелсън, не бъдете толкова наивен. Как можем да сме сигурни, че това в действителност са тленните останки на човек, починал преди петстотин години? Преди петстотин години не е имало тестове за ДНК, поради което нищо не може да се смята за доказано.

— И все пак…

— Ходили ли сте в Севиля да видите гроба на Колумб?

— Да.

— А сигурен ли сте, че точно Колумб лежи там?

— Ами поне така казват.

— А ако ви кажа, че това е измислена история и че тленните останки, които се намират в Севиля, навярно не са на Колумб?

Американецът го изгледа въпросително.

— Не са ли?

Томаш поклати глава.

— Някои твърдят, че не са.

Молиарти сви рамене.

— Who cares?^[1]

— Ето това е. Какъв е проблемът? Символичната стойност е важна. Може би не Колумб лежи там, но истината е, че онова тяло представлява Колумб. Нещо като гроба на Незнайния воин.

През централния вход нахлу шумна тълпа от възклицаващи и жестикулиращи испански туристи, избълвани от току-що спрелия пред манастира автобус; с камери на врата и сметанови рогчета в ръка, те плъзнаха из храма досущ като прегладнели мравки. Испанската инвазия, с хаотичната си, макар и благоговейна суматоха, наруши спокойствието на двамата историци, търсещи уединено кътче, за да си поговорят.

— Да се махнем оттук — предложи Молиарти.

Бягайки от туристите, те излязоха от църквата, купиха си два билета на касата, свърнаха из начупените вътрешни коридори и се озоваха пред Кралския манастирски двор. Малка градина с френско пейзажно оформление, без цветя, само с добре поддържана морава в геометрични форми, обграждаща малко кръгло езеро, украсяваше двора; вътрешното пространство с тревната площ и езерото беше заобиколено от сводовете и балюстрадите на галериите на двуетажната манастирска сграда. Посетителите поеха покрай долната галерия, любувайки се на изваяната от камък дантела по фасадите на коридорите, в която бяха вплетени безброй орнаменти. Имаше религиозни символи, кръстове на Военния орден на Христос, глобуси, гербове и емблеми, морски въжета, преплетени фигури, растения, птици, необикновени животни, гущери, морски дракони; сред екзотичната фауна и флора изникнаха бюстове в римски стил, тук — Вашко да Гама в профил, там — Педро Алвареш Кабрал.

— Манастирският двор е невероятен — каза Молиарти.

— Разкошен е — съгласи се Томаш. — Един от най-красивите в света.

Любуваха се на сводовете на приземния етаж и се разхождаха без посока. Външните четиристенни колони бяха с изчистени и нежни орнаменти в контраст с пищната декорация на вътрешния свод в стил мануелин. Прекосиха разсеяно галерията, докато накрая американецът престана да проявява интерес към изваяните от камъка символични фигури и погледна Томаш.

— И така, Том? Имате ли вече отговори?

Португалецът сви рамена.

— Не знам дали имам отговори или още въпроси.

Молиарти цъкна недоволно с език.

— Том, часовникът отброява минутите, нямаме време за губене. Изминаха две седмици, откакто бяхте в Ню Йорк, и една седмица, откакто сте в Лисабон. Трябват ни бързи отговори.

Томаш се приближи до шадравана с каменния лъв, хералдическо животно на свети Йероним, от чиято уста се изливаше струя вода с монотонен и успокоителен ромон. Потопи ръка в студената и кристалночиста вода, но не обърна внимание на статуята; други, по-важни въпроси тревожеха съзнанието му.

— Вижте, Нелсън, не знам дали това, с което разполагам, ще ви хареса, но това е резултатът от ребуса, който професор Тошкано ни е оставил.

— Разшифровахте ли вече онова послание? — попита Молиарти.

Томаш седна на каменната пейка с гръб към двора пред масивния мраморен монумент на Фернандо Песоа и отвори чантата си.

— Да — каза той. Извади документите и затърси нещо. Намери го и го показа на Молиарти, който междувременно беше седнал до него. — Виждате ли това?

Посочи две думи, изписани с големи букви.

Moloc прочете Молиарти на първия ред и ninundia omastoos на долния.

— Това е ксерокопие на шифъра, оставен ни от Тошкано — поясни Томаш. — Занимавах се дни наред с тази загадка, мислейки си, че е код или може би заместващ шифър, макар че последното ми се струваше малко вероятно. Но всъщност се оказа шифър със сричково разместване. — Погледна към Молиарти. — Анаграма. Знаете ли какво е анаграма?

Американецът сви устни.

— Не.

— Анаграма е дума или израз, получена чрез пренареждане на буквите на друга дума или израз. Например santos^[2] е анаграма на tansos^[3]. И двете думи са съставени от едни и същи букви, само че са различно подредени.

— А — разбра Молиарти. — В английския също го има, нали?

— Разбира се. На всички езици с азбучно писмо — поясни Томаш. — Принципът е един и същ.

— Дайте ми пример.

— Разбира се. Има известни анаграми, например elvis е анаграма на lives^[4]. Funeral^[5] е анаграма на real fun^[6].

— Интересно — произнесе Молиарти безизразно. — Но какво общо има това с проучванията на професор Тошкано?

— Ами той ни е оставил анаграма, и то доста проста, в първия ред, от онези, при които първата буква става последна, втората става предпоследна и така нататък, като огледало. — Отново показа шифрованото послание. — Виждате ли? Moloc трябва да се чете Colom. В случая с ninundia и omastoos анаграмата става по-сложна, понеже разшифроването изисква азбучно кръстосване. Означава Nomina sunt odiosa.

— Фразата на римлянина.

— Цицерон.

— И какво означава?

— Както вече ви обясних, Nomina sunt odiosa означава Имената са омразни.

— А Колом?

— Това е име.

— Омразно име?

— Да.

— И кой е този тип?

— Христофор Колумб.

Молиарти остана загледан в Томаш.

— Не разбирам — каза американецът, почесвайки се по брадичката. — Какво е искал да каже професор Тошкано с това шифровано послание?

— Че името Колом е омразно.

— Да, но какво значи тази фраза?

— Това се оказа най-трудно за разбиране, тъй като изречението е двусмислено — призна си Томаш. Извади още един лист от чантата и го показа на американеца. Беше ксерокопие на текст, написан на латински. — Направих справка в оригиналния текст, за да разбера смисъла на този цитат. Явно Цицерон е искал да каже, че не бива лекомислено да се цитират имена на хора, когато става въпрос за срамни или много тежки обстоятелства.

Молиарти взе листа и го разгледа.

— Името на Колумб е свързано със срамни или много тежки обстоятелства?

— Не Колумб, а Колом.

— Gee, man^[7] — възкликна американецът, поклащайки глава. — Нищо не разбирам. Не ми ли казахте, че Колом е Колумб.

— Да, но по неизвестни причини Тошкано е решил да привлече вниманието ни към името Колом. Ако името не беше от значение, той щеше просто да напише Колумб. Но той е написал Колом. Явно го е направил, защото означава нещо.

— Кое?

— Това „омразно име“.

— Но, Том, защо това име да е омразно? Не разбирам.

— Същия въпрос си зададох и аз самият. Какво толкова има в името Колом, та професор Тошкано да иска да му се обърне специално внимание? При това като на „омразно име“?

Двамата останаха загледани един в друг, сякаш въпросът беше надвиснал в съзнанието им като облак, от който всеки момент щяха да се посипят отговори като дъжд.

— Надявам се, че си намерил отговор на този въпрос — прошепна най-накрая Молиарти.

— Открих отговор и много нови въпроси. — Прелисти записките си. — Тези дни се опитах да разбера произхода на името на Христофор Колумб. Както знаете, откривателят на Америка е живял около десет години в Португалия, където е научил всичко за мореплаването в Атлантическия океан. Живял е на остров Мадейра и се е оженил за Филипа Мониж Перещрело, дъщерята на мореплавателя Бартоломеу Перещрело, първия капитан, получил като дар остров Порто Санто. По онова време Португалия била най-напредналата нация в света, с най-добрите кораби, с най-усъвършенстваните навигационни инструменти, с най-модерните оръжия; страната, където се трупали най-много знания. Планът на Короната, създаден още по времето на Енрике Мореплавателя, предвиждал да се намери морски път до Индия, така че да се преодолее монопола, държан от Венеция над търговията с подправките от Изток. Венецианците имали договор с Отоманската империя за изключителните права над тази търговия, което ощетявало другите италиански градове държави като Генуа и Флоренция, поради което те подкрепили португалците. И именно тогава, през 1483 г., генуезецът Колумб предложил на крал дон Жоао II да предприеме експедиция на запад, за да стигне до Индия, вместо да пътува на юг и да се опитва да заобиколи Африка. Португалският монарх знаел много добре, че Земята е кръгла, но съзнавал също, че тя е много по-голяма, отколкото си мислел Колумб, поради което пътят през запада щял да бъде твърде дълъг. Днес знаем, че дон Жоао II бил прав, а Колумб — не. Точно тогава генуезецът, чиято португалска съпруга се била споминала, заминал за Испания, за да предложи услугите си на „католическите крале“.

— Том — прекъсна го Молиарти, — защо ми разказвате всичко това? Аз много добре познавам историята на Колумб…

— Имайте малко търпение — настоя Томаш. — Оставете ме да изясня контекста на онова, което имам да ви казвам. Важно е да познаваме историята на Колумб, защото има нещо странно, свързано с неговото име, нещо важно, което свързва живота му с ребуса, оставен ни от професор Тошкано.

— All right, go on.^[8]

— Много добре — каза Томаш, преди да продължи разказа си оттам, откъдето беше прекъснат. — Както казвах, Колумб заминал за Испания. Испания по онова време била управлявана от кралица Исабел Кастилска и крал Фернандо Арагонски, така наречените „католически крале“, които сключили брак и обединили двете корони и кралства. Страната била въвлечена във военна кампания, целяща да изгони маврите от юга на Иберийския полуостров, но кралицата проявила интерес да изслуша Колумб. Мореплавателят изложил проекта си пред комисия от доминикански монаси. За съжаление, испанците били много по-изостанали от португалците в тази област на знанието, поради което, след четиригодишно умуване по въпроса, тези мъдри мъже стигнали до заключението, че да се пътува на запад в търсене на Индия било безсмислено, тъй като Земята, според тях, била плоска. През 1488 година Колумб се върнал в Португалия и бил приет от значително по-просветения дон Жоао II, към когото се обърнал със същото предложение. Но по времето, когато Колумб бил в Лисабон, пристигнал Бартолемеу Диаш с новината, че е заобиколил Африка и е открил директен път до Индия. Това обезсмисляло проекта на Колумб. Португалският крал нямал интерес да инвестира в дълъг и несигурен преход на запад, след като вече разполагал с пряк достъп откъм юг. Обезсърчен, Колумб се върнал в Испания, където, между другото, се оженил за Беатрис де Арана. В еуфорията си от победата, кралицата на Кастилия дала благословията си на Колумб и той потеглил на път, който щял да го доведе до откриването на Америка.

— Том, кажете ми нещо, което не знам — настоя американецът.

— Разказах ви това, за да си изясним взаимоотношенията на Христофор Колумб с иберийските кралства, не само с Кастилия, но и с Португалия. Не е било нещо мимолетно, а както виждате, едно дълбоко обвързване.

— Разбрах.

Томаш остави настрана записките и документите, които беше донесъл, и впери поглед в Молиарти.

— Тогава бихте ли ми обяснили — каза той, — защо, въпреки това, нито португалците, нито кастилците го наричат Колумб?

— Моля?

— През XV век, докато великият мореплавател е в Португалия и в Кастилия, никой не нарича Колумб с това име.

— Никога не са го наричали Колумб? Какво искате да кажете?

— Няма нито един документ, било то португалски или кастилски, в който да се споменава името Колумб. Първият португалски документ, в който се говори за Колонбо, с н, е Хроника на дон Жоао II от Руи де Пина, написана в началото на XVI век. Дотогава нито един португалец не го е наричал Колумб.

— И как са го наричали тогава?

— Колом или Колон.

Молиарти направи пауза.

— Какво означава това?

— Ще стигнем и дотам — каза Томаш, прелиствайки записките си. — Прегледах документите от онази епоха и открих, че Колумб е назоваван Кристован Колом или Колон, а понякога просто Стован. Когато мореплавателят отишъл в Испания, испанците започнали да го наричат Коломо, което бързо преминало в Кристобал Колон, а Кристобал — в Стовал. Но никога Колумб. — Започна да рови из свитъка с документи. — Ето, вижте. — Извади листа, който търсеше. — Това е ксерокопие на писмо от херцог Мединачели до кардинал Мендоса от 19 март 1493 година, запазено под номер четиринадесет в архива на Симанкас. Забележете какво е написано тук. — Посочи едно изречение. — „Дълго време мой гост бе Христобал Коломо, който дойде от Португалия и смята да отиде при краля на Франция.“ — Вдигна глава. — Виждате ли? Тук е Коломо. Но странното е, че малко по-нататък в същото писмо херцогът го нарича с друго име. — Томаш посочи друг абзац. — Ето тук. Христобал Гера. — Пак изгледа Молиарти с въпросително изражение. — Гера? В крайна сметка как се е наричал — Коломбо, Колом, Колон, Коломо или Гера?

— Възможно ли е този Гера да е някой друг Христобал?

— Не, от писмото на херцога става ясно, че този Гера е нашият Колумб. Ето вижте. — Нагласи ксерокопието така, че да може Молиарти да го види. — Херцогът е написал: „По същото време Христобал Гера и Педро Алонсо Ниньо заминаха с флотилията на Охеда и Хуан де ла Коса, както може да потвърди този свидетел“. — Томаш се взря се в Молиарти. — Както знаете, този Христобал, който е направил открития с Ниньо, Охеда и Де ла Коса, е Колумб.

— Може да е несъответствие или грешка.

— Несъответствие наистина има, но не вярвам, че става дума за грешка. И знаете ли защо? — Разлисти отново документите и намери две ксерокопия. Показа едното от тях на американеца. — Това е извлечение от първото издание на Legatio Babylonica^[9] от Пиетро Мартире д’Ангиера, публикувано през 1515 г. В този текст Д’Ангиера идентифицира Колумб така: Colonus vero Guiarra. И понеже vero означава „в действителност“, Д’Ангиера съобщава, че Колумб, Колом и Коломо, Колон и Колонус, а също и Гера, всъщност се казва Гиара. — Показа и второто ксерокопие. — А това тук е откъс от второто издание на Legatio Babylonica от 1530 г., озаглавено Psalterium. Тук същият израз е леко променен. Появява се като Colonus vero Guerra. — Потърси припряно друг лист. — А това тук е документ тридесет и шест от архива в Симанкас с дата 28 юни 1500 година. Документът представлява нареждане, отправено към някой си Алфонсо Алварес, комуто „негови величества заповядват да замине заедно със Стовал Гера до новооткритите земи“. — Погледна към Молиарти. — И отново фамилното име е Гера.

— В три документа е наречен Гера — отбеляза американецът.

— Четири — поправи го Томаш, съсредоточавайки се върху записките. — След смъртта на Колумб синът му Диого Колом започнал процес срещу кастилската корона, известен като Pleyto con la Corona, в който се опитал да защити правата на баща си. Разпитът на свидетелите започнал през 1512 година на карибския остров Испаньола и продължил през 1515 година в Севиля. Всички моряци и капитани, участвали в откриването на Америка, били изслушани по време на този процес, давайки показания под клетва с ръка на Библията. — Извади друг лист от свитъка. — Това е копие на показанията на лоцман Николас Перес. Той е заявил в съда, с ръка върху Библията, че истинското фамилно име на Колумб е Гера.

— Всъщност искате да кажете, че по негово време Колумб не е бил известен като Колумб, а като Гера.

— Не точно това. Казвам, че неясно защо е бил известен под няколко имена, но Колумб не е сред тях. — Махна неопределено. — Всъщност няма документи за престоя на Колумб в Португалия, доста странен факт наистина, но доколкото успях да разбера, той е бил известен тук като Колом и Колон. Заминал за Испания през 1484 г., където станал Коломо. Едва осем години по-късно кастилците започнали да го наричат Колон.

— Осем години по-късно?

— Да. Първият испански документ, в който се появява изписано името Колон, без ударение върху о, е Provisiyn^[10], от 30 април 1492 г. И едва след смъртта на мореплавателя, през 1506 г., добавили ударението върху второто о на Колон и така станало Коло̀н.

— Кристо̀бал Коло̀н.

— Да. Но всъщност дори и малкото име на Колумб има своя история. Португалците умишлено го наричали Кристофон или Кристофан, докато италианците предпочитали Кристофоро. Любопитно е, че Пиетро д’Ангиера в двайсетте и две писма, които написал, споменавайки Колумб, винаги го е наричал Кристофон Колонус и никога Кристофоро. Когато се подготвял Договорът от Тордесиляс, папа Александър VI издал две були под общото име Inter caetera^[11], при което утвърдил кастилската версия на името. В първата була, от 3 май 1493 година, нарекъл мореплавателя Кристофон Колон, а във втората, от 28 юни — Кристофоро Колон. Тази еволюция е интересна, защото очевидно се наблюдава същото развитие, както при португалското Кристофон или Кристован; употребата на латинското Кристофоро е довела до появата на антропонимите Кристован в португалския и Кристобал в кастилския.

— А Гера?

— Колумб е бил известен навсякъде като Кристофон или Кристован. Фамилното име е било Колом или Колон. Пристигнал в Испания и станал Коломо. От 1492 година испанците започнали да го наричат най-вече Кристобал Колон, макар че тук-там се появявало и Колом. — Извади друго копие. — Например в това издание на латински на едно от писмата за откриването на Новия свят от 1493 година отново се появява Колом. Има още подобни примери, но си заслужава да се види и това тук. — Отвори друго ксерокопие. — Това е откъс от петиция, написана от Адмирала в Санто Доминго и представена през 1498 година. Тук също се появява Колом. — Постави двете копия едно до друго. — Има, както ви казах, четири документа, в които се споменава пряко или косвено, че Колон не е истинското име на мореплавателя. Според тези документи истинското му име е Гера. Значи имаме Гиара, Гера, Колонус, Колом, Коломо, Колон и Колумб.

— Но защо е имал толкова много имена?

Томаш прелисти тефтера си.

— Изглежда, има някаква тайна — отбеляза той. — Синът му Ернандо прави някои много странни изявления относно името на баща си. — Задържа поглед върху една изписана с бележки страница. — В книгата си Ернандо казва така: … името Колон, което отново поднови. А на друго място е написал следното мистериозно изречение, което ще се опитам да преведа: Много имена бихме могли да споменем, които, по скрита причина, са поставени като знак за онова, което би трябвало да се случи, както и за онова, което се отнася до предсказаното. — Вгледа се в американеца. — Какво мислите за това? Първо, изразът „отново поднови“ предполага, че Колумб е сменял няколко пъти фамилното си име. Ако беше само „поднови“, то би означавало само веднъж. Но „отново поднови“ говори за повторение, тоест, повече от едно подновяване. И после, как да тълкуваме изречението: „Много имена бихме могли да споменем, които, по скрита причина…“? Много имена? По скрита причина? Що за мистерия е това? За какви имена и за каква скрита причина става дума? И каква е тази история с имената, „поставени като знак за онова, което би трябвало да се случи, както и за онова, което се отнася до предсказаното“? Дали не намеква, че баща му е приемал различни фалшиви имена, за да съответстват на някакви предсказания? Кое в крайна сметка е неговото истинско име?

— Хм — прошепна Молиарти. — Тогава как се появява името Колумб сред всичко това?

Томаш пак потъна в записките си.

— За първи път името Колумб се споменава през 1494 година. Всичко започва с писмото, което мореплавателят написал от Лисабон предишната година, по повод откриването на Америка. Това писмо е публикувано на няколко места. На последната страница в изданието от Базел, излязло от печат през 1494 г., италиански епископ добавил фразата: … merito referenda Columbo Gratia^[12], с латинизираната форма на името на Колумб. Тази нова версия е подхваната по-късно от венецианеца Марк-Антонио Сабелико в Sabellici Enneades от 1498 г., където четем: Christophorus cognomento Columbus^[13]. Но Сабелико не го е познавал лично, поради което сигурно се е вдъхновил от прочутата фраза. Има и едно писмо, изпратено от венецианеца Анджело Тревизано до Доменико Малиперо през август 1501 година, в което, цитирайки първото издание на Decades на Пиетро д’Ангиера от 1500 година, споменава, че авторът бил голям приятел на „мореплавателя, когото наричал Кристофоро Коломбо Генуезеца“. Но други писма създават впечатлението, че Д’Ангиера не е познавал лично Колумб, понеже говори за него като за „някой си Кристован Колон“. Може да се предположи, че Тревизано е подправил текста на Д’Ангиера, за да се хареса на италианските читатели, и е латинизирал името му. Срещаме и една препратка към книга на Тревизано, Libretto di tutte le Navigationi di Re de Spagna^[14], съставена на основата на писма на кралския викарий, която била публикувана през 1504 година. И от тази книга не е останал нито един екземпляр, но неговият съвременник Фраканцано да Монталбодо потвърждава, че Тревизано представил Колом като Кристофоро Коломбо Генуезеца. За съжаление, този текст на Тревизано не е достигнал до наши дни в оригиналното си издание. Най-старата хроника, където фигурира името Колумб като откривател на Америка, е Paesi nuovamente retrovati, издадена през 1507 година от Монталбодо, която проучих в Националната библиотека в Рио де Жанейро. За времето си тя е била много популярна книга и се превърнала в онова, което днес бихме нарекли бестселър. Съдържа и първото описание на откриването на Бразилия от Педро Алвареш Кабрал, като същевременно съдействала за разпространението на още една лъжа, че откривателят на Новия свят е Америго Веспучи.

— Още една лъжа? Коя е първата?

Томаш изгледа Молиарти с почуда.

— Не е ли очевидно? Първата лъжа е, че Колом се е казвал Колумб.

— Как можете да твърдите такова нещо?

— Просто заради здравия разум. Вижте, човекът цял живот е бил наричан с най-различни имена, най-вече Колом и Колон, доста по-късно се появяват някакви италианци, които не са го познавали лично, един от които цитира неизвестни писма на главния викарий и съмнителен превод на вече изчезналото първо издание на Decades на Д’Ангиера, та те, видите ли, твърдят, че всъщност Колом не се казвал така, а Колумб. И как бихме могли ние да го наричаме Колумб, след като той самият се е наричал и се е подписвал с името Колом или Колон?

— Моля?

— Не знаехте ли? В нито един известен документ откривателят на Америка не е наричал себе си Колумб, нито е споменавал латинския му вариант Колумбус. Никога. В нито един документ в морската история на Генуа не се говори за мореплавател с такова име. Първият известен документ, в който Колумб се самопредставя, е едно писмо, писано през 1493 година след завръщането му от експедицията, по време на която била открита Америка; то е адресирано до Рафаел Санчес и е трябвало да бъде предадено на „католическите крале“. В това писмо той се представя като Кристофори Колом. Колом, с м накрая. А по-късно, в завещанието си, пояснява, че принадлежи към рода Колон, наречен от него mi linage verdadero^[15]. Забележете, той самият посочва, че произхожда от рода Колон, а не Колумб. — Усмихна се. — Очевидно е, че името Колумб е следствие от неправилна интерпретация.

— Ако това е така, защо и до ден-днешен го наричаме Колумб?

— По същата причина, поради която и днес наричаме с името на Америго Веспучи земята, която той не е открил. Просто повтаряме първоначалната грешка. Нека да видим фактите. Колом се е представял във всички документи като Колом или Колон. Неговите съвременници, в това число хора, които са го познавали лично, са го наричали по същия начин или с други имена като Коломо, Колонус, Гиара и Гера. В един момент се появил някакъв италиански епископ, който решил, че името Колом трябва да се преведе на латински като Колумбо, а после Сабелико, който въобще не познавал Колом, въз основа на погрешния превод, запазил името Колумб. Малко след това друг венецианец, Тревизано, направил същото. Друг италианец, Монталбодо, който също не познавал лично Колом, прочел текста на Тревизано и му обърнал голямо внимание в Paesi nuovamente retrovati, публикувана през 1507, година след смъртта на мореплавателя. Paesi се превърнала в издателски успех, всички прочели Монталбодо и изведнъж Колом станал известен като Колумб. Името добило такава популярност, че дори и португалският хронист Руи де Пина прекръстил Колон в Колумб в Хроника на крал дон Жоао II.

— Но откъде знаете, че италианският епископ не е казал истината?

— Защото на същата страница от изданието от Базел, където е написал Колумб, е изписано и името Колом. Но Колом на каталонски означава гълъб. — Погледна изпитателно Молиарти. — Кажете ми, как е „гълъб“ на италиански?…

— Коломбо.

— А на латински?

— Колумбус.

— Виждате ли? Епископът, който знаел каталонски, решил, че Колом означава гълъб. И за да му придаде латинско звучене, написал Колумбо.

— Точно така — потвърди американецът. — Ако Колом означава гълъб, съответното име на италиански е Коломбо. Коломбо е превод на Колом.

— При условие че името Колом наистина означава гълъб.

— А не е ли? Какво означава в такъв случай?

Томаш пак прелисти бележките си.

— Отново синът на Колумб, Ернандо Колон, изяснява това: Що се отнася до фамилното име Колон [] означава същото, каквото е „член“ на гръцки.

— Не разбирам.

— Нелсън, знаеш ли как е член на гръцки?

— Не.

— Колон.

— Колон?

— Колон, с k. С други думи, Колом не се свързва с Коломбо, гълъб, а Колон, член. — Обърна очи към записките. — Всъщност самият Ернандо Колон на същото място, където разкрива, че фамилното име Колон идва от гръцката дума kolon, „член“, добавя: Si queremos reducir su nombre a la pronunciacion latina, que es Christophorus Colonus^[16]. — Усмихна се към Молиарти. — Виждате ли? Ернандо е пояснил, че Колон на латински не бива да е Колумбо или Колумбус, както би било естествено, ако името идваше от Коломбо, „гълъб“, а Колонус. Което ни води до извода, че каквото и да е истинското му име, то определено не е Коломбо.

— Значи името му е Колонус?

Португалският историк наведе глава и се намръщи скептично.

— Може би. Но Колонус може да е само поредният псевдоним. Да си припомним написаното от Ернандо: Много имена бихме могли да споменем, които по скрита причина са поставени като знак за онова, което би трябвало да се случи, както и за онова, което се отнася до предсказаното. Тоест мореплавателят е избрал имена, свързани с пророчества.

— Какво пророчество би могло да се свърже с името Колонус?

— Ернандо отговаря и на този въпрос: Молейки се Христос да му помага и пази в това опасно пътуване, той замина със своите хора, та от индианските народи да стори и чеда на Светата църква в небесата; и вярвайте, много чеда души на небето станаха и населяват рая благословени. С други думи, името Колонус е било избрано, защото носи в себе си пророчеството за колонизирането и покръстването в христовата вяра на индианците.

— Наистина ли? — промърмори Молиарти, без да е убеден. — Това ли е откритието на професор Тошкано според вас?

— Не се и съмнявам, че оставяйки посланието: Colom, nominee sunt odiosa, Тошкано е искал да каже, че споменаването на името Колом е било неуместно.

— Само това ли?

— Мисля, че има още неща за разгадаване. Както вече споменах, фразата Nomina sunt odiosa се употребява в контекста, в смисъл че не трябва лекомислено да се споменават имена на хора, когато става въпрос за срамни обстоятелства или важни дела. Струва ми се, че професор Тошкано намеква за връзка между Колом и някакъв факт от голямо значение.

— Откриването на Америка.

— Но ние вече знаем за тази връзка, Нелсън. Допускам, че Тошкано е имал предвид друго нещо, което не е общоизвестно.

— Какво?

— Ако знаех, драги, вече щях да съм ви казал, нали?

Американецът се размърда на пейката неспокойно.

— Знаете ли, Том — подхвана той, — това няма нищо общо с откриването на Бразилия.

— Очевидно.

— Тогава защо професор Тошкано си е губил времето с Колумб?

— Колом.

— Whatever.^[17] Защо е пилял наши пари за това изследване?

— Не знам. — Томаш положи лявата си длан на гърдите. — Не виждам никаква връзка между тези проучвания на професор Тошкано и откриването на Бразилия. Което поставя пред нас един конкретен въпрос. Струва ли си да продължавам с това изследване? Защото, каквото и да е открил Тошкано, явно не можем да го публикуваме до 22 април, тъй като няма връзка с честването на годишнината от пътуването на Педро Алвареш Кабрал. — Погледна Молиарти в очите. — Искате ли да продължа проучването?

Американецът въобще не се поколеба.

— Разбира се — потвърди той. — Фондацията ще иска да разбере за какво са били харчени парите й през цялото това време.

— Което ни отвежда до втория въпрос. Няма какво повече да проучвам.

— Как така? Ами документите и записките на професор Тошкано?

— Какви документи, какви записки? Прегледал съм всичко, което открих в Бразилия.

— Но той е проучвал много неща в Европа.

— Е, това е друго. Къде е ходил?

— В Националната библиотека и Торе ду Томбо^[18] в Лисабон. После пътува в Испания и Италия.

— Какво е търсил?

— Никога не е споменавал.

Томаш остана замислен и зарея поглед из изящните сводове, опасващи вътрешния двор.

— Хм — прошепна. — Къде са записките му?

— Предполагам, че са в дома му, при жена му.

— Искали ли сте й тези документи? Те имат огромно значение за проучването.

Молиарти поклати глава.

— Не.

— Не сте ли? — учуди се Томаш. — Защо?

Лицето на американеца потръпна в нервна гримаса.

— Знаете ли, неясните увъртания на професор Тошкано създаваха огромно напрежение между нас. Непрекъснато спорехме, защото искахме периодични отчети за работата му, а той отказваше да ги прави. Естествено това напрежение се предаде и на жена му, с която отношенията също се усложниха.

Томаш се разсмя.

— С други думи, тя не иска да ви види.

Молиарти въздъхна недоволно.

— Точно така.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще отидете вие.

— Аз?

— Разбира се. Тя не ви познава. Не знае, че работите за фондацията.

— Съжалявам, Нелсън, но не мога да го направя. Искате да отида в дома на покойника и да излъжа вдовицата.

— Каква е алтернативата?

— Не знам. Говорете с нея, изяснете нещата, разберете се.

— Не е толкова лесно. Отношенията между нас са стигнали дотам, че няма връщане назад. Ще трябва вие да отидете.

— Не мога, Нелсън.

Молиарти го изгледа сурово, очите му бяха придобили неумолимо изражение; вече не беше онзи симпатичен и добродушен американец, а хладнокръвен бизнесмен.

— Том, ние ви плащаме две хиляди долара на седмица и ви предлагаме възнаграждение от половин милион долара, ако успеете да възстановите секретното проучване на професор Тошкано. Искате ли тези пари, или не?

Томаш се поколеба, поразен от ледения му тон.

— Разбира се, че ги искам.

— Тогава тръгвай и вземи от оная fucking^[19] вдовица всичко, което има — изръмжа Молиарти. — Разбрахме ли се?

Томаш бе преодолял първоначалния шок от рязката промяна в настроението на събеседника си и почувства как негодуванието му напира отвътре, препускайки неудържимо през стомаха му. Обзе го желание да стане и да си тръгне. Нямаше да допусне да му говорят с такъв тон. Алена червенина изби по лицето му, той стана от пейката, движен от едва сдържан гняв; видя мраморната плоча на гроба на Фернандо Песоа и се запъти към паметника, търсейки отдушник и спасение. Стиховете на Рикардо Реиш бяха вдълбани в камъка:

Велик да си, прям и силен ти бъди: нищо

твое да не е ни прекалено, ни да липсва.

Цял бъди във всяко нещо. Цял себе си отдай

и в най-дребното, сторено от теб.

Така луната във всяко езерце

сияе, защото живее нависоко.

В този момент на Томаш му се прииска да бъде велик като Фернандо Песоа, да застане пред Молиарти, прям и силен, и да изкаже думите, заседнали като буца на гърлото му. Но малко по-късно, след като премина първоначалният пристъп на гняв и се почувства по-спокоен и рационален, той премисли. Да бъде велик, чак толкова велик, беше лукс, който не можеше да си позволи; нямаше право на това, защото дъщеря му се нуждаеше от сърдечна операция и от помощта на учител, комуто училището не можеше да плаща; защото виждаше как семейството му се руши в морето от грижи покрай мрачното бъдеще на дъщеря му и под неустоимите набези на дръзката скандинавка. Две хиляди долара на седмица бяха много пари; а освен това можеше да получи и възнаграждение от половин милион долара, ако успееше да възстанови цялото проучване на Тошкано. А Томаш знаеше, че ще успее.

Овладя се. Върна се и победен и примирен, застана лице в лице с американеца.

— Добре — каза той.