Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (19)

XVII

Томаш беше на вратата, когато мобилният му телефон иззвъня. Историкът се канеше да отиде до Торе ду Томбо и да се порови из документи, които могат да го насочат към семейство Колона; Кодекс 632 беше елиминиран като източник, но сега, помисли си Томаш, след като вече знаеше истинското име на Колумб, щеше да му бъде по-лесно да проследи нишката. Загадъчната липса на документи за живота на Колумб в Португалия се обясняваше с факта, че мореплавателят беше живял в страната под друго име, истинското си рождено име. Томаш чувстваше увереност, че все нещичко ще изскочи от старите ръкописи, разписки, квитанции, свидетелства, уверения и послания, както и от всичко останало, натрупано в най-големия португалски архив.

— Ало? Томаш?

Беше гласът на Конщанса.

— А, здрасти — поздрави Томаш резервирано. Всъщност се почувства щастлив от това обаждане, но не искаше да покаже радостта и облекчението, което го изпълваха. — Всичко наред ли е?

— Не знам — колебливо отговори Конщанса. — Доктор Оливейра иска да говори с нас тази сутрин.

— Тази сутрин ли? Не мога, трябва да отида до Торе ду Томбо…

— Казва, че е спешно. Трябва да сме в болницата „Санта Марта“ в единадесет.

Томаш автоматично погледна часовника. Беше девет и половина сутринта.

— Но защо бърза толкова?

— Не знам. Вчера заведох Маргарида до болницата, за да й направят изследвания, но той нищо не ми каза.

— Не знаеш какъв е резултатът от изследванията?

— Разбрахме се, че днес ще ми ги дадат.

— Хм — промърмори Томаш и разтри очи, почувствал внезапна умора.

— Мислиш ли, че изследванията са показали нещо лошо? — попита Конщанса с едва прикрита тревога.

— Не знам. Ще видим.

 

 

Срещнаха се пред клиниката час и половина по-късно. Конщанса беше с прилепнал по тялото й сив костюм, който подчертаваше извивките и й придаваше излъчване на бизнес дама. Изкачиха рампата и свърнаха към вратата отляво, откъдето излязоха във вътрешния двор на някогашния манастир, сега превърнат в клиника за сърдечни заболявания. Равнодушни към красивите стари пана от сини азулежу, които украсяваха вътрешния двор, двамата бързо крачеха из дългата галерия, водеща към съседното крило.

По пътя Конщанса обясни, че предишният ден довела дъщеря им за рутинно изследване, което лекарят ги беше помолил да направят преди време; докторът се беше изненадал от бледността и видимата отпадналост на Маргарида след треската по Коледа и бе поискал да се увери, че всичко е наред. Но понеже детето нямаше признаци за влошена сърдечна дейност, лекарят бе решил, че случаят не е спешен, макар че настоя да направят изследвания на кръвта и урината.

Взеха асансьора и се качиха на третия етаж, където се помещаваше сърдечното педиатрично отделение. Намериха лекаря в реанимацията; Оливейра им направи знак да го последват и ги заведе в кабинета си на таванския етаж, светло и просторно помещение.

— Ето ги изследванията на Маргарида — каза Оливейра, пристъпвайки направо към въпроса, който го беше накарал да извика родителите на детето.

— И?

Лекарят се размърда на стола си и нервно дръпна един бял лист.

— Новините не са добри — предупреди лекарят мрачно. — Резултатите са, откровено казано, лоши и… Има вероятност това да се окаже… ммм… левкемия.

В кабинета се възцари тишина. Вцепенени, Томаш и Конщанса се опитваха да възприемат новината.

— Левкемия? — с чужд глас каза Томаш.

Оливейра поклати утвърдително глава.

— Да.

— Това има ли нещо общо с проблема със септума?

— Не, няма нищо общо с предсърдния септум. Това е хематологичен проблем.

— Какъв проблем?

— Хематология. Свързано е с кръвта. — Показа им листа с данните от лабораторията, където бяха направени анализите. — Виждате ли тези резултати? Изследванията показват повече от двеста и петдесет хиляди бели кръвни телца на кубически милиметър.

— И какво значи това?

— Нормалното количество не превишава десет хиляди. Левкоцитите на Маргарида са много над нормата. — Посочи друга цифра. — А това тук е хемоглобинът. Тези стойности са признак за анемия.

— Левкемията е рак на кръвта — отбеляза Конщанса с треперещ глас, едва сдържайки се да не захлипа. — Това е… това е сериозно, нали?

— Много сериозно. Този вид левкемия, известен като остра левкемия, се среща по-често при деца със синдрома на Даун, отколкото при останалите деца.

— Но нали има лечение? — попита Томаш, усещайки как го обзема паника.

— Да, разбира се.

— Какво трябва да направим?

— Знаете ли, това е извън моята компетенция. Острата левкемия се лекува в Онкологичния институт. Но можете да бъдете напълно спокойни, познавам прекрасни специалисти, които биха могли да разрешат въпроса. След като видях резултатите, си позволих да се обадя на колежка от института и двамата заедно помислихме какво да направим оттук нататък. — Оливейра погледна Конщанса. — Къде е сега Маргарида?

— Маргарида ли? В училище, разбира се.

— Много добре. Ще трябва да я вземете и да я заведете в Онкологичния институт, за да я приемат веднага.

Томаш и Конщанса се спогледаха съкрушени.

— Да я вземем сега?

— Да — настоя лекарят. — Веднага. — Написа някакво име в тефтера. — Когато пристигнете в института, потърсете доктор Тулипа, с която вече съм разговарял. Тя ще се заеме със случая.

— Но Маргарида ще се оправи, нали?

— Както ви казах, това не е по моята специалност. Но съм убеден, че ще бъдете в добри ръце — отвърна лекарят, опитвайки се да им вдъхне кураж. Връчи на родителите листчето с името на лекарката. — Доктор Тулипа лично ще определи диагнозата, ще ви обясни всичко за болестта и ще ви представи най-подходящото лечение.

 

 

Светът беше рухнал отново. Конщанса плака през целия път до училището, бършейки носа в дантелена кърпичка; до нея, сграбчил здраво волана, Томаш седеше мълчалив, сломен от отчаяние и безизходица. И двамата разбираха, че това беше само началото на един процес, който вече им беше познат, безкрайна въртележка от съсипващи емоции, които не знаеха дали ще могат да издържат отново. След кошмара, който преживяха след раждането на дъщеря им, смятаха, че са подготвени за всичко; но сега виждаха, че не са, просто бяха двама объркани родители, изгубени в лабиринт от нескончаеми тревоги, обезверени от новия удар, който съдбата им нанасяше, питайки се за кой ли път какво бяха сторили, за да заслужат такава участ.

Когато стигнаха до училището, Томаш накара Конщанса да обещае, че няма да пророни нито сълза пред дъщеря им. Със свито от тревога сърце, усмихвайки се въпреки буцата, стиснала гърлата им, двамата й обясниха, че ще трябва да отидат до болницата.

— За’ади съ’цето, нали? — попита дъщеря им с изпълнен с боязън поглед, предчувствайки нови страдания в ръцете на лекарите. — Пак съм болничка, нали?

Пътуването до Института по онкология беше мъчително. Маргарида плака и настояваше, че не иска да ходи никъде, но бързо се умори и последният участък от пътя изминаха в мълчание, нарушавано само от някое и друго изхлипване на малката и гальовното утешаване на майката; Конщанса беше прегърнала топло детето на задната седалка и двете се бяха слели като половинки от мидена черупка.

Предадоха детето на грижите на доктор Тулипа, жена на средна възраст, с очила с голям диоптър и посивели коси, слаба и енергична. Лекарката даде своите наставления и отведе момиченцето към малка зала, подобна на операционна, което изплаши родителите.

— Спокойно, няма да я оперираме веднага — каза им доктор Тулипа. — Просто разгледах резултатите от изследванията, които ми изпрати доктор Оливейра, и видях, че ще трябва да й направим миелограма.

— Какво е това?

— Ще направим пункция на костния мозък в тазовата кост и ще изтеглим костномозъчни клетки. Изследването е необходимо за потвърждение на диагнозата, както и за точното определяне на проблема на дъщеря ви.

Миелограмата беше направена с местна упойка в присъствието на родителите, които непрестанно подкрепяха и окуражаваха малката. Когато изследването приключи, пробите от костен мозък бяха поставени върху предметни стъкла и отнесени в лабораторията. Лекарката разпита Конщанса и Томаш за състоянието на дъщеря им през последния месец — бледност, отпадналост, температура и кръвоизливи от носа, но самата тя избягваше обясненията, под претекст, че единствено миелограмата би могла да даде яснота.

Часове след това Тулипа извика родителите в аскетично обзаведения си кабинет.

— Вече имаме резултатите от миелограмата — съобщи тя. — Маргарида има остра миелобластна левкемия.

— Какво е това, докторе?

— Злокачествени неоплазми на кръвотворната тъкан, при които се откриват голям брой миелобласти в периферната кръв.

Томаш и Конщанса не откъсваха поглед от лекарката, напрегнати и разтревожени.

— Извинете, докторе — прекъсна я Конщанса на ръба на търпението. — Бихте ли ни обяснили на човешки език какво става?

Лекарката въздъхна.

— Сигурно знаете какво е левкемия…

— Рак на кръвта.

— Това е един от начините да се обясни. — Стана от стола и показа картина на човешкото тяло, закачена на стената. — Основният проблем е костният мозък, който се намира в кухината на костите, чиято функция е да изгражда кръвните клетки. Тези бластни клетки, за които ви споменах, са превзели костния мозък, който е престанал да произвежда здрави клетки. Канцерогенните клетки са атакували червените кръвни телца, което е довело до анемия, причина за бледостта на Маргарида. Атаката срещу белите кръвни телца на свой ред е довела до инфекциозните заболявания, тъй като организмът й е загубил способността си за съпротивление. Атаката срещу кръвните плочки е предизвикала кръвоизливите от носа, тъй като кръвните плочки са отговорни за съсирването на кръвта и ако ги няма, кръвта не може да се съсирва. Червените кръвни телца са натоварени с важната функция да пренасят кислород до клетките и да освобождават тъканите от въглеродния двуокис, като го отнасят до белите дробове, откъдето се изхвърля; намаляването им води до това, че клетките престават да получават достатъчно кислород и задържат прекалено дълго време въглеродния двуокис, което е много опасно.

— Казвате, че Маргарида има остра левкемия — намеси се Томаш.

— Остра миелобластна левкемия — уточни лекарката. — Има различни видове левкемия. Хроничните се развиват бавно във времето поради частичното съзряване на клетките, а острите протичат опасно бързо, поради факта че клетките остават незрели. Вашата дъщеря има остра левкемия. Различават се два основни типа левкемия — лимфоидна и миелоидна. Сред децата по-често се среща острата лимфоидна левкемия, докато възрастните са склонни да развиват миелоидна левкемия. Тази миелоидна левкемия, която ни интересува в случая, също има различни проявления: промиелоцитна, миеломоноцитна, моноцитна, еритроцитна, мегакариоцитна и миелобластна. Маргарида има миелобластна левкемия, която е относително по-често срещана при деца с тризомия 21 и е свързана с неконтролируемо нарастване на миелобласти, незрели клетки, които предхождат белите кръвни телца. — Доктор Тулипа направи справка с резултатите от миелограмата. — Вижте, Маргарида има двеста и петдесет хиляди миелобласти на кубически милиметър, когато би трябвало да са не повече от десет хиляди.

— Казахте, че тази левкемия е опасна. Колко опасна?

— Може да доведе до смърт.

— За колко време?

— За няколко дни.

Двамата родители застинаха.

— За няколко дни?

— Да.

Конщанса вдигна ръка към устата си; очите й плувнаха във влага.

— Нищо ли не можем да направим? — попита Томаш, замръзнал от ужас.

— Разбира се, че можем. Ще започнем веднага химиотерапия, за да се опитаме да стабилизираме положението.

Томаш и Конщанса усетиха полъх на надежда.

— А това… това ще я излекува ли?

— С малко късмет…

— Какво искате да кажете?

— Мой дълг е да ви запозная с действителното положение на дъщеря ви. Затова не мога да скрия от вас, че съществува висока смъртност при тези случаи.

Родителите се спогледаха; това надхвърляше представите им. И двамата съзнаваха, че със сърдечните проблеми, които дъщеря им имаше от раждането си, животът й висеше на косъм, но изобщо не бяха подготвени за възможността така изведнъж да я изгубят, и то заради болест, която нямаше нищо общо с трудностите, с които бяха свикнали. Всичко им се струваше ужасно несправедливо и незаслужено; животът на дъщеря им зависеше от каприза на случайността, сякаш съдбата беше деспотична и ирационална игра на зарове. Възможността тя да умре внезапно беше станала действителна, обозрима, заплашителна.

— Какъв е процентът на смъртност? — прошепна Томаш, ужасен от собствения си въпрос и очакващ отговора със страх, какъвто никога досега не беше изпитвал.

— Общият процент на оцелелите след остра миелобластна левкемия е, опасявам се, между тридесет и пет и шестдесет процента. — Отново въздъхна, потисната заради лошите новини, които бе принудена да съобщи. — Трябва да сте силни и да сте готови за най-лошото. Трябва да знаете, че само един от всеки двама остава жив след такава левкемия.

Конщанса и Томаш бяха смазани от онова, което чуха. Положението на дъщеря им беше много по-тежко, отколкото си го представяха. Но въпреки това, те съумяха да запазят спокойствие пред Маргарида, опитвайки се да я окуражават, за да може да понесе по-леко жестоката манипулация, на която малката беше подложена веднага.

Лекарите предприеха агресивна полихимиотерапия, комбинирайки различни лекарства за предотвратяване на усложненията от инфекциите и кръвоизливите. Направиха й лумбална пункция, при която изтеглиха ликворна течност за цитологичен анализ, и директно й инжектираха медикаменти. Терапията целеше тоталното унищожение на канцерогенните клетки, за да се принуди костният мозък да произвежда здрави клетки. Имплантираха й централен венозен катетър, за да се избегнат болезнените лумбални пункции при прилагането на медикаменти, и извършиха няколко кръвопреливания.

 

 

За кратко време Маргарида изгуби всичката си коса и сякаш повехна. Но полихимиотерапията започна да дава резултати. Контролните изследвания показаха, че броят на миелобластите драстично е намалял. Когато стана ясно, че положението обещава да се стабилизира, доктор Тулипа отново се срещна с Конщанса и Томаш.

— Предполагам, че следващата седмица Маргарида ще навлезе в период на ремисия — съобщи тя.

Родителите се спогледаха, опасявайки се, че новината вещае още някое бедствие.

— Какво да очакваме, докторе?

— Че броят на миелобластите ще се нормализира — поясни тя. — Но според мен състоянието й ще остане нестабилно и ремисията ще е временна. Мисля, че има само един начин да спасим дъщеря ви.

— Какъв?

— Трябва да се направи трансплантация на костен мозък.

— Възможно ли е да се направи това?

— Да.

— В Португалия?

— Да.

Конщанса и Томаш размениха обнадеждени погледи и отново се взряха в лекарката.

— Тогава какво чакаме? Да го направим.

Тулипа свали очилата си и потърка очи с върха на пръстите си. Чувстваше се изморена.

— Имаме проблем.

Настана тишина.

— Какъв проблем, докторе? — прошепна най-сетне Томаш.

— Нашите отделения са претоварени от работа. Едва след месец ще можем да оперираме Маргарида.

— В такъв случай?

— Не знам дали тя ще издържи дотогава. Колегите ми смятат, че ще издържи, но аз се съмнявам.

— Смятате, че Маргарида не може да изчака един месец, така ли?

— Ще трябва да изчака. Но е много рисковано. — Сложи си очилата и погледна към Томаш. — Ще приемете ли да чакате и да рискувате живота на дъщеря си?

— Не. Абсолютно невъзможно.

— Тогава имаме само един избор. Маргарида трябва да бъде оперирана в чужбина.

— Да го направим, докторе.

— Но това е скъпа операция.

— Нали държавата поема разходите?

— Принципно да, но не и в този случай. След като съществува възможност операцията да бъде направена в страната и при условие че тя не е доказано неотложна, държавата смята, че не е задължена да плаща операции в чужбина.

— Но нали операцията е неотложна?

— Според мен, да, но според колегите ми не е така. За нещастие, мненията наклоняват везните в полза на държавата, което означава, че нищо няма да ви бъде спестено.

— Аз ще говоря с тях.

— Можете да говорите, разбира се. Но докато подавате молби и декларации в търсене на средства, ще мине ценно време. А времето е лукс, с който дъщеря ви не разполага.

— Тогава ние ще платим.

— Скъпо е.

— Колко?

— Направих проучване и открих една педиатрична болница в Лондон, където са готови да оперират Маргарида още следващата седмица. Изпратих им необходимата информация и те направиха изследвания на хистосъвместимост, които им позволиха да намерят подходящия донор. Щом момичето влезе в ремисия, което се надявам да се случи следващата седмица, ще стане възможно да я преместим в Лондон, за да бъде оперирана веднага.

— Но колко ще струва това? — настоя Томаш.

— Цената на трансплантацията, плюс престоя в болницата, пътуването и хотела за родителите, възлиза на петдесет хиляди долара.

— Колко?

— Десет хиляди контуш.

Томаш наведе глава сломен.

— Нямаме тези пари.

Лекарката се отдръпна и се опря на стола; изглеждаше някак смалена.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се молим — заключи тя. — Да се молим колегите ми да имат право и Маргарида да издържи още един месец.

 

 

Тюркоазносинята повърхност на басейна искреше на слънцето, спокойна и мамеща, допълвайки свежата зеленина, която ограждаше изнесените навън маси на ресторанта в хотел „Лапа Палас“. Небето се беше отворило, сияйно и приветливо, с онова дълбоко мастиленосиньо, типично за пролетта; денят беше толкова лъчезарен, че Нелсън Молиарти избра маса на открито за спешната среща, поискана от Томаш. Историкът прекоси градината и видя американеца, облечен в елегантен кремав панталон и жълто поло, който седеше на маса под бял чадър и се наслаждаваше на натурален портокалов сок.

— Не изглеждате добре — сподели Молиарти, докато се вглеждаше в бледото му лице и дълбоките сенки под очите. — Да не сте болен?

— Дъщеря ми е болна — поясни Томаш. Седна до американеца и зарея поглед из градината.

— Разбирам — каза Молиарти и сведе очи. — Много съжалявам. Сериозен ли е проблемът?

— Да, много сериозен.

Сервитьорът се приближи до масата.

— Господинът ще желае ли нещо?

— Имате ли зелен чай?

— Разбира се. Какъв да бъде?

— Какъвто и да е.

— Мога да ви предложа Дин Гу Да Фан. Светъл и лек китайски чай.

— Да, благодаря.

Сервитьорът се отдалечи и двамата мъже останаха сами на масата под чадъра. Никой от тях нямаше желание да поднови разговора. Останаха загледани в стройната дългокрака девойка с черни коси и мургава кожа, която мина покрай басейна в аленочервен бански костюм, метна хавлията си на един шезлонг, свали очилата и предизвикателно се опъна по гръб, отдавайки се на ленивите удоволствия на човек, лишен от всякакви грижи.

— Трябват ми пари — каза накрая Томаш, нарушавайки тишината.

Молиарти отпи глътка сок.

— Колко?

— Много.

— Кога?

— Сега. Дъщеря ми има много, много сериозен проблем. Налага се да я оперират спешно в чужбина. Трябват ми пари.

Молиарти въздъхна.

— Както знаете, дължим ви половин милион долара, но има едно условие.

— Знам.

— Готов ли сте да подпишете договора за поверителност?

Томаш впери поглед в Молиарти, бесен и примирен едновременно.

— Каква алтернатива имам?

Американецът сви рамене.

— Вие си знаете.

— Дайте ми този договор, по дяволите. Искам да приключим с този цирк.

Молиарти се наведе и взе малката чанта, подпряна на стола до него. Сложи я на масата и я отвори, показвайки някакъв документ.

— Когато ми се обадихте, предположих, че ще искате да подпишете — отбеляза американецът. — Това е договорът.

— Прочетете ми го.

Текстът беше написан на английски и Молиарти го прочете на глас. Това беше договор между Томаш Нороня и Американ Хистъри Фаундейшън, в който фондацията се задължаваше да му изплати петстотин хиляди долара срещу обещанието да запази в тайна резултатите от изследванията, които ученият е осъществил по поръчка на институцията. Документът беше толкова изчерпателен, че дори посочваше различните форми на публикации. Забраняваше се оповестяването на откритията в статии, интервюта и пресконференции, както и огласяването на факта, че са били проведени такива изследвания по инициатива на институцията. Договорът предвиждаше и наказателна клауза: в случай че наруши някое от условията, ученият се задължаваше да изплати на фондацията обезщетение, което двукратно превишаваше размера на полученото възнаграждение. Документът беше изключително прецизен.

— Къде да подпиша?

— Ето тук — посочи Молиарти към празното място.

Американецът му услужи с писалката си и Томаш се подписа върху двете копия, едно за фондацията и едно за него. Върна писалката и прибра своя екземпляр от договора в чантата.

— Остава чекът.

Молиарти извади чековата си книжка от портфейла и започна да го попълва.

— Половин милиона долара! Ставате богат! — усмихна се той. — Ще можете да се погрижите за дъщеря си, да спечелите отново жена си…

Томаш го погледна изненадан.

— Жена ми?

— Да, ще можете да си я върнете, нали?

— Откъде знаете, че съм се разделил с жена си?

Молиарти спря да пише и го изгледа притеснено.

— Вие ми го казахте.

— Не, не съм ви разказвал за това. — Гласът му стана агресивен. — Откъде знаете?

— Някой трябва да ми е казал…

— Кой?

— Не… не си спомням. Но какво значение има това? Защо се ядосвате толкова…

— Не се правете на глупак, Нелсън. Как разбрахте, че съм се разделил с жена си?

— Ами… подочух.

— Лъжете. Но аз няма да си тръгна оттук, докато не ми обясните всичко. Откъде разбрахте, че съм се разделил с жена си?

— О, не мога да си спомня. Това няма значение.

— Шпионирате ли ме?

— По дяволите! Шпионирам е силна дума! Да кажем, че сме били информирани.

— Как?

— Няма значение.

— Как? — почти извика Томаш.

Хората наоколо обърнаха лица, привлечени от агресивния спор. Молиарти кимна на Томаш да се успокои.

— Том, не се горещете.

— Не се горещя, по дяволите! Няма да си тръгна, докато не науча.

Американецът въздъхна. Томаш всеки момент щеше да избухне и не виждаше как би могъл да го успокои. Имаше само един изход.

— Okay, okay. Ще ви разкажа всичко, но преди това трябва да ми обещаете нещо, съгласен ли сте?

— Какво трябва да обещая?

— Че няма да се сърдите, като ви кажа истината. Okay?

— Зависи.

— Не. Ще ви разкажа всичко, само ако обещаете да не се нервирате излишно. Разбрахме ли се?

— Добре.

— Няма да се палите, нали?

— Няма.

— Нито ще разгласите, че аз съм ви казал?

— Няма.

— Обещавате ли?

— Да. Казвайте.

Молиарти отново въздъхна. Докато отпиваше от портокаловия сок, се появи сервитьорът със зеления чай. Остави на масата каничката и порцеланова чаша, в която наля от светлата уханна течност.

— Дин Гу Да Фан — изрече той, преди да изчезне.

Томаш отпи глътка от чая, който имаше лек фруктов вкус.

— Тази операция беше много важна за нас — подхвана Молиарти. — Изследването на професор Тошкано, първоначално ориентирано към откриването на Бразилия преди Колумб, се натъкна на непознат документ.

— Какъв документ?

— Навярно онзи, който вие също открихте.

— Кодекс 632?

— Именно.

— Същия, който вие на следващия ден подправихте, инсценирайки обира на Националната библиотека?

— Не разбирам за какво говорите.

— Знаете. Не се правете на света вода ненапита.

— Искате ли да чуете историята, или не?

— Говорете.

— Добре… И така, заради тази находка, която професорът не разкри пред нас, той се зае да проучва тъкмо онова, което фондацията най-малко би искала да научи. Истинският произход на Христофор Колумб. Опитахме се да оправим нещата, като го върнем към първоначалния предмет на изследване, но той се заинати и тайно продължи да работи в тази посока. Фондацията изпадна в паника. Професорът излезе извън контрол. Допуснахме възможността да го освободим, но това нямаше да му попречи да продължи с проучването, откритието беше фантастично. Освен това имахме проблем с документа, за който нищо не знаехме, нито какво представлява, нито къде се намира. След като професорът умря, по някакво странно стечение на обстоятелствата, и духовете се успокоиха, ние се опитахме да разберем къде е скрито доказателството, до което се беше добрал. Преровихме всички документи на професора, но намерихме, както се досещате, само един неразгадаем шифър. Тогава ни хрумна идеята да ви наемем. Имахме нужда от някого, който да е португалец, историк, криптоаналитик; човек, който да съумее да проникне в начина на мислене на професора и да разбули тайната. Вие бяхте единственият, който отговаряше и на трите условия. Както вече ви казах, това беше много важна операция за нас. Докато възстановявахте проучването, стана ясно, че вие също ще стигнете до заключението, че Колумб не е генуезец, а не можехме да поемем риска да се повтори историята с професор Тошкано. И тогава на Джон му хрумна нещо. Той има приятели в американските петролни компании, които работят в Ангола и ги попита дали познават някоя луксозна проститутка, която да говори португалски. Пратиха му едно зашеметяващо момиче и Джон я нае начаса.

Томаш отвори уста поразен. Не можеше да повярва на ушите си.

— Лена.

— Истинското й име е Ема.

— Копелета!

— Обещахте да не се палите. — Направи пауза, вглеждайки се в събеседника си. — Ще се палите ли?

Томаш направи усилие да овладее яда си. Пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне.

— Не. Продължавайте.

— Трябва да разберете, че за фондацията беше много важно да държи нещата под контрол. Изключително важно. Затова трябваше да имаме inside information^[1]. Разбрахте ли? Вие ми представяхте отчети редовно, но откъде можехме да знаем, че ни казвате всичко? — Остави въпроса да виси във въздуха. — Ема беше нашата гаранция. Тя беше живяла години наред в Ангола, където имаше контакти с чужденци, big shots^[2] от нефтодобивната индустрия, хора с много пари, които прекарваха доста време в Луанда и Кабинда. Беше луксозна hooker^[3], фина играчка, която си позволяваше да отказва клиенти, ако не й харесат, независимо от това кои са. Ема, позната с артистичното име Ребека, минаваше за американка, но всъщност е родена в Швеция. Тя е нимфоманка и е hooker заради удоволствието, а не от необходимост. Показахме й ваша снимка, тя ви хареса и прие сделката. Залегна една седмица над материала, за да изглежда убедителна в ролята на студентка, и пое към Лисабон още преди да се свържем с нея. Хвана ви на въдицата си и започна да следи проучването; всяка седмица получавах доклад за напредъка ви.

— Но аз скъсах с нея.

— Да, това беше голям проблем — отбеляза Молиарти, поклащайки глава. — Ама и вас си ви бива. Човек трябва да има big balls^[4], за да разкара кукличка като нея. Направо не е за вярване… Освен това ни създадохте голям проблем, защото загубихме достоверния си източник на информация. И тогава на Джон му хрумна идеята да изпрати Ема при жена ви. Надявахме се, че след като жена ви си замине, вие отново ще потърсите Ема. На нея идеята никак не й допадна, но задълженията са си задължения, нали? Джон й обясни някои неща и тя прие да разкаже всичко на съпругата ви. Както очаквахме, жена ви си събра нещата и ви напусна, а ние останахме в очакване да приемете отново Ема. Наредихме й да се появи на лекции, но явно не се получи.

— Къде е тя сега?

— Отпратихме я. Не знам къде е, нито ме интересува.

Томаш въздъхна дълбоко, съсипан и омерзен от цялата тази история.

— Мръсна работа, а? Направо долна…

Молиарти наведе глава и отново започна да пише чека.

— Да — съгласи се той. — Не може да се каже, че се представихме в най-добрата си светлина. Но какво да се прави? Такъв е животът.

Приключи с попълването на чека и го подаде на Томаш. Цифрите бяха написани четливо със синьо мастило. Половин милиона долара.

Цената на мълчанието.