Е. Б. Уайт
Паяжината на Шарлот (16)

Глава 16
Напред към панаира

Нощта преди панаира всички си легнаха рано. Фърн и Ейвъри си легнаха преди девет. Ейвъри сънува, че виенското колело е спряло и той се е оказал на върха му. Фърн пък сънува, че й става лошо на люлките.

Ларви си легна в осем и половина. Той сънува, че хвърля бейзболни топки по парцалена котка и печели оригинално одеяло „Навахо“. Мистър и мисис Зукерман си бяха легнали в девет. Мисис Зукерман лежеше и мечтаеше за нов фризер. Мистър Зукерман лежеше и сънуваше прасето. Присъни му се, че Уилбър е станал сто метра дълъг и шейсет метра висок, че беше спечелил всички награди на панаира и беше покрит със сини панделки и дори имаше синя корделка, завързана за края на малката му опашка.

Долу, във фермата, животните също бяха легнали рано. Всички, с изключение на Шарлот. Утре бе Денят на панаира. Утре бе Денят на справедливостта. Всяка животинка щеше да стане рано, за да изпрати Уилбър, който поемаше по пътя на голямото си приключение.

Когато пукна зората, всички се разбудиха още с първата светлина. Денят се очертаваше горещ. Нагоре по пътя, в къщата на Арабъл, Фърн помъкна една кофа с гореща вода и гъба за баня. После облече най-красивата си рокля, понеже знаеше, че на панаира ще има момчета. Мисис Арабъл изтърка хубаво врата на Ейвъри и намокри косата му. После я раздели на път по средата и я приглади с четка, докато тя някак улегна и всеки косъм, с изключение на няколко немирно щръкнали, легна гладко. Ейвъри сложи чисто бельо, прани джинси и чиста фланелка. Мистър Арабъл се облече, закуси и излезе да лъсне камиона. Бе предложил да закара всички на панаира, в това число и Уилбър.

Ларви, станал рано, в добро настроение, сложи чиста слама в дървената колиба, после я вдигна и я постави до кочината на Уилбър. Тя беше зелена и на нея със златни букви пишеше:

СЛАВНОТО ПРАСЕ НА ЗУКЕРМАН

Шарлот бе поправила паяжината си специално за случая и тя изглеждаше прекрасна. Уилбър изяде закуската си бавно. Той се опитваше да изглежда сияещ и внимаваше да не си изцапа ушите с храна.

В кухнята мисис Зукерман направи неочаквано съобщение:

— Хоумър, мисля да направя една баня с млечна суроватка на това прасе.

— Да му направиш какво? — попита мистър Зукерман.

— Баня с млечна суроватка. Баба ми често къпеше нейното прасе така, когато то станеше прекалено мръсно. Току-що ми хрумна.

— Уилбър не е мръсен — каза гордо мистър Зукерман.

— Има мръсотия зад ушите — обясни мисис Зукерман. — Всеки път когато Ларви изсипва кофата, той се навира отдолу и храната тече по ушите му. След това изсъхва и се образуват корички. Освен това има мръсно петно там, където е лежал в торта.

— Той лежи в чиста слама — поправи я мистър Зукерман.

— Мръсен е и толкоз. Ще бъде окъпан.

Уморен от спора, мистър Зукерман седна и захапа една поничка. Жена му излезе до дървената барака. Когато се върна, бе нахлузила гумени ботуши, бе облякла стар дъждобран и носеше кофа с млечна суроватка и малка дървена четка.

— Едит, ти си луда — замърмори мистър Зукерман.

Обаче тя не му обърна никакво внимание. Двамата тръгнаха заедно към кочината. Мисис Зукерман хич не си поплюваше и мигом се захвана за работа. Топеше четката в суроватката и търкаше прасето навсякъде. Гъските се събраха да гледат сеир, а овцете и агнетата не закъсняха да се присъединят. Дори Темпълтън подаде нос да види как Уилбър го къпят с млечна суроватка. На Шарлот й стана толкова интересно, че чак се спусна ниско долу, за да може да вижда по-добре. Уилбър стоеше неподвижен със затворени очи. Усещаше как суроватката го гъделичка по лицето и отвори уста, та малко да влезе и вътре. Беше много вкусно. Той се почувства сияен и щастлив. Когато мисис Зукерман свърши с почистването и го изсуши Уилбър стана най-красивото и най-чистото прасе, което някога се е виждало. Беше бял, с розови уши и зурла, с гладка като коприна кожа.

Зукерманови отидоха да си облекат най-хубавите дрехи. Ларви отиде да се обръсне и да си сложи карираната риза и пурпурночервената вратовръзка. Животните останаха сами във фермата.

Седемте малки гъсета маршируваха около майка си.

— Моля, моля, моля, заведи ни на панаира — примоли се едно от тях.

После и останалите почнаха да крякат.

— Моля, моля, моля, моля, моля, моля… — те вдигаха ужасен шум.

— Деца! — кресна гъската. — Ние си оставаме у дома. Уил-бър-бър отива на панаира.

Тогава Шарлот прекъсна разговора:

— И аз ще ида — каза меко тя. — Взех решение да отида с Уилбър. Може да съм му нужна. Не можем да предвидим какво ще се случи там, на чуждата територия. Някой, който умее да пише трябва да отиде с него. И също така мисля, че е добре и Темпълтън да дойде. Може да се наложи да ми помага, да тича по разни задачи и да върши обща работа.

— Оставам си точно тук и не мърдам — възнегодува плъхът. — Грам не се интересувам от панаири.

— Това е защото никога не си бил на панаир — каза му старата овца. — Панаирът е рай за всеки плъх. На панаирите всички разнасят и оставят навсякъде храна. При конюшните ще намериш овесени ядки, които състезателните коне са разсипали. Из отъпканата трева около панаира ще намериш хвърлени кутии с недоядена храна от обяд или вечеря — сандвичи с фъстъчено масло, твърдо сварени яйца, парчета от бисквити, парчета от недоядени понички и доста кашкавал. А след като всички светлини угаснат и хората легнат да спят, в самия център на панаира ще намериш истинско съкровище: пуканки, размразен ванилов крем, карамелизирани ябълки, хвърлени от уморените деца, кристалчета захарен памук, солени печени бадеми, близалки, нагризани фунийки за сладолед и дървени пръчици от близалки. Навсякъде има толкова много за един плъх — в палатките, из будките, из сеното. Ама моля ви се, на един панаир има достатъчно остатъци храна за цяла армия плъхове.

Очите на Темпълтън светнаха.

— Вярно ли е това? — попита той. — Дали това така вкусно звучащо твое бърборене е истина? Обичам да поддържам висок стандарт, а това, което казваш, ми се нрави и ме изкушава.

— Вярно е — каза старата овца. — Иди на панаира, Темпълтън. Ще бъдеш приятно изненадан, когато видиш, че условията там далеч надхвърлят и най-смелите ти мечти. Кофи с вкиснало картофено пюре по ръбовете и стените, консервни кутии с останали парченца риба тон, мазни хартиени торби с развалена…

— Стига! — викна Темпълтън. — Не ми казвай нищо повече. Заминавам.

— Добре — каза Шарлот и намигна на старата овца. — Сега, няма време за губене. Скоро ще сложат Уилбър в дървената колибка. Ние трябва веднага да се вмъкнем вътре и да се скрием.

Плъхът не се нуждаеше от повторна покана. Той скочи върху колибата, пропълзя по дъските, покри се със слама и изчезна от взора на всички.

— Така! — каза Шарлот. — Сега е мой ред.

Тя излетя във въздуха, пусна дълга нишка след себе си и плавно се спусна до земята. После се покатери нагоре по колибата на Уилбър и се скри в една дупка в горната чамова дъска.

Старата овца поклати глава и каза:

— Какъв товар! На тая табела трябваше да пише: Славното прасе на Зукерман и двама гратисчии.

— Внимание! Хората пристигат-игат-игат! — кресна гъсокът. — Опасност, опасност, опасност!

Големият камион на мистър Арабъл бавно идваше към фермата. Ларви и мистър Зукерман вървяха до него. Фърн и Ейвъри се возеха изправени в каросерията, като се държаха здраво за страничните подпори.

— Слушай ме внимателно — прошепна старата овца на Уилбър. — Когато отварят колибата да те пъхнат вътре, не тръгвай без съпротива. Бори се! Не се давай без борба! Прасетата винаги се съпротивляват, когато хората искат да ги товарят някъде.

— Ама, ако се боря с тях, ще се изцапам! — каза Уилбър.

— Няма значение! Прави каквото ти казвам! Бори се! Ако тръгнеш без съпротива, Зукерман може да си помисли, че си нещо омагьосан, да се уплаши и да не те заведе на панаира.

Темпълтън подаде муцуна изпод сламата:

— Щом трябва да оказваш съпротива, направи го, но би ли бил така любезен да си спомниш, че аз съм тук отдолу и не ми се ще някой да ме гази, да ме рита в лицето, да ме бъхтят, да ме мачкат, да ме тласкат, шибат, да бъда охлузен, в рани, раздран, разкъсан, да бъда шамаросван или осакатен с белези за цял живот! Просто внимавай какво правиш, господин Сияние, докато те вкарват вътре!

— Тихо, Темпълтън! — каза овцата. — Прибери си главата, че идват! Изглеждай сияен, Уилбър! Прикрий се, Шарлот! Гъските да се държат нормално, тоест да крякат!

Камионът доближи кочината на заден ход и спря. Мистър Арабъл угаси двигателя и излезе. Мина откъм задницата му и свали капака на каросерията. Гъските ликуващо се разкрякаха. Мисис Арабъл слезе от камиона. Фърн и Ейвъри скочиха на земята. Мисис Зукерман дойде по пътеката от къщата. Всички се наредиха до оградата и с възхищение огледаха Уилбър и неговата красива, зелена дървена колибка. Никой не подозираше, че там вече се бяха настанили един плъх и един паяк.

— Това е прасето! — каза мистър Арабъл.

— Удивителен е! — възхити се Ларви.

— Много е сияен! — каза Фърн, спомняйки си деня, в който той се роди.

— Е, поне е чист — отбеляза мисис Зукерман. — Млечната суроватка със сигурност свърши работа.

Мистър Арабъл огледа внимателно Уилбър.

— Да, той е чудесно прасе — каза. — Не е за вярване, че беше изтърсакът измежду всичките новородени. — Ще имаш бая излишна шунка и бекон, Хоумър, когото му дойде времето да заколиш това прасе.

Уилбър чу тези думи и сърцето му спря.

— Мисля, че ще припадна! — прошепна той на старата овца, която гледаше.

— Наведи глава надолу! — каза му тихичко тя. — В главата ти трябва да влезе кръв!

Уилбър падна на колене с цялата си тежест. Очите му се затвориха.

— Вижте! — изпищя Фърн — Той припада!

— Хей, вижте ме! — кряскаше Ейвъри, катерейки се на четири крака към колибата на Уилбър. — Аз съм прасе! Аз съм прасе!

Кракът на Ейвъри докосна скрития под сламата Темпълтън.

„Лелеее, каква каша! — помисли си плъхът. — Какви странни същества са това момчетата. Защо позволих да ме убедят да се забъркам в това?“

Гъските видяха Ейвъри в дървената колиба и пак закрякаха.

— Ейвъри, слизай от там на секундата! — изкомандва майка му. — За какъв се мислиш?

— Аз съм прасе! — викаше Ейвъри и хвърляше сламата във въздуха. — Грух, грух, грух!

— Татко, камионът тръгна! — каза Фърн.

Камионът, както си беше без шофьор зад волана, бе започнал да се спуска надолу по хълма. Мистър Арабъл се хвърли в него и дръпна ръчната спирачка. Камионът спря. Гъските пак се разкрякаха. Шарлот се сви колкото е възможно повече, стана като точица, така че да не я забележи Ейвъри.

— Излизай веднага! — викна мисис Арабъл. Ейвъри изпълзя от дървената барачка и почна да криви лице и да се плези на Уилбър. Уилбър припадна.

— Прасето припадна! — каза мисис Зукерман. — Плиснете го с вода!

— Плиснете го с млечна суроватка — предложи Ейвъри.

Гъските отново закрякаха.

Ларви изтича за кофа вода. Фърн прекрачи оградата и коленичи до Уилбър.

— Това е слънчев удар. Жегата му е дошла в повече! — каза Зукерман.

— Може би е умрял — предположи Ейвъри.

— Веднага излизай от тая кочина! — викаше мисис Арабъл.

Ейвъри изпълни нареждането и се качи на камиона, за да наблюдава по-добре. Ларви се върна със студената вода и я плисна върху Уилбър.

— Хвърли малко и на мен! — каза Ейвъри. — И на мен ми е топло.

— О, хайде млъквай най-после! — викна Фърн. — Млък-вай! Очите й се премрежиха от сълзи.

Почувствал студената вода, Уилбър се съвзе. Той се изправи бавно на крака. Гъските крякаха и ликуваха.

— Стана — каза мистър Арабъл. — Мисля, че му няма нищо.

— Гладен съм — каза Ейвъри. — Искам карамелизирана ябълка.

— Уилбър вече е добре — каза Фърн. — Може да тръгваме. Искам да се кача на въртележката.

Мистър Зукерман, мистър Арабъл и Ларви хванаха прасето и го забутаха към дървената му барака. Уилбър започна да се бори. Колкото повече бутаха те, толкова по-силно се съпротивляваше той. Ейвъри слезе и се присъедини към мъжете. Уилбър риташе, грухтеше и се мяташе.

— Нищо му няма на това прасе — каза весело мистър Зукерман и натисна Уилбър с коляно. — Хайде всички сега, момчета! Бутайте!

С един последен напън те натикаха Уилбър в колибата. Гъските крякаха и ликуваха. Ларви закова няколко летви отзад, за да не може прасето да излезе. След това, събрали цялата си сила, мъжете вдигнаха колибата с прасето и я стовариха върху каросерията. Те не знаеха, че под сламата има плъх, а в една малка дупка в чамовата дъска се криеше сив паяк. Виждаха само прасето.

— Всички да се качват! — викна мистър Арабъл.

Той запали мотора. Дамите седнаха до него, а мистър Зукерман, Ларви, Фърн и Ейвъри се накачиха в каросерията. Камионът тръгна. Гъските ликуваха. Децата им отвърнаха, и така всички потеглиха към панаира.