Е. Б. Уайт
Паяжината на Шарлот (1)

Глава 1
Преди закуска

— Къде отива тати с тази брадва? — попита Фърн майка си, докато седяха на масата, приготвена за закуска.

— При прасетата — отговори мисис Арабъл. — Снощи се родиха няколко прасенца.

— Не разбирам, защо му трябва брадвата? — продължи да разпитва Фърн, която беше само на осем години.

— Ами… едно от прасенцата е недоносено — каза майка й. — Много е малко и слабо и никога няма да порасне. Така че, баща ти реши да го махне.

— Да го махне? — изпищя Фърн. — Искаш да кажеш да го убие? Само защото е по-мъничко от останалите?

Мисис Арабъл постави каничка със сметана на масата.

— Не викай, Фърн — каза тя. — Баща ти е прав. Вероятно прасето така или иначе ще умре.

Фърн скочи, блъсна един стол по пътя си и хукна навън. Тревата бе росна и земята ухаеше на пролет. Гуменките й подгизнаха докато тичаше да настигне баща си.

— Моля те, не го убивай! — изхлипа тя. — Не е честно.

Мистър Арабъл спря.

— Фърн — каза нежно той, — ще трябва да се научиш да се владееш.

— Да се владея? — викна Фърн. — Това е въпрос на живот и смърт, а ти ми казваш да се владея.

Сълзи покапаха по бузите й. Тя сграбчи брадвата и се опита да я изтръгне от ръцете на баща си.

— Фърн, знам малко по-добре от теб как се гледат новородени прасета. Едно болнаво недоносче създава проблеми. Бягай сега!

— Но това е толкова несправедливо! — изплака Фърн. — Прасенцето не е виновно, че се е родило малко, нали? Ако аз се бях родила мъничка, щеше ли да убиеш и мен?

Мистър Арабъл се усмихна.

— Разбира се, че не — каза той и нежно погледна дъщеря си. — Но това са съвсем различни неща. Малко момиченце е едно, а малко прасе изтърсак — съвсем друго.

— Не виждам никаква разлика — отвърна Фърн, все така увесена на брадвата. — Това е най-ужасната несправедливост, която съм чувала.

На лицето на мистър Арабъл се изписа колебание. Самият той изглеждаше готов да се разплаче.

— Добре — каза той. — Върни се в къщата, а аз ще взема недоносчето на връщане. Ще ти позволя да го гледаш. Ще го храниш с биберон, както се храни бебе. Сама ще разбереш от колко много грижи се нуждае едно малко прасе.

Когато след половин час мистър Арабъл се върна в къщата, той носеше картонена кутия. Фърн се беше качила горе да си смени гуменките. Масата в кухнята бе наредена за закуска. Ухаеше на кафе, бекон, влага от стените и пушек от печката.

— Сложи го на стола! — каза мисис Арабъл.

Мистър Арабъл остави кутията на стола на Фърн. После отиде до мивката, изми ръцете си и ги избърса.

Фърн слезе по стълбите. Очите й бяха зачервени от плач. Тя приближаваше стола си, когато кутията се разклати и се чу звук от дращене. Фърн погледна баща си. После повдигна капака на кутията. Там вътре, с очи вперени в нея, лежеше новороденото прасенце. Беше беличко. Утринната светлина прозираше през ушлетата му и те сякаш светеха, целите розови.

— Твой е — каза мистър Арабъл. — Спасен от принудителна и преждевременна смърт. И нека Бог ми прости за тази глупава постъпка.

Фърн не можеше да откъсне очи от дребното прасенце.

— Ах! — прошепна тя. — Ах, погледнете го! Той е напълно съвършен!

Тя внимателно затвори кутията. Първо целуна баща си, после майка си, след това пак повдигна капака, взе прасенцето в ръце и го сгуши до бузата си. В този момент в стаята влезе брат й Ейвъри.

Ейвъри бе на десет години и беше тежковъоръжен — въздушна пушка в едната ръка и дървен кинжал в другата.

— Какво е това? — попита той строго. — Какво е това, което държи Фърн?

— Имаме си едно прасенце на гости за закуска — каза мистър Арабъл. — Измий си ръцете и лицето, Ейвъри!

— Я да видим! — каза Ейвъри и остави пушката. — Наричаш това нещастно нещо прасе? Това е един наистина прекрасен екземпляр — не е по-голям от плъх.

— Измий се и си изяж закуската, Ейвъри! — каза майка му. — Училищният автобус ще е тук след половин час.

— Мога ли и аз да получа прасенце, татко? — попита Ейвъри.

— Не! Раздавам прасета само на тези, които стават рано — отвърна мистър Арабъл. — Фърн стана на разсъмване, за да спре една несправедливост. В резултат на това сега си има прасенце. Със сигурност е малко, но все пак е прасенце. Това показва какво може да се случи, ако човек става от леглото навреме. Сега да ядем!

Но Фърн не хапна нищо преди нейното малко прасенце да отпие от млякото. Мисис Арабъл намери шише и биберон, наля топло мляко в шишето, нахлузи биберона и го подаде на Фърн.

— Дай му закуската — каза тя.

След минутка Фърн вече седеше на пода в ъгъла на кухнята със своето бебе в скута и го учеше как да суче от биберона. Прасенцето, макар и малко, имаше добър апетит и схвана бързо.

Чу се клаксонът на училищния автобус, спрял на пътя.

— Бягайте! — изкомандва мисис Арабъл, взе прасенцето от Фърн и й подаде една поничка. Ейвъри грабна пушката и също си взе една поничка допълнително.

Децата хукнаха по пътечката и се качиха в автобуса. Фърн не обърна внимание на никого. Тя просто седна и се загледа през прозореца, докато си мислеше колко блажен е светът и колко щастлива бе тя да й бъде поверена пълната отговорност за едно малко прасенце. Когато автобусът стигна до училището, тя вече беше измислила име за своя домашен любимец. Беше избрала най-красивото име, за което можеше да се сети.

— Казва се Уилбър — прошепна тя на себе си.

Все още мислеше за прасенцето, когато учителката я попита:

— Фърн, коя е столицата на Пенсилвания?

— Уилбър — отвърна в унес Фърн.

Децата в класа се закикотиха, а тя се изчерви.