Тахере Мафи
Разнищи ме (25)

Двайсет и пета глава

Поредната сутрин.

Поредната закуска.

Отивам към трапезарията, където ще се срещна с Кенджи преди следващата ни тренировка.

Вчера той стигна до едно заключение относно способностите ми: смята, че свръхестествената сила на допира ми е просто еволюирала форма на Енергията ми. Че опасността от контакт с чужда кожа е просто най-елементарната форма на способността ми — че истинската ми дарба всъщност се състои в един вид унищожителна мощ, проявяваща се във всяка част на тялото ми.

В костите ми, в кръвта ми, в кожата ми.

Коментирах, че теорията му е интересна. Че винаги съм се възприемала като кошмарно подобие на венерина мухоловка, а той възкликна:

— О, БОЖЕ! Да. ДА. Точно това си. Майко мила, да.

Достатъчно красива да примамваш жертвите си, каза той.

Достатъчно силна да ги умъртвиш с едно движение, каза той.

Достатъчно отровна да смелиш плячката си още при допир.

— Ти смилаш плячката си — каза ми той, смеейки се, сякаш е забавно, сякаш е комично, сякаш е напълно допустимо да сравниш момиче с хищно растение. Поласкаващо дори. — Нали така? Сама каза, че когато докоснеш някого, имаш чувството, че отнемаш енергията му, нали? Че изсмукваш силите му?

Не отговорих.

— Значи, си точно като венерина мухоловка. Примамваш ги. Затваряш капана. Изяждаш ги.

Не отговорих.

— Мммммммммм — каза той. — Ти си като апетитно, адски опасно растение.

Затворих очи от ужас. Покрих устата си с ръка.

— Защо го преживяваш толкова тежко? — попита ме той, навеждайки се да ме погледне в очите. Подръпна кичур от косата ми, за да ме накара да вдигна поглед. — Защо го възприемаш като нещо ужасно? Защо не проумяваш колко е готино? — Поклати глава насреща ми. — Много се прецакваш. Изживяването може да е супер, ако просто се примириш.

Да се примиря.

Да.

Колко лесно би било просто да затворя света в смъртоносния си капан. Да изсмуча жизнените му сокове и да го захвърля в канавката, понеже някой ми е казал да постъпя така. Защото някой сочи с пръст и казва: „Това са лошите. Онези ей там“. Убивай, нареждат ми всички. Убивай, защото ни вярваш. Убивай, защото се бориш за добрите. Убивай, защото онези там са лошите, а ние сме добрите. Убивай, защото така ти нареждаме. Защото някои хора са достатъчно наивни да вярват, че дебели неонови линии разделят доброто от злото. Че е лесно да ги разграничиш и да заспиш с чиста съвест нощем. Защото е позволено.

Позволено е да убиеш човек, ако някой друг го смята за недостоен да живее.

А всъщност ми се иска да изкрещя: кои сте вие да решавате кой трябва да умре. Кои сте вие да решавате кой трябва да бъде убит. Кои сте вие да ми казвате кой баща трябва да погубя и кое дете трябва да осиротее, и коя майка трябва да загуби сина си, кой брат трябва да остане без сестра, коя баба трябва да ридае в малките часове на нощта, защото тялото на внучето й е било заровено в земята преди нейното.

Иска ми се да изкрещя: за какви се имате да ми казвате, че било готино да си способен на убийство, че било интересно да си способен да впримчваш чужди души, че било справедливо да си избираш жертви само защото си способен да убиваш без оръжие. Искам от устатата ми да се леят злобни думи и гневни думи, и обидни думи, искам да хвърлям ругатни във въздуха и да избягам много, много надалеч, искам да изчезна отвъд хоризонта и искам да изляза на пътя с вдигнат палец, ако така ще си спечеля поне някаква свобода, но не знам къде да отида. Нямам къде другаде да отида.

И се чувствам отговорна.

Защото има случаи, в които гневът се разсейва, докато не остане само тъпата болка в дъното на стомаха ми, и наблюдавам света, и си мисля за обитателите му, и в какво се е превърнал, и си мисля за надежда и за вероятности и евентуалности и допустимости и потенциални възможности. Мисля си за наполовина пълни чаши и очила за по-ясен поглед към света. Мисля си за саможертва. И компромиси. Мисля си какво ли ще се случи, ако никой не отвърне на удара. Мисля си за свят, в който никой не се опълчва на несправедливостта.

И се питам дали хората тук не са прави.

Дали не е време за ответен удар.

Питам се дали изобщо е възможно да оправдаеш убийството като средство за постигане на една висша цел и тогава се сещам за Кенджи. Сещам се за думите му. И се чудя дали ще му се струва все така готино, ако реша да плячкосам него.

Едва ли.