Тахере Мафи
Разнищи ме (1)

Първа глава

Днес светът може да е слънчев.

Грамадната жълта топка може да се разтича в облаците като жълтък, преливайки се в лазурното небе, грейнала от студена надежда и фалшиви обещания за свидни спомени, истински семейства, обилни закуски, купчини палачинки, полети с кленов сироп, поставени в чинии от един вече несъществуващ свят.

А може би не.

Може би денят е свъсен и влажен, вятърът фучи свирепо, жулейки кожата по кокалчетата дори на силни мъжки ръце. Може би вали сняг, може би вали дъжд, знам ли… може би има поледица удря градушка урагани се усукват в торнадо и земята се тресе разцепва се… отваряйки място за грешките ни.

Няма как да знам.

Вече не разполагам с прозорец. Нито с изглед. Температурата на кръвта ми е един милион градуса под нулата и съм погребана на 15 метра под земята в тренировъчната зала, превърнала се в мой втори дом напоследък. Всеки божи ден, взирайки се в четирите й стени, си напомням не съм в плен не съм в плен не съм в плен, но понякога старите страхове се стичат по кожата ми и като че ли не мога да се измъкна от клаустрофобията, сграбчила гърлото ми.

Дадох толкова много обещания с пристигането си тук.

Сега обаче губя увереност. Обзема ме тревога. Съзнанието ми вече е предател, защото мислите ми изпълзяват от леглото всяка сутрин с трескави очи и потни длани и истеричен кикот в гърдите ми, вграден в гърдите ми, заплашващ да изригне през гърдите ми… и напрежението ме стяга и стяга… и стяга.

Животът тук не е такъв, какъвто очаквах.

Новият ми свят е гравиран в пушечен метал, инкрустиран в сребро, удавен в миризмите на камък и стомана. Въздухът е леден, тепихите са оранжеви; светлината от лампите трепка, ключовете им пиукат, електронни и електрически, неоново ярки. Тук е същински кошер, кошер от тела, кошер от шепоти и крясъци, препускащи крака и умислени стъпки. Ако се заслушам, чувам как работят мозъци, чела се сбърчват, пръсти тупкат по брадички и устни и свъсени вежди. Идеи се носят по джобове, хрумвания стърчат по върховете на всички езици; очи се присвиват в дълбок размисъл, в старателно планиране, към което се очаква да проявя интерес.

Но у мен нищо не работи и всичките ми части са повредени.

Трябвало да овладея Енергията си, разправя Касъл. Талантите на всички ни представляват различни видове Енергия. Материята не се създава, нито се унищожава, разправя той, и когато светът ни се промени, Енергията се промени с него. Способностите ни произхождат от вселената, от друга материя, от други Енергии. Не сме аномалии. Ние сме неизбежна последица от гротескната ни експлоатация на планетата Земя. Енергията ни идвала отнякъде, разправя той. А това „някъде“ се намирало сред хаоса покрай нас.

Има логика. Спомням си как изглеждаше светът, когато го напуснах.

Спомням си разлютеното небе и поредицата от залези, срутващи се под луната. Спомням си нацепената земя и бодливите храсталаци, и някогашната зеленина, опасно клоняща към кафявата гама. Мисля за негодната за пиене вода и нелетящите птици, за това как човешката цивилизация е принизена до съществувание в бетонни постройки, пръснати по останките от опустошената ни земя.

Планетата ни е счупена кост, незараснала правилно, стотици късчета кристал, залепени едно за друго. Бяхме разбити на парчета и сглобени отново, принудени всеки божи ден да се преструваме, че водим нормален живот. Но всичко това е лъжа, мръсна лъжа; всички хора места неща и идеи са лъжа…

Аз не водя нормален живот.

Аз съм просто последица от катастрофа.

2 седмици се свлякоха в канавката, изоставени, забравени вече. От 2 седмици съм тук, 2 седмици се подвизавам върху пласт яйчени черупки и се питам кога ли нещо ще се счупи, кога ли ще счупя нещо, кога ли всичко ще рухне в краката ми. Минаха 2 седмици, в които уж трябваше да се почувствам по-щастлива, по-здрава, по-отпочинала, по-спокойна в това убежище. Вместо това се тревожа какво ли ще се случи, когато ако се проваля, ако обучението ми не потръгне, ако нарочно случайно нараня някого.

Готвим се за кървава война.

Затова се обучавам. Всички се подготвяме за погром над Уорнър и антуража му. За победа битка по битка. За да покажем на хората по света, че още има надежда — че не е нужно да изпълняват безропотно нарежданията на Възобновителите и да се превръщат в роби на режим, целящ да ги експлоатира в името на властта. Съгласих се да участвам в тази борба. Да воювам за общата кауза. Да впрегна силата си против собствените си убеждения. Но мисълта да посегна на друго човешко същество връща в съзнанието ми цял куп спомени, чувства, прилив на мощ, каквато изпитвам само когато докосна кожа, уязвима при допир с моята. Бурно възприятие за непобедимост; мъчителна еуфория; енергийна вълна, обливаща всяка пора на тялото ми. Не знам какво може да ми причини. Не знам доколко мога да се доверя на способността си да извличам удоволствие от нечия болка.

Знам единствено, че последните думи на Уорнър са заклещени в гърдите ми и не мога да изкашлям студената бучка или истината, раздираща гърлото ми.

Адам няма представа, че Уорнър може да ме докосва.

На никого не казах.

Уорнър уж трябваше да е мъртъв. Уорнър уж трябваше да е мъртъв, защото уж го бях застреляла, но никой не ме беше предупредил, че трябва да се науча да използвам пистолет, така че навярно идваше насам.

Идваше да се бие.

За мен.