Лусинда Едмъндс
Бавен танц (68)

68.

Кристофър седеше до корепетитора в студио 2 в Кралския национален балет и наблюдаваше Ивет и Саша, които работеха по една поредица стъпки от първо действие на „Симфония за двама“. Беше изпълнен със смесени чувства, докато Саша издигаше грациозното тяло на Ивет високо над главата си.

Не можеше да повярва, че денят, за който бе мечтал, най-после беше настъпил. Премиерата беше след две седмици и в програмата срещу композитор щеше да бъде изписано неговото име.

Всичко това си струваше безсънните нощи на угризения и многобройните връщания назад в миналото, когато се питаше какво да прави.

Вече нямаше смисъл да се тревожи. Заровете бяха хвърлени, колелата бяха приведени в движение и той знаеше, че има малка вероятност някой да разкрие истината.

Уважението, с което Ивет и останалите от Кралския национален балет вече гледаха на него, си струваше угризенията на съвестта, които все още го пронизваха от време на време. Цял живот беше търсил признание на таланта си. В края на краищата всеки заслужава малко помощ. От този момент нататък, стига балетът да има успеха, който му предричаха, той можеше наистина да се залови за работа.

Ивет му намигна от другия край на залата. Все още не можеше да повярва, че я беше открил, че беше щастлив с нея, както някога с Антония. Чувството за deja vu, докато слушаше познатата музика и гледаше как Ивет танцува, го накара да потръпне.

Сякаш справедливостта бе възтържествувала. Беше направил един пълен кръг и отново бе в началото. Може би сега, след всичките тези години, раната щеше да заздравее.

Мади и Себастиан отидоха с колата до Лондон за премиерата на „Симфония за двама“.

Операта беше препълнена. Една премиера винаги изваждаше на показ черните папийонки и бижутата, а тази вечер не правеше изключение. Барът „Краш“ бе пълен с оживено разговарящи и тръпнещи в очакване почитатели на балета.

Мади и Себастиан седнаха на местата си на първия ред на първи балкон. Тя остави бастуните си на земята и хвана ръката му.

— Ужасно се страхувам — прошепна тя. — Ами ако критиците не го харесат?

— Няма страшно — успокои я Себастиан и огледа елитната публика. — Отпусни се и се наслаждавай, Мади. Баща ти е работил цял живот за тази вечер. Заслужава да успее.

Светлините угаснаха. Диригентът се появи пред публиката и посрещнат с бурни аплодисменти, й се поклони. Щом цигулките започнаха да свирят началните тактове на увертюрата, Мади се запита къде ли беше баща й сега и как ли се чувстваше. Облегна се назад, изпълнена с гордост.

Себастиан наблюдаваше лицето на Мади при вдигането на завесата. Макар да не беше казала нито дума, той бе загрижен, че тази вечер вместо радостна, може да се окаже горчива за нея.

На огромната гола сцена се появиха малките фигури на Ивет и Саша, осветени само от два ярки бели прожектора.

Себастиан почувства как Мади се напряга и стисна ръката й по-силно. После затвори очи и се заслуша в музиката.

Още преди да свърши първо действие, Себастиан беше уверен, че беше чувал тази музика. Разбира се, това беше напълно възможно. Кристофър му беше казал онзи ден, че е написал тази симфония преди много години. Като се имаше предвид колко много време през детството си беше прекарал Себастиан в къщата в Хампстед, беше напълно възможно да е чувал Кристофър да я свири.

И все пак той беше сигурен, че в спомените му музиката не беше свързана с къщата в Хампстед, а с различно място и различни хора. Светлините блеснаха и той се сепна. Хората започнаха да отиват към бара.

Мади се обърна към него с искрящи очи, пълни със сълзи на радост и щастие.

— Не беше ли прекрасно? О, Себастиан, татко успя, той успя, нали?

Себастиан кимна бавно, опитвайки се да се отърси от чувството на deja vu.

— Да, мила моя — усмихна се той.