Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (91)

90.
Фотографът

Сага, Юна и Пенелопе тръгват след нея през стаите на приземния етаж към библиотеката. Доста тясно място с обрамчени с олово малки прозорци в жълто, кафяво и розово, книги зад стъклени вратички, кафяви кожени мебели, отворена камина и месингов самовар.

— Извинете ме, че не ви предлагам нищо, но доста бързам, пътувам след час…

Вероник Салман се оглежда притеснено и приглажда с ръка полата си, преди да продължи.

— Трябва да… искам само да кажа това, което е нужно — започва тя тихо. — Няма да свидетелствам, ако се опитате да ме заставите, ще се отрека от думите си, независимо от последиците.

Поправя един абажур, но ръката й толкова трепери, че той се накланя встрани.

— Ще пътувам без Понтус, той няма да ме последва — пояснява тя, гледайки към пода. Устните й треперят, съвзема се за няколко секунди, преди да продължи.

— Пенелопе — казва тя и я поглежда в очите. — Разбирам, че смяташ Понтус за измет, но той не е такъв.

— Не съм казвала подобно нещо…

— Изчакай, мила — прекъсва я тя. — Искам само да кажа, че обичам мъжа си, но… вече не знам какво да мисля за заниманията му. Преди си казвах, че хората винаги са търгували с оръжие. Оръжейният бизнес съществува от началото на човечеството. Нека не звучи като извинение. Години наред се занимавах с политическите проблеми на сигурността в Министерството на външните работи. И ако е такава работата ти, трябва да приемеш, че пътят към утопията за свят без въоръжени конфликти е доста дълъг. На практика всички страни трябва да се придържат към обща отбрана, но… има нюанси, поне аз така мисля…

Отива до вратата, отваря я, поглежда навън и отново затваря.

— Да се изнася оръжие за държави във война, за критични точки, да се разпалват конфликти чрез доставка на все повече оръжия, е недопустимо.

— Така е — шепне Пенелопе.

— Разбирам бизнесмена Понтус — продължава Вероник Салман. — Защото „Силенция“ наистина се нуждаеше от този договор. Судан е голяма страна с нестабилни доставки на боеприпаси за карабини, използват само „Фабрик Национал“, а както изглежда, Белгия не ги снабдява. Наблюдават ги внимателно, но Швеция никога не е била колониална сила, имаме добра репутация в региона. Понтус видя потенциалните възможности, когато гражданската война в Судан приключи. Рафаел Гуиди координира сделката. Щяха да подпишат договор. Всичко беше готово, когато Международният наказателен съд в Хага ненадейно издаде заповед за арест на президента Ал Башир за намесата му в геноцида на милицията в Дарфур.

— Износът щеше да наруши международното законодателство — вметва Сага.

— Всички го знаеха, но Рафаел не отказа сделката, каза само, че има нови интереси. Минаха няколко месеца, после съобщи, че кенийската армия ще осъществи забавената сделка. Ставаше въпрос за същото количество муниции, на същата цена и при същите условия. Опитах се да разговарям с Понтус, за мен беше очевидно, че боеприпасите ще стигнат до Судан, но той отговори, че Кения щяла да се възползва от случая и че сделката била добра. Не знам дали вярваше в това, но прехвърли цялата отговорност на Карл Палмкруна и Инспектората за стратегически продукти. „Ако Палмкруна издаде разрешение за износ, всичко ще бъде наред“, твърдеше той и…

— И така си е улеснил нещата — казва Пенелопе.

— Затова направих снимката, исках да знам кои седяха в ложата… Влязох, снимах ги с мобилния си телефон, казах, че се опитвам да позвъня, обясних на Понтус, че се чувствам зле и ще взема такси до хотела.

— Смела постъпка — обажда се Пенелопе.

— Не знаех колко е опасно, иначе нямаше да го направя. Бях ядосана на Понтус, исках да го накарам да се откаже. Тръгнах си от „Алте Опер“ по средата на концерта и гледах снимката в таксито. Истинско безумие, купувачът в ложата се представляваше от Агате ал Хайи. Тя е военен съветник на президента на Судан, имам предвид, че мунициите ще се доставят директно за гражданската война, на която никой не обръща внимание.

— Масово изтребление — шепне Пенелопе.

— Когато се прибрахме вкъщи, казах на Понтус, че трябва да се оттегли… Няма да забравя погледа му, с който ме стрелна и каза, че е невъзможно. Каза, че е сключил договор „Паганини“ и, срещайки очите му, се изплаших. Беше ужасен. Не посмях да задържа снимката в телефона, разпечатах я, изтрих я от паметта на картата и от харддиска на компютъра и ти я изпратих.

Вероник Салман стои пред Пенелопе с увиснали ръце и изморено лице.

— Не знаех какво ще се случи — казва тя тихо. — Как бих могла да зная? Ужасно съжалявам, не мога да изразя съчувствието си…

Настъпва кратка тишина, в далечината се чува пляскането от басейна.

— Какво представлява договорът „Паганини“? — пита Юна.

— Рафаел притежава няколко цигулки, които са направо безценни — казва Вероник. — Събира инструменти, на които е свирил Паганини преди повече от сто години. Някои от цигулките държи вкъщи, други дава под наем на опитни музиканти…

Приглажда нервно косата си, преди да продължи.

— Това с Паганини… не ми е съвсем ясно, но Понтус казва, че Рафаел свързва Паганини с договора, че неговите договори са вечни. Не се пишат на хартия, те… Понтус ми разказа, че Рафаел бил подготвил всичко. Всичките цифри били в главата му, знаел логистиката, точно как и кога ще се осъществи сделката. Посочвал на всекиго какво се изисква от него и колко ще спечели. Целунеш ли ръката му, няма връщане назад. Не можеш да избягаш, не можеш да получиш закрила, не можеш дори да умреш…

— Защо? — пита Юна.

— Рафаел е толкова… не знам, това е ужасно — проронва тя с треперещи устни. — Успява да надхитри… да измами всички участници в представите им… за най-лошия кошмар.

— За какво става дума? — раздвижва се Сага.

— Понтус каза, че Рафаел е способен на всичко — отговаря тя сериозно.

— Но какво е имал предвид под кошмар? — пита Юна.

— Питах Понтус дали е споменавал нещо, разбира се, че питах — казва тя с измъчено лице. — Но той не иска да отговори, не знам какво да мисля.

Отново настъпва тишина в малката библиотека. Големи петна от пот са се образували под мишниците на бялата блуза на Вероник Салман.

— Не можете да спрете Рафаел — продължава тя след миг и поглежда Юна в очите. — Но трябва да се погрижите мунициите да не стигнат Дарфур.

— Ще се погрижим — казва Сага.

— Разбирате, това че… ситуацията след изборите в Судан не се превърна в пълна катастрофа се дължи до голяма степен на липсата на боеприпаси, смятам, че ако фитилът отново се подпали, хуманитарните организации ще напуснат Дарфур.

Вероник Салман поглежда часовника си, което напомня, че скоро трябва да тръгва за летището, доближава се до прозореца и се вглежда замечтано в цветното стъкло.

— Приятелят ми е мъртъв — казва Пенелопе и изтрива сълзите си. — Сестра ми е мъртва, не знам още колко други.

Вероник Салман се обръща към нея.

— Пенелопе, не знаех как да постъпя, имах тази снимка, мислех си, че именно ти ще можеш да идентифицираш лицата в ложата — пояснява тя. — Вярвах, че ще разбереш колко важно е, че Агате ал Хайи купува боеприпаси, нали си била в Дарфур, имаш връзки там, ти си борец за мир и…

— Но сте сгрешили — прекъсва я Пенелопе. — Изпратили сте снимката на погрешния човек, бях чувала за Агате ал Хайи, но нямах представа как изглежда.

— Не можех да изпратя снимката в полицията или в медиите, те нямаше да разберат какво означава и колко е важна. Нужни бяха разяснения, а аз не можех да разкрия обстоятелствата. И да исках, не бих могла, защото, ако има нещо, което разбирах, то е, че не бива да ме свързват със снимката. Затова ти я изпратих, исках да я извадя от моята система и знаех, че никога не трябва да разкривам връзката си с нея.

— Но ето че току-що го направихте — казва Юна.

— Да, защото аз…

— Защо? — пита той. — Какво ви накара да промените решението си?

— Защото напускам страната и трябва…

Тя млъква, свежда поглед към ръцете си.

— Какво се е случило?

— Нищо — плаче тя.

— На нас можете да разкажете — подканва я Юна.

— Не, то…

— Не се страхувайте — шепне Сага.

Вероник изтрива сълзите си и вдига очи:

— Понтус ми се обади от лятната вила, плачеше, извини ми се, без да знам какво имаше предвид, но каза, че ще направи всичко, за да избегне кошмара.