Ромен Гари
Обещанието на зората (41)

Глава XLI

Върнах се на мястото си в ескадрилата и се залових с кротко преследване на италиански подводници край бреговете на Палестина. Беше ненатоварваща работа и винаги си носех храна като за пикник. До Кипър атакувахме една подводница, сякаш поднесена ни на тепсия на самата повърхност, и я изпуснахме. Дълбоководните ни снаряди паднаха твърде далеч.

Мога да кажа, че от този ден нататък познах вкуса на угризението. Множество филми и още повече романи са посветени на тази тема, темата за войника, преследван от спомена за онова, което е извършил. Аз не съм изключение. И днес ми се случва да се събудя с писък, покрит със студена пот: сънувам, че отново съм изпуснал подводницата. Всеки път все един и същи кошмар: изпускам целта и не успявам да изпратя на дъното екипа от двайсет души, при това екипаж италиански — всъщност много обичам Италия и италианците. Простият и брутален факт е, че моите угризения и нощни тревоги идват от факта, че не съм убил, което е извънредно притеснително за една красива натура, и смирено моля за прошка хората, които оскърбявам с подобно признание. Опитвам да се поутеша с мисълта, че съм лош човек и че другите, добрите, истинските, не са такива, което малко от малко повдига духа ми, понеже на всичкото отгоре изпитвам нужда да вярвам в човечеството.

Половината от „Европейско възпитание“ беше завършена и посвещавах цялото си свободно време на писане. Когато ескадрилата ми беше прехвърлена в Англия, през август 1943-а, ускорих крачка: миришеше на дебаркиране, а не можех да се прибера у дома с празни ръце. Вече си представях радостта и гордостта на майка ми щом видеше отпечатано на корицата своето име. Като не ставаше със славата на Гинемер, щеше да се наложи да се задоволи с литературната. Поне артистичните й амбиции да се сбъднат най-сетне.

Условията за творчески труд във въздушната база в Хартфорд Бридж не бяха добри. Беше много студено. Пишех нощем в бараката от гофрирана ламарина, която споделях с трима другари; навличах летателното яке и подплатените ботуши, настанявах се на леглото и пишех до зазоряване, пръстите ми премръзваха, дъхът ми оставяше облак пара в ледения въздух и нямах никакво затруднение да пресъздам атмосферата на заснежените равнини в Полша, където се развиваше моят роман. Към три-четири сутринта оставях писалката, яхвах велосипеда и отивах да изпия чаша чай в офицерската столова, след това се качвах в самолета и в сивкавото зазоряване тръгвах на мисия срещу строго охранявани цели. Почти винаги при завръщането липсваше по някой другар, а веднъж, когато отивахме към Шарльороа, докато прекосявахме брега, изгубихме седем самолета наведнъж. Трудно беше да се прави литература при такива условия. Вярно е и че не правех литература — за мен всичко това беше част от една борба, от едно дело. Отново се захващах да пиша нощем, докато другарите ми спяха. Случих се сам в бараката само веднъж, когато екипажът на Пти беше свален.

Небето около мен опустяваше.

Шльозинг, Беген, Мушот, Маридор, Губи и Макс Гуедж легендарният изчезваха един след друг, след това си тръгнаха по реда и последните, Дьо Тюизи, Мартел, Колкана, Дьо Мемон, и най-сетне дойде ден, в който от всички, които съм познавал при пристигането си в Англия, останаха само Барброн, двамата братя Ланже, Стон и Перие. Често се споглеждахме мълчаливо.

Завърших „Европейско възпитание“, изпратих ръкописа на Мура Будберг, приятелка на Горки и на Х. Дж. Уелс, и повече не чух за него. Една сутрин, на връщане от особено напрегната мисия — тогава излитахме в бръснещ полет, на по десетина метра над земята, и през този ден трима другари бяха паднали — открих телеграма от един английски издател, който имал намерението да преведе романа ми и да го издаде в най-кратки срокове. Махнах си шлема и ръкавиците и дълго стоях така, в бойна униформа, и гледах телеграмата. Бях се родил.

Побързах да телеграфирам новината на майка ми през Швейцария. Чаках реакцията й с нетърпение. Имах чувството, че най-сетне съм сторил нещо за нея, и знаех с каква радост щеше да разгръща тя страниците на книгата, чийто автор беше. Старите й артистични стремежи най-сетне започнаха да се осъществяват и кой знае, с повечко късмет, можеше и да стане известна. Започваше късно: вече беше на шейсет и една. Не бях станал герой, нито посланик на Франция, не бях дори секретар в посолство, но все пак бях започнал да спазвам обещанието си, да придавам смисъл на нейните борби и на нейната жертва, а моята книга, колкото лека и тънка да беше, изглежда имаше тежест, хвърлена върху блюдото на везните. След това зачаках. Четях и препрочитах кратките й писма и търсех намек за моята първа победа. Но тя като че ли я подминаваше. Най-сетне ми се стори, че разбирам смисъла на мълчаливия упрек, който очевидният отказ да говори за първата ми книга означаваше. Онова, което тя очакваше от мен, докато Франция беше окупирана, бяха военни дела, не литература.

Ала не по моя вина моята собствена война не беше кой знае колко бляскава. Правех всичко по силите си. Всеки ден бях на мястото на срещата в небето и самолетът ми често се връщаше изпонадупчен от шрапнели. Не бях изтребител, а бомбардировач, и нашата работа не беше особено зрелищна. Хвърляхме бомби над определена цел и се връщахме или не се връщахме. Стигнах дотам да се чудя дали майка ми не беше узнала за историята с изпуснатата подводница край бреговете на Палестина и дали не ми се цупеше заради това.

Публикуването на „Европейско възпитание“ в Англия ме направи почти известен. Всеки път, когато се връщах от мисия, откривах все нови вестникарски изрезки, и различни агенции изпращаха репортери да ме снимат как слизам от самолета. Заставах малко наперено и много внимавах да стоя с вдигнати към небето очи, с шлем под мишница и в авиационен комбинезон — малко съжалявах, че старата ми черкезка униформа не ми е под ръка, така хубаво ми стоеше. Но бях убеден, че майка ми ще хареса тези снимки, на тях толкова приличах на себе си, и грижливо ги събирах за нея. Бях поканен на чай у госпожа Идън, съпругата на английския министър, и много внимавах да не вирна кутре, докато държа чашата.

И с часове лежах на пистата, с глава върху парашута, в опит да се боря с вечната си потиснатост и с тътена на негодуванието в кръвта ми, с нуждата си да възкръсна, да победя, да надмогна, да се измъкна от това. И до днес не знам какво всъщност имах предвид под „това“. Положението си на човек, предполагам. Във всеки случай, не искам повече изоставени хора.

… Понякога вдигам глава и поглеждам моя брат Океана с приятелско чувство: прави се на необятен, но знам, че и той се блъска в своите ограничения от вси страни и вероятно за това е и целият този грохот, целият този тътен.

Направих още петнайсетина мисии, но нищо не се случваше.

Един ден, обаче, излитането беше малко по-напрегнато от обикновено. На няколко минути път от целта, докато танцувахме през облак от шрапнели, чух в слушалките как пилотът ми, Арно Ланже, извика. След това настъпи миг мълчание, а сетне гласът му хладно съобщи:

— Уцелиха ме в очите. Ослепях.

При бостъна пилотът е отделен от щурмана и от картечаря с блиндирани плоскости и във въздуха не можем с нищо да си помогнем един на друг. А в мига, когато Арно ми съобщи, че е ранен в очите, сякаш някой ме шибна с камшик през корема. За секунда кръвта залепи панталона ми и изпълни ръцете ми. За голямо щастие, тъкмо ни бяха раздали стоманени шлемове, за да си пазим главите. Английските и американски екипажи най-естествено си слагаха шлемовете на главите, но французите единодушно си служеха с тях, за да прикриват една част от особите си, която смятаха за много по-ценна. Бързо вдигнах шлема и се уверих, че най-важното е живо и здраво. Облекчението ми бе толкова силно, че сериозността на положението не ме впечатли особено. В живота винаги съм имал известен усет за важно и маловажно. Изпуснах въздишка на облекчение и огледах обстановката. Картечарят, Боден, не беше засегнат, но пилотът беше ослепял, все още бяхме във формация, а аз бях водещият щурман, тоест отговорността за колективната бомбардировка лежеше върху мен. Вече бяхме само на няколко минути от целта и ми се стори, че най-простото е да продължим по права линия, да се освободим от бомбите си над целта и след това да разглеждаме ситуацията, ако все още има такава. Това и направихме, не без да ни уцелят още два пъти. Този път ми дойдоха на гости откъм гърба, и като казвам гърба, то е от възпитание. Все пак успях да пусна бомбите над целта със задоволството на човек, който върши добро дело.

За миг продължихме право напред, след това се откъснахме от формацията, чието командване премина в екипажа на Алегре, и започнахме да насочваме Арно с глас. Бях загубил доста кръв и от гледката на подгизналия панталон ми се гадеше. Един от моторите спря. Пилотът се опитваше да маха една по една осколките от очите си. Като дръпнеше клепача с пръсти, успяваше да види очертанието на ръката си, което изглежда показваше, че зрителният нерв не е засегнат. Бяхме взели решение да скочим с парашути веднага щом самолетът прекоси английския бряг, но Арно установи, че подвижният му покрив е повреден от снарядите и не се отваря. Не можеше и дума да става да изоставим ослепелия пилот сам на борда, тъй че се наложи да останем с него и да се мъчим да се приземим, като го насочваме с глас. Усилията ни не бяха твърде успешни и на два пъти пропуснахме пистата. Помня, че последния път, докато земята танцуваше около нас, а аз стоях в стъклената клетка в носа на самолета с усещането какъв омлет ще излезе от яйцето, чух как гласът на Арно, внезапно превърнал се в глас на дете, вика в слушалките ми: „Исусе, Марийо, закриляй ме!“, и ми стана тъжно и обидно, че моли само за себе си, а забравя приятелите. Помня също, че в мига, когато самолетът за малко да се блъсне в земята, се усмихнах — и тази усмивка вероятно бе една от най-дълго замисляните ми литературни творби. Споменавам я тук с надеждата да бъде включена в пълните ми съчинения.

Мисля, че за първи път в историята на КВС три четвърти сляп пилот успя да върне самолета на пистата. В доклада на КВС беше вписано само, че „по време на полета пилотът успял да разтвори с ръка клепачите си, въпреки осколките, с които били набити“. Този подвиг незабавно донесе на Арно Ланже британския Distinguished Flying Cross^[1]. Щеше напълно да си възвърне зрението, клепачите му бяха приковани за очната ябълка с парчета плексиглас, но очният нерв беше здрав. След войната стана пилот във въздушния транспорт. През 1955-а, докато се канел да хване пистата във Форт-Лами, изпреварвайки с няколко секунди тропическото торнадо, приближаващо града, свидетели видели как мълнията излиза от облаците като юмрук и удря самолета в пилотската кабина. Арно Ланже бил убит на мига. Наложи се съдбата да му извърти толкова долен номер, за да го принуди да пусне командните лостове.

Настаниха ме в болницата, където в картона нараняването ми беше вписано като „прободна рана в коремната област“. Но никой важен орган не беше засегнат, и раната бързо заздравя. Много по-притеснителното беше, че по време на многобройните прегледи лъсна не особено завидното състояние на органите ми, и главният лекар написа доклад, с който изискваше отзоваването ми от летателния състав. Междувременно излязох от болницата и благодарение на приятелството от страна на всички успях набързичко да изпълня още няколко мисии.

И ето тук се разполага най-прекрасният момент от живота ми, в който и досега не успявам да повярвам напълно.

Няколко дни преди това бях извикан в „ВВС“, заедно с Арно Ланже, и надълго интервюиран за нашата мисия. Познавах нуждите на пропагандата и жаждата на френската публика, петимна за новини от своите авиатори, та не обърнах много внимание. Но бях доста изненадан, когато на другия ден видях, че „Ивнинг стандарт“ е публикувал статия за нашия „подвиг“.

След това се върнах в базата в Хартфорд Бридж. Намирах се в офицерската столова, когато един разносвач ми подаде телеграма. Хвърлих поглед на подписа: Шарл Де Гол.

Току-що бях получил кръста „За Освобождението“.

Не знам дали е останал още някой, който да може да разбере какво означаваше тази зелено-черна лентичка за всички нас. Най-добрите ни другари, загинали в битка, бяха комай единствените, които бяха удостоени. Не знам дали днес броят на живите и мъртвите му носители надхвърля шестстотин. Често и без изненада по въпросите, които ми се задават, осъзнавам колко малко хора знаят какво е Кръстът „За Освобождението“ и какво означава тази лентичка. И много добре, че е така. Когато всичко е вече забравено или преиначено, е хубаво, че неведението пази и скътва спомена, верността и приятелството.

Обхвана ме вцепенение. Сновях насам-натам, стисках ръцете, които се протягаха към мен, и почти се опитвах да се оправдавам, защото те, другарите ми, знаеха добре, че не съм заслужил такава чест.

Но срещах само приятелски ръце и щастливи лица.

Искам, държа и днес, да се изясня по този случай. Напълно искрено, не виждам нищо в окаяните си усилия, което да заслужава това отличие. Всичко, което съм направил, опитал, едва наченал, е смешно, недействително, нищожно в сравнение с онова, което майка ми очакваше от мен, с онова, което ме бе научила и разказала за моята страна.

Кръстът „За Освобождението“ щеше да бъде забоден на гърдите ми няколко месеца по-късно под Триумфалната арка лично от генерал Де Гол.

Както човек може да се сети, побързах да телеграфирам в Швейцария веднага, за да научи майка ми новината, дори и само чрез някой сдържан намек. За повече сигурност писах в Португалия, на един служител от британското посолство, с молба при първа възможност да препрати в Ница едно предпазливо писмо. Най-сетне можех да се прибера у дома с високо вдигната глава: книгата ми бе донесла на майка ми малко от артистичната слава, за която бе мечтала, и щях да имам възможността да й връча най-високите френски военни отличия, които толкова достойно бе заслужила.

Дебаркирането бе извършено, скоро войната щеше да приключи, и в писмата, които пристигаха от Ница, се усещаше определена радост и покой, сякаш майка ми знаеше, че най-сетне е стигнала до целта. Срещнах дори странен нежен хумор, който не разбирах напълно. „Скъпи ми синко, ето че от доста години сме разделени, и се надявам, че вече си свикнал да не ме виждаш, защото в крайна сметка не съм тук завинаги. Помни, че никога не съм се съмнявала в теб. Надявам се, когато се прибереш вкъщи и разбереш всичко, да ми простиш. Не можех да сторя друго.“ Че какво ли толкова е сторила? Какво ли трябваше да й прощавам? Внезапно ми мина откачената мисъл, че се е омъжила повторно, но на шейсет и една беше малко вероятно. Усещах зад всичко това някаква нежна ирония и можех почти да видя малко гузното й изражение, както всеки път, когато се впускаше в някоя от ексцентричните си постъпки. Вече ми беше причинила толкова тревоги! Почти във всичките й писма напоследък се усещаше тази притеснена нотка и усещах, че отново е направила някоя пакост. Но каква ли? „Всичко, което сторих, го сторих, защото ти имаше нужда от мен. Не бива да ми се сърдиш. Добре съм. Чакам те.“ Напразно си блъсках главата.